БОТЕВ И РЕТОРИЧЕСКАТА ТРАДИЦИЯ

Йордан Василев

web

Предварително трябва да поясня, че тези страници няма да бъдат посветени на речта, произнесена от Ботев за празника на равноапостолите Кирил и Методий. И вероятно ще възникне въпросът - е, тогава за каква реторическа традиция ще става дума?

Преди няколко години във връзка със странична задача ми се наложи да прочета отново внимателно стихотворенията на Ботев, които всинца си въобразяваме, че познаваме в подробности, ако не и наизуст. Забелязах, че почти всеки първи стих представлява обръщение. Реших, че би било интересно да се потърсят причините и да се изработи хипотеза за обяснение.

Известно е, че в произведенията на първите стихотворци обръщенията, въпросите, възклицанията са често срещан похват. Кирил Топалов го определя като "типично просвещенски композиционен белег" и отчита неговата връзка с химнологичната литература. В своите обстойни изследвания върху възрожденската книжнина Боян Пенев за жалост се спира преди всичко върху два въпроса: метриката и навлизането на новобългарския език.

Обръщенията, включително и в първия стих, се срещат у първите ни стихотворци и до Чинтулов. Те постепенно намаляват, но вместо при Ботев да са изчезнали, неотстъпно присъствуват във всяко негово стихотворение, често се явяват и в прозата му.

Нека първо да си припомним познатите ни стихове и да видим какви са тези обръщения, към кого са насочени и каква е тяхната функция.

Ти ли си, мале, тъй жално пела ...

Стихотворението "Майце си" цялото е изградено като обръщение и едновременно е изпълнено с въпроси и възклицания. Въпросите са отправени към майката и наред с това - към себе си. В четвъртата строфа обаче поетът отведнъж сменя посоката: "Отде да знаят?". "Те" замества "мили другари".

Още в това ранно Ботево стихотворение се вижда преобладаващото участие на речеви форми. Творбата напомня монолог, но всъщност е диалог между майката и сина. Пропуснатите реплики на майката се маркират чрез отговорите.

Не може да не се види връзката и сходството по мотив между "Майце си" и първото стихотворение на Чинтулов, написано две десетилетия по-рано - "Стара майка се прощава със синът си". Ролите са разменени, монологът се води от майката:

Прощавай, синко, много здраве ...

Общ е мотивът на чужбината, у Ботев - "скитник ходя: злочестен ази". Сходен като рамка е и финалът, отново с разменени роли " предполага се смъртта на майката, а у Ботев - "Пък тогаз нека изгния в гроба!". Разликата не е формална, а отразява два типа житейско поведение: битовото съществувание с неизменния кръговрат на поколенията и борческата активност, която води към рискове и към ранна смърт. Колкото и някои литературоведски школи да отделят рязко текста от фигурата на автора, от биографията, трябва да се види, че съдбата на личността е до голяма степен единна и писателското име с неговата трайност зависи също от социалното поведение. В съзнанието на българската публика именно то поставя ореол на жертвеност, на страдание или буди презрение, отблъсква поради проявите на себичност, страх, конформизъм.

Стихотворението на Чинтулов е плавно изложение, обръщението има същата формална роля, каквато има при всяко писмо. У Ботев обръщението има активен характер, призовава към общение, към душевно напрежение.

Следващото стихотворение "Към брата си" започва така:

Тежко, брате, се живее...

То също е изпълнено с въпроси и възклицания, на два пъти съпроводени от повторение: "Никой, никой!", "Нищо, нищо!".

Бих искал да припомня често използуваното встъпление в проповедните по своя характер евангелски фрази: "Истина, истина ви казвам ...".

Първият стих на "Елегия" гласи:

Кажи ми, кажи, бедни народе...

Отново обилие на въпроси и възклицания. И крайно интересна смяна на гледната точка и на позициите: "сочи народът", "смок е засмукал живот народен", "а бедният роб търпи", "и ние без срам", "влачи народа", "и с вяра в туй скотско племе / чакаме и ний ред за свобода!". Забележима е и ролята на интонационните преходи.

Като че ли в разговора участвуват няколко социални групировки, които въвличат и лирическия говорител, неговото "ние" е включено и в понятието за народа, и за "скотско племе". Житейският му пример показа къде е истинското му място, той не дочака "ред за свобода", а положи глава в битка срещу тиранията, като създаде модел за социално поведение.

Ключова дума при целия хаос от самочувствия в стихотворението "Елегия" е, струва ми се, призивното "кажи ми". Отново признак на речева активност, която се основава на ораторска позиция. Целият текст може да се "преведе "в неритмизирана реч и едва ли ще намали своето въздействие, съсредоточено във въпросите, енергичните посочвания и социалните обобщения.

Ще продължа изброяването без подробности. Стихотворението "Делба" е изцяло едно обръщение, макар формалното "братко" да се появява едва в последния стих. Също - "До моето първо либе", в което обръщението "девойко" изниква в средата.

"На прощаване" започва с пряко обръщение в първия стих: "Не плачи, майко, не тъжи" и след това то се повтаря рефренно.

"Хайдути" - също: "Я надуй, дядо, кавала" с последващи рефренни повторения в цялата първа част. Втората част е изпълнена с диалогични форми и обръщения между майката и Чавдар.

"Пристанала" започва неутрално в интонационно отношение: "Кавал свири на поляна", за да премине веднага след това в реплики.

Интересно от гледище на интонациите и на участието на речеви форми е "Борба". След равно встъпление се започва вграждане на цитати ("Богат е", казва; "Тъй е казало"; "Соломон ... казал е"), за да се стигне до активния речев призив, познат от "Елегия":

Но, кажи, що са могли да сторят?

Ще обърна внимание върху библейския цитат "Бой се от бога, почитай царя", засилен с допълнителен цитат-пародия на молитва, като че ли произнесена в унес: "Боже, помилуй - грешен съм ази". Срещу тях се възправя финалният цитат-призив, въведен с активното бъдеще време на речево действие:

Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Продължавам маркиращо с останалите стихотворения:

Бързай, странник, върви скоро ("Странник");
Питаш ме защо съм ази ... ("Ней")

- отново активно речево действие - "питаш"; 

Ликуй, народе! Старо и младо ("Гергьовден"); 
Патриот е - душа дава ("Патриот")

в третия  стих  пряко обръщение  "братя",   повторено  по-нататък;

Защо не съм и аз поет

без обръщение, но цялото изградено като серия от въпроси;    

Свети Владико! Пастир народен! ("Послание")

пародия на химнографска творба;

Жив е той, жив е. Там на Балкана...
                                          ("Хаджи Димитър").  

Обръщенията се появяват в четвърта строфа, трикратни и съпроводени с императивна форма: "Пейте, робини!", "Грей и ти, слънце!", "Но млъкни, сърце!". По-нататък иде обръщението от друг род, цитатно: "Кажи ми, сестро, де - Караджата?", с повторено "кажи ми" и "сестро". На тези особености в прочутото стихотворение, макар и от друго гледище, вече се е спирал Никола Георгиев;

Тежко, тежко! Вино дайте!  ("В механата" - или както преди години "Литературен фронт" бе препревел от унгарски това заглавие - "В кръчмата"). Отново възклицания, обръщения, цитати, т.е. участие на речева активност: "Грабете го, неразбрани!", "Крещим: "Хайде на Балкана!", "О, налейте!" и др.)

О, мой боже, правий боже!  ("Моята молитва").

Ще обърна внимание само на финалното "Не оставяй ... гласът ми да премине тихо като през пустиня!". Не името,"не делата, а гласът!;

"Зададе се облак тъмен"

обръщението се появява във втора строфа и след това се повтаря трикратно. Стихотворението е изградено като диалог.

О, майко моя, родино мила

{"Обесването на Васил Левски"). Обръщението е повторено трикратно и е последвано от императив "Плачи!", а после и от вариращо обръщение "Българийо".

В три стихотворения на Ботев се среща пряко обръщение към народа и Родината. Малцина са поетите, които се решават на подобна интимност и при това с увереност, че тя е основателна. Дори в Яворовото "Обичам те, родино, и ме трови" се долавя известна плахост и нерешителност. Само при един поет след Ботев обръщението към народа се появява с несъмнена самоувереност, защото е изречено пред прага на разстрела заради този народ:

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме.

Освен другите родства и ботевски традиции у Вапцаров, както при никой друг поет от неговото време, има засилено участие на речева активност, включително и на обръщения, форми на монолог или диалогичност. Това едва ли е само психологическо предразположение. По-скоро то е търсена адекватност спрямо изискванията на обществения момент: необходимост да се говори, не да се мълчи, както постъпват предпазливите и пресметливи користолюбци; да се споделя, когато разговорът става убежище на мисълта и на социалната готовност за решителни постъпки и саможертва.

От посочените 20 произведения на Ботев 14 започват с пряко обръщение, а всички останали включват обръщение и други речеви форми по някакъв начин вътре в текста.

Само по себе си обръщението не би могло да се смята за някакъв изключителен, специфичен похват за Ботевата поезия, то присъствува у мнозина поети. Странна е тук неговата честота. В "Подир сенките на облаците" ще срещнем поне 15 случая на обръщение в първия стих. Но там Яворов е включил 100 творби. У Дебелянов обръщение почти не се среща. У Пенчо Славейков обръщенията се изчерпват комай с "Псалом на тюета". Очевидно при Яворов не е без значение и влиянието на Ботев, и революционната настройка на съзнанието, а с това н отвореността към публика, към широко въздействие, единение.

Така се развива тази особеност след Ботев. Но по-интересно е да се види как стоят нещата преди него. Вече споменах, че обръщението и изобщо реторичните форми се изтъкват като особеност на първите стихотворци. Те са наследство от различни форми на църковната литература. Посочва се връзката, която иде по писмен път - Боян Пенев се спира на стихотворни произведения в редица сборници от XVII и XVIII век, проследява влиянието на руски и сръбски автори.

Дали е възможно обаче само по писмен път да  се осъществи това силно влияние, след като обсегът на въздействие на църковната книжнина не може да се смята за особено широк? И откъде иде тогава тази силно изразена склонност на Ботев към различни реторически форми, особено към обръщението?

От друга страна, едва ли може да се приеме, че Ботев така решително се е повлиял от първите стихотворци, като е възприел тяхната склонност към реторически изказ, разширил е неговото участие в стиха, но го е активизирал и го е освободил aот формализиращата схема.

Началото на българската литература се свързва с присъствието на ораторската проза. Тази традиция се поддържа през вековете и е може би една от най-трайните и най-жилавите. Ако през IX и Х век се създават поучителни и похвални слова, служби, както и полемична апология като творбата на Черноризец Храбър "За буквите", през XVIII век възниква "Историята" на Отца Паисия. Тя е без съмнение, особено в началната си част, произведение на ораторската проза и се родее с Храбровата полемична творба, макар обичайно да се разглежда като публицистика или история в публицистичен вид.

През вековете на робството единствена форма на културна дейност извън фолклора е църковната практика. Мощното въздействие на църквата като организиращ и поддържащ народностното съзнание фактор отдавна се зачита. Чини ми се, че недостатъчно се обръща внимание на тази дейност като форма за поддържане на литературно съзнание. Имам предвид не писмеността, заниманията на монасите и на други представители от тънкия образован слой на населението, а постоянната църковна практика, при която населението общува с произведения, формирали у редица поколения представа за литература, за форми на словесно моделиране. И всички тези форми са свързани с реторически произведения: служби, проповеди, слова, елементите на ритуала при сватба, кръщение и опело. Апостолските послания, едни от най-често използуваните църковни текстове при всякакви поводи, също принадлежат към реторическите жанрове. В тях обръщението също играе неизменна и задължителна роля: "Братя, не искам да не знаете за мъртвите..." и т.н.

Освен тази всеобхватно ритуална и същевременно културна роля на църквата от онази епоха, продължаваща и през XIX век, трябва да се напомни за характера на образованието. Изучаването на писмеността става по същите текстове, друга литература не съществува. Училището е пряко свързано и изцяло подчинено на църквата. Едва към средата на XIX век се въвежда и светско образование, но дълго време то е задължително преплетено с църковното.

През 60-те години на миналото столетие, когато и Ботев е сядал на ученическата скамейка, църковните текстове съвсем не са били отстранени от образователния процес. Влиянието на църквата е било все така мощно, а ролята й вече е започнала да бъде задържаща и затова с такава ярост поетът по-късно се опълчва срещу църковната институция. Той добре е познал характера на това възпитание, за да види, че то ще бъде пречка в борбата за политическа свобода. Същевременно дълготрайното въздействие на жанровата формация от реторически тип е оставило своите следи. Геният обаче съумява да преодолее формализма на църковната реторика, да преобрази нейната неутрална словесна вкостенелост в активна речева подвижност, в интонационна изразителност, да влее енергия в остарялата форма и да я превърне в оръжие, което предава като наследство на поетическото потомство. В църковните текстове, както и при първите стихотворци, обръщението например е загубило своето същностно предназначение, то е само сигнал за наличие на дадена форма. При Ботев то е възстановило изконната си социална функция като признак и порив за общение.

Изтъкнах само една страна от богатството и от особеностите на Ботевата поезия. Желанието ми бе да допълня с още един източниците за нейното възникване и да посоча продължителността на една традиция, която има своята роля в развитието на българската култура, а се пренебергва. По този начин може да се види, че поезията на Ботев е брънка от вековно наслагване и развитие, а не плод на чужди влияния. При формирането на стиха у Ботев въздействието на народната песен в премоделиран вид е несъмнено. Към него според мен се прибавя и вълната на реторическата традиция, поддържана у нас през вековете на робството като единствена форма на културна практика.

Прозата на Ботев е още едно доказателство за това. Достатъчно е да обърнем внимание на встъпленията към редица негови прозаични произведения. Ще се огранича с няколко примера.

Програмата на "Будилник" започва така: "О, темпора! О, морес!"

Началото на "Хайде на изложбата" представлява също възклицание: "Браво! Браво!"

Подобни са началните фрази и в други къси творби: "Издирих вече, издирих!". Или: "Чухте ли?".

"Това ви чака" започва с цитат на известната фраза на Наполеон: "Пари, пари, пари!".

"Послание от небето" е направо пародиен вариант на старинна църковна форма и започва с традиционното "Мир вам ..." като начало на служба в храма.

"Длъжностите на писателите и журналистите" има сходна жанрова ориентация. Започва с обичайното предупреждение от пастира преди да започне да чете евангелието: "Послушайте" и веднага продължава в пародиен и ироничен план: "Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети...".

Особено ясен израз намира реторическата нагласа в "Смешен плач". Някои изследвачи назовават това произведение фейлетон. Струва ми се, че това е истинска политическа реч. Позицията е ораторска, такава е и всяка фраза. Началото отново, както в много стихотворения, представлява обръщение с повелителна форма: "Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи ...".

Следи от сходни форми се проявяват, макар и рядко, дори в литературно-критическите произведения на Ботев. Ще припомня едно, което започва така: "Слава тебе, Господи!". Възгласът има пародийно предназначение, защото е насочен към започналото да излиза ново религиозно списание "Възкресник". Би трябвало да се разгневя и аз на Ботева, защото подигравката му е насочена към моя прадядо, издател на списанието, назован там поименно. Но, поучен от злощастния опит на Пенчо Славейков през неговата младост, ще си спестя послешните срамове. Поне от укор към Ботев.

© Йордан Василев, 1990
© Издателство LiterNet, 05. 08. 2002
=============================
Публикация в сб. "Христо Ботев - нови изследвания", С., 1990.