100 ГОДИНИ ОТ ПОЯВАТА НА "СТРОИТЕЛИ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ"
Симеон Радев (1879-1967)

Йордан Василев

web

Някъде към средата на февруари 1967 г. колега ми каза, че е починал Симеон Радев и че опелото ще бъде в църквата "Св. Седмочисленици". Отидох. Пълно с народ. Сред множеството стърчеше прав въпреки болестите си Георги Караславов. По-късно разбрах от съпругата на Симеон Радев, художничката Бистра Винарова, че той му е давал съвети за ръкописа на романа "Снаха". Зная, че мнозина ще ме укорят за това споменаване, но това е истината. Ако я спестя, значи и аз ставам комунист.

Стоях, слушах службата и се връщах назад в светлите спомени.

Последното ни виждане. Отидох да му честитя рождения ден на 19 януари 1967 г. в Александровската болница. Не бе добре. Деня го помня, защото по стария календар бе Йордановден. Заварвам го в многолюдна стая с повече от дузина легла. Сестри и санитарки шетат наоколо и не знаят, че там лежи болен един от най-великите българи... Но това бе по времето на комунизма.

Сега подред. Написал съм някаква си рецензийка за неговата книга Погледи... и телефонът ми звъни. Първо предистория. Симеон Радев е роден през 1879 г., а аз през 1935 г. Баща ми постоянно ми повтаряше, когато бях дете, че трябва да чета една знаменита книга "Строителите на съвременна България", която била се появила в неговите младини. Пояснявам - двата тома в 1910 и 1911 г. Татко е бил на 15 години.

Ако чуете в телефонната слушалка, че ви търси, да речем, Отец Паисий, какво ще си помислите?

А аз чувам отсреща:

- Безпокои Ви Симеон Радев.

Паниран, отвръщам учтиво, макар да си мисля, че някой ме будалка. Излиза, че е истина, и отгоре на всичко ме кани на гости.

Така се озовах в дома му на ул. "Рачо Димчов" зад площад "Славейков", където съм бил след това много пъти. Усещах се неудобно и все гледах да си тръгна, но той ме задържаше с една страшна фраза:

- Йордане, остани, аз съм емигрант във времето, всички мои си отидоха. Ти и такива като тебе млади хора сте ми връзката със света.

Ходих безброй пъти. Невероятни разговори. Описал съм, доколкото съм можал, в книгата "Мнения" (1989). Но сега трябва да разкажа пак за Симеон Радев, защото половин век по времето на комунизма името на този велик българин бе непознато.

Родил се е в град Ресен на територията на България, която сега назовават Македония. За куриоз министър-председателят на Родината от 1926 до 1931 г. Андрей Ляпчев му е земляк от същия град, т.е. роден е в чужда държава според сегашните граници...

Способното момче учи в Солунската българска гимназия (там го посвещава в революционното дело за освобождение не кой да е, а самият Гоце Делчев), след това във френския галатасарайски лицей в Цариград, после в Швейцария следва право и икономика, за да пристигне в България в началото на 20. век и да стане журналист във всекидневника "Вечерна поща". Не мога да пропусна предложението на Екзарх Йосиф да го направи свой приемник. И отговорът на момчето Симеон Радев:

- Искам да уча и да работя за България.

Екзархът му връчва една кесия с жълтици и го благославя.

Дадох си труд да видя какво е писал в началото на 20. век по вестниците. Невероятно е. За осем години (1901-1908) е отпечатал около 1500 статии, репортажи, анализи. Той въвежда в нашия печат жанра интервю (тогава буквално изписано на френски с кирилица - интервиев)! Освен това е съредактор на първото модерно списание у нас, "Художник", и печата в него статии за непризнаваните тогава дори в родината им Франция импресионисти - Моне, Мане и др.

Споменах за невероятната му книга "Строителите на съвременна България", но след това той е създал и други: "Македония и Българското възраждане през ХIХ век" (на френски за дипломати и чужденци в защита на българската кауза, 1919 г., преведена по-късно на два пъти на български, като авторът признаваше само изданието от 1943 г., редактирано от него, но унищожено от комунистическата власт през септември 1944 г. и затова сега е библиографска рядкост), "Българският въпрос и балканските държави" (1919, на френски, в съавторство с проф. Никола Милев, който няколко години по-късно е убит на софийска улица), "Погледи към литературата и изкуството и лични спомени" (1965), "Ранни спомени" (1967, посмъртно), "Конференцията в Букурещ и Букурещкият мирен договор" (1992). Обърнете внимание на пропастта от време между 1919 и 1965 година.

След като казах за журналистиката на този невероятен автор, трябва да спомена, че е бил освен литературен и художествен критик, и мемоарист. След идването на комунистите на власт естествено той няма достъп до печата, но се залавя да пише (или по-точно да диктува, защото загубва зрение, секретарка му е Невена Крапчева, дъщерята на Крапчев) спомени. И създава хиляди страници, неиздадени досега.

Не мога да пропусна приятелството му с друг знаменит журналист - Данаил Крапчев, редактор на в. "Зора", убит от комунистите през септември 1944 г. Предговорът на неговите събрани статии от края на 30-те години на 20. в. е написан от Симеон Радев под формата на писмо, защото тогава той е бил пълномощен министър на България в Лондон.

От 1913 до 1940 г. Симеон Радев е дипломат (сега казват посланик) в Румъния, Турция, САЩ, Белгия и къде ли не още.

Веднъж ме попита колко езика знам. Отвърнах чистосърдечно, че не съм сигурен дали българският ми е добър, а той си призна, че с френския, английския, турския, арабския, руския, немския се справя, но холандския го бил позабравил...

Младостта му след 1903 г. минава в София - по редакции, в писане на статии всекидневно, освен работата върху "Строителите", но и по чудесните тогава интелектуални кафенета. И вече надминал 80 години, загубил зрение, копнееше да се разходи по софийските улици. Така го срещнах един ден на "Раковска". Сам. Удивих се и му се обадих. Позна ме само по гласа. Изпратих го до тях, наблизо, а той по пътя ми призна, че си обича София и затова така общува с нея чрез разходки.

Из нашите улици бродеше един дребен, сух и невиждащ старец, а минувачите не подозираха, че край тях минава една легенда.

Когато усеща, че си отива, се обръща към жена си:

- Дали направих нещо за България?

И този човек бе обречен от комунистите на забвение половин век. А аз имах щастието да го познавам.

© Йордан Василев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2010, № 5
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2010, № 12 (133)

Други публикации:
Български език и литература, 2010, № 5.