КАТЕГОРИЯТА ТЕКСТОВО ВРЕМЕ

Ивелина Савова

web

Времето, така както то се проявява в цялостните езикови продукти (текстовете), може да се нарече текстово време. Текстовото време е фундаментална характеристика на съществуването на текста и текстовия свят и е неотменим аспект на сложната структура на автономните езикови построения. То самото представлява сложен конструкт със свои специфични свойства. Неговата същност и характеристики са предмет на предлаганата работа.

1. Текстовото време е времето на представяния в текста (мини)свят.То е времето, в което съществуват обектите, развиват се процесите и следват едно след друго събитията от моделирания в съответния текст “къс действителност”.

Всеки текст “говори” за някакви неща - факти, събития, явления, процеси - и тези неща образуват съдържанието на текста - неговия относително обособен и затворен текстов свят. Текстовият свят, също както и реалният свят, е “свят във времето”. Времето, в което текстовият свят битува, е именно текстовото време. За текстовия свят текстовото време е това, което е реалното време за физическия свят. Специфика на текстовото време, за разлика от други “времена” (напр. философско, психологическо, лингвистично, социално, абсолютно, относително и пр.), е, че то не е възглед за времето, теоретична концепция, а е самото време - такова, каквото го пресъздава и показва езиковият продукт. Това наблюдение, изказано най-напред във връзка с художествените текстове (Лихачов 1979: 210), безусловно се простира и върху останалите текстови типове и видове.

Важността на текстовото време произтича от по-общия въпрос, как времевият аспект на действителността може в пълнота да се пресъздаде чрез езика. Нещата в този план са еднозначни. Времето на обективния свят - като сложен континуум от времеви точки, фази и съотношения - може да се представи адекватно единствено чрез текстовете. В своята цялост то не може да се възпроизведе в отделни форми, думи и конструкции, които могат да имат само частичен принос в неговото изобразяване. Течението на времето в пълния му вид и сложност може да се обеме само в цялостен, автономен и самостоен в комуникативно отношение продукт. От езиковите форми единствено текстът е такъв продукт и само той има ресурсите да поеме изображението на времевите параметри на света - природен и човешки.

Когато “влезе” в текста, времето става текстова категория - елемент от съдържателната структура на съответния текст, с определени начини за организация и определени средства за изразяване. Особеностите на текстовото време могат обобщено да се представят така:

1. Текстовото време е уникално за всеки конкретен текст. Това значи, че всеки текст има “свое” (собствено) време - времето на неговия специфичен съдържателен свят. В този смисъл, когато се говори за време на даден текст, се разбира уникалното време на уникалното съдържание на съответния речев продукт.

2. Текстовото време е “вътрешно” време на текста. То представлява относително самостойна времева система, “затворена” в границите на дадения текст и притежаваща специфичен състав и строеж, своя характерна метрика и топология.

3. Текстовото време е ключов елемент в семантиката на всеки цялостен словесен продукт. То е един от основните параметри на текстовата организация (заедно с пространството, актантната конфигурация и събитийната конституция). Проявява се като универсално текстово свойство и се открива в текста независимо от неговия вид и езиков облик.

4. Времето е задължителна текстова категория. Няма текст, който да не изобразява някакво време. Напротив, текстовият свят задължително е “потопен” в определено време, което е форма на съществуването му. Проявява се като ред от сменящи се едно друго положения, явления, състояния, процеси, действия, събития, случки. Текстовият свят, както и обективният свят, не е и не може да бъде извън времето; времето е негова иманентна характеристика. В този смисъл на категорията време се гледа като на конститутивна по отношение на текста. При каквито и да е подходи към текстовата същност и структура времето се подчертава като “необходим елемент, детерминиращ текста като текст, или по-общо - “текстуалността” на текста в сравнение с “граматичността” на изречението” (Кьок 1973: 121).

5. Във връзка с положението за неотменност на категорията време в текста трябва да се изведе от употреба понятието безвремев текст. Има твърдения за наличие на безвремеви текстове или откъси от текстове, като за пример се посочват описанията на статични явления (пейзажи, портрети) или авторските философски размишления. Тези твърдения са базирани върху интерпретацията на времето преди всичко като съотношение на събития в някакъв сюжет: “Където няма събития, няма и време” (Лихачов 1979: 213). Разбира се, наличието на събития, тяхното разгръщане, връзката между отделни събития и следването им едно след друго най-ярко създават усещане за движение, т.е. за протичане на време. Но развиващи се събития като съдържание на текста са присъщи на определен кръг речеви продукти - такива с преобладаваща наративна функция. От своя страна множеството други текстове - информативни, дескриптивни, аргументативни, нормативни, апелативни, манипулативни и пр. - не са лишени от времевост, макар и да не показват пряко развитие на събития. В тях времето се проявява в съотнасянето на фактите чрез поставянето им в причинно-следствена, асоциативна, образна, позиционна и пр. връзка. Текстовото време в този смисъл не е свързано непременно с разгръщане на събития, на сюжет, но и с всякакъв ред от други едновременни или последователни факти, положения и твърдения. Липсата на процесност в едно статично описание или логическа аргументация не ги прави по-малко “положени” във времето, не лишава техните съставящи от времеви параметри и не игнорира времевите съотношения между тези съставящи.

6. Следващо принципно положение е, че текстово време винаги съществува, но не винаги се представя експлицитно. В текста съвсем не е задължително да се “говори” специално за времето - да се фиксират дати или часови точки, да се посочва конкретна продължителност на отделни процеси, да се установява времевото отстояние на две положения и т.н. За много текстове такова специално изразяване на време не е присъщо. Добра илюстрация на това е например пейзажната лирика. Често са налице също тъй текстови фрагменти и дори цели текстове, които, освен всичко друго, са и безглаголно построени и с това са лишени от най-разпространеното и най-естествено средство за маркиране на време - темпоралните морфеми на глаголните думи. Във всички подобни случаи времето по принцип не липсва, то е просто представено имплицитно. Времевите параметри на текстовия свят тук се извеждат въз основа на странични фактори - от контекста, от ситуацията на общуването, от извънезикови знания на общуващите, от изградения образен свят, от подредбата на съобщаваните факти, от използването на конкретни композиционни и стилистични техники.

7. В езиковия текст времето има тази специфика, че неговото течение не “става на живо”, а се изразява с думи. Това произтича от характерното за езиковите текстове представяне на действителността - чрез средствата на езика, с оглед на което параметрите на времето, времевите координати и съотношения се явяват само ословесени. Всеки автор на текст разполага в този смисъл с предоставени му от езика механизми за репрезентация на време и времеви отношения и съответно със система от езикови средства за реализация на конкретния времев замисъл (програма).

8. Времето е съдържателна категория на текста и като такава се нуждае от структурно изразяване в повърхнината на словесния продукт. За представянето на времевите параметри на текстовия свят във всеки текст се изгражда специална темпорална (времева) макроструктура. Темпоралната макроструктура е глобалноорганизиращ композиционен похват, предназначен да показва времевата съотнесеност на обектите, фактите, действията, събитията на текстовия свят. “Отговаря” за структурирането на текстовото време, първо, като начин, и второ, като средства.

9. Текстовото време може да отразява параметрите на реалното време, но може да бъде и време без фактическо покритие в света на реалните неща. Това зависи от спецификата на текстовия денотат - дали самият той е реален, или измислен.

С оглед на признака реалност на моделираното в текста време езиковите текстове се разделят на две множества. В първото попадат текстове, в които текстовото време представя времето на (къс от) реалния свят. Това са текстове с реален денотат, моделиращи действително съществуващ (или само теоретично предвидим) обект, факт, събитие или явление. Такива по правило (трябва да) са например новинарските и други осведомителни текстове, публицистично-коментарните текстове, научните и образователните текстове, юридическите и административните текстове, мемоарните текстове, повечето разговорни текстове и пр. Втора група образуват словесни продукти, в които текстовото време представя времето на един измислен, фиктивен свят. Това са текстове без действителен денотат във физическата реалност, построения, моделиращи фикционални извънтекстови същности - измислени светове, случки, факти, обекти, явления, материални обкръжения и пр. Такива са например текстовете на художествената литература, на фолклора, редица всекидневнобитови, магически, лудически и др. словесни продукти. Характерно за втората група текстове обаче е, че измисленият свят в тях имитира реалния, представен е в речевия продукт като действителен. Така и текстовото време, което в случая е измисленото време на един измислен свят, е моделирано като реално време и поддържа илюзията за истинност на ставащите неща. Всъщност за “своя” свят то е истинското и единствено съществуващото време.

Очертаните две групи текстове, наричани според природата на денотата нефикционални (фактологични) и фикционални текстове (в друга терминология текстове ментефакти и текстове артефакти), от гледната точка на времето в тях могат да се обозначат съответно като текстове с реално и с фикционално време (реалновремеви и фикционалновремеви текстове). Те показват по-нататъшни специфики именно при моделирането на измисленото време.

10. Времето в текста може да бъде представено като определено, неопределено или обобщено. Определеността почива върху съотнасянето на текстовото време с опознаваема точка (интервал) от линията на естественото хронологично време. В случая текстовият свят - бил той реален или фикционален - е поставен на фона на физическото време, ситуиран е в определен момент от него и това има важно значение за разбирането на съдържанието. Например ако текстът е новинарска информация и съобщава за изстрелването на космическа совалка, това е свързано с конкретен ден и час и посочването на тези координати е елемент от реализирането на актуалната информационна функция на текста. По аналогичен начин стоят нещата и във фикционалните текстове. Например същинското сюжетно действие в разказа “Една българка” от Иван Вазов е съвсем ясно конкретизирано по оста на реалното време - развива се в течение на два дни след разбиването на Ботевата чета и началото му е фиксирано в първото изречение от текста чрез изричен времев маркер: “След обед на 20 май 1876 г., ден, в който Ботевата чета беше разбита при Волът..., на левия бряг на Искър, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки”. Определеността на времето се постига и без непременно наличие на подобни явни времеви обозначители. Например един исторически роман може да се свърже от компетентния читател с определен период от миналото само въз основа на фактите от съдържанието и (евентуално) на историческите лица, за които става дума в него. Същото важи и за реалновремеви текстове, ориентирани към конкретни времеви точки от настоящето, миналото или бъдещето, които се идентифицират въз основа на извънтекстовите знания на възприемащите за света и за събитията в него.

Неопределеност на текстовото време е налице в случаи, когато текстовият свят съзнателно се изолира от реалния свят и неговото време е практически несъотносимо с момент по линията на обективното календарно време (вж. и понятията отворено и затворено време у Лихачов 1979: 214). Характерен пример в това отношение са приказките, които представят неща, станали “някога”, “едно време” и в които това е единствената информация за обективното време. В подобни случаи текстовата действителност има конкретност на времевите характеристики вътре в себе си, на “своите” факти и състояния, но не е свързана с неща извън пределите на текста и по отношение на обективното време е напълно индиферентна.

Обобщеност на текстовото време е характерно за текстове с всеобща времева валидност, например теорема с нейното доказателство, обща инструкция, пословица и под. Такива текстове “говорят” за неща, присъщи на всяко време, и поради това не са съотнесени с никакво конкретно време. “Гарван гарвану око не вади” е принципно положение, ориентиращо се без ограничение към всички възможни времена.

11. Текстовото време има определена дължина и граници. Дължината е общият линеен обхват на фактите, образуващи съдържанието на текста. Тя е винаги положителна величина със стойности от един миг до вечност. Първият случай би се наблюдавал например в текст, състоящ се само от вика “Лавина!” или “Варда-а!”, а вторият - в текстовете на “вечните истини”, например поговорка или крилата фраза. Между тези маргинални случаи текстовото време може да покрива период от няколко минути, няколко часа, ден, няколко дни, години, векове. За сравнение: текстовото време в разказа “Пролетна измама” от Елин Пелин е с дължина няколко часа - от излизането на отец Игнатий от манастира “рано в света неделя” до намирането на конския череп на синора по времето, след като “слънцето се извиси и над полето настана горещина”. За разлика от това в петтомната епопея “Земя за прицел” от С. Бъчварова текстовото време обхваща живота на три поколения Скарлатови, а в книгата “История на българите” от К. Иречек то се простира от първобитните времена на трако-илирите (далеч преди новата ера) до 1878 г., изрично отбелязана в последния абзац на същинския текст като “сега” и обозначена по следния начин: “Сега (1878 г.) новобългарската литература представлява повече от 800 книги и 51 периодични издания”.

Границите на текстовото време се поставят от най-ранния и най-късния по време факт от текстовото съдържание. Те могат да бъдат напълно конкретни - ясно установими чрез експлицитни или имплицитни показатели вътре в самия текст или в неговото обкръжение, но понякога са и размити - когато едната или и двете гранични точки не са фиксирани съвсем конкретно (такава е например началната граница на посочения по-горе текст на К. Иречек).

12. Топологичните свойства на текстовото време се отличават твърде съществено от тези на реалното физическо време. Текстовото време, както стана ясно, е ограничено от двете страни (има начало и край), обратимо е (допуска връщане в миналото), има проспективен потенциал (допуска избързващо “отскачане” в бъдещето), разклонено е (може да развива факти в паралелни времеви редици). В него екстазите настояще, минало, бъдеще съществуват едновременно и смесено, като могат да се проявяват в различни комбинации. Времето може да се ускорява или забавя, дори напълно да спира, може да се показва като непрекъснато или прекъснато, може да се “свива”, да се осъществяват в него различно дълги прескоци. То може да се представя от позицията на един наблюдател или на различни наблюдатели.

13. Текстовото време е креативно време. То, както и всичко останало в текста, се твори от автора на съответния речев продукт. Авторът замисля и осъществява организацията на времето във връзка с общите си съобщителни и въздействени намерения, които според идеята му трябва да се постигнат с изграждания текст. Авторът има волята и решението как да представи времето на текстовия свят. Според неговия избор то може да бъде кратко или продължително, може да се развива еднопосочно в естествената хронология на фактите или да нарушава логическата последователност, като осъществява ретроспективни връщания назад или пропективни “забежки” напред. Авторът взема решение също за подбора и комбинацията на средствата, с които да се предаде протичането на текстовото време. Той се ориентира към определени експлицитни, имплицитни, лексикални, граматични, обективни, субективни, езикови и неезикови средства за репрезентация на времевите позиции и връзки.

Същевременно авторовата свобода в процеса на моделиране на текстовото време не е абсолютна. Тя се ограничава преди всичко от типа дискурс и от спецификата на текста. Някои типове текстове се характеризират с висока значимост на времевите параметри в осъществявания информационен обмен и с постоянно изменение на тези параметри в хода на текстовото течение. Такива текстове изискват за своето изграждане и за правилната ориентация в съдържанието им постоянно отчитане на времевите измерения и отстояния на фактите, непрекъснато и специално подаване на показатели за време. Други типове текстове са темпорално по-устойчиви, поддържат продължително една и съща времева перспектива, съдържателните елементи следват естествения си логически и хронологичен ред, не се толерира смесване на времеви планове, ретроспекции и проспекции. В такива текстове специалните времеви показатели са по-редки, самата времева програма е опростена, а оттам по-просто е и моделирането на времето, а неговите средства - по-бедни. Противоположни характеристики в обсъждания аспект имат например, от една страна, повествователните текстове, които са силно темпорализирани, и, от друга страна, множеството неповествователни текстове от научната, официално-деловата, публицистично-коментарната сфера, които са темпорално по-еднообразни.

14. Текстовото време е близко свързано с категорията пространство. Това е следствие от факта, че универсумът съществува като пространствено-времев континуум и текстовете като знаков конструкт на части от света просто отразяват това положение.

Представяните в текста съдържателни факти обикновено не са еднородни с оглед на времето и пространството и показват различни комбинации на тези параметри. Протичането на фактите може да става в едно и също време на различни места, в различно време на едно и също място или в различно време на различни места. В много текстови форми точната пространствено-времева локализация е от първостепенно значение за организирането и възприемането на съдържанието. Такива са например повествователните жанрове, информационните медийни жанрове, мемоарите, биографиите и др., които не могат да минат без ясна ориентация в промените на времевите и пространствените измерения.

Пространството и времето са различни съдържателни категории на текста, но са по принцип еднаквопорядкови явления. Те имат еднородни функции, организират се еднотипно (като модели и средства), независимо от конкретните различия, произтичащи от смисловите им особености. Често се мислят като свързани в единна пространствено-времева ориентация на текста. В текстолингвистиката се говори например за категория континуум като същностна характеристика на цялостните езикови продукти, свързана непосредствено с времето и пространството. Тя се дефинира като “определена последователност от факти, събития, разгръщащи се във времето и пространството” (Галперин 1981: 87). В литературната теория се развива понятието хронотоп - специфично за художествения текст време-пространство, проявяващо се като “лоно” на текстовото съдържание. В различните жанрови форми на художествения текст хронотопите проявяват характерни специфики (Бахтин 1983: 271).

2. По-нататък идва въпросът за темпоралната рамка на текста. Текстовото време се разгръща винаги при съотнасяне с “външното” спрямо текстовия свят, обективно протичащо извън дадения текст време. Като автономен материален обект текстът, подобно на всички останали съществуващи неща, е “положен” в естественото време на физическия свят. Това време създава външна темпорална рамка на всеки един текст и действа спрямо него като отграничителен, ситуативно релевантен и изяснителен фактор.

Отграничителната функция на темпоралната рамка се проявява в това, че обективното време се отнася към съответния текст като към самостоен предмет в реалния свят. То го “обгръща” от всички страни, допълнително отделяйки и разграничавайки самия текст и неговото вътрешно време от другите съществуващи обекти и техните вътрешни времена.

Ситуативната функция се отнася до ролята на реалното време като елемент на комуникативната ситуация, продукт на която е съответният текст. Актуални тук са онези точки във времето, времеви интервали и частни “времена” извън конкретния текст, които имат отношение към физическото времево битие на текста, към неговото създаване и функциониране в дадена комуникативна ситуация. Към външната темпорална рамка се отнасят: времето на създаването на текста в някаква точка от естествената хронологична ос (т. нар. авторско време), времето на възприемането на текста (читателско/слушателско време), съотношението между двете времена, продължителността и конкретните времеви особености на процесите на текстопораждането и текстовъзприемането. Времената на продукцията и рецепцията на текста могат да съвпадат (напр. при непосредствено общуване) или да бъдат дистанцирани, като в този случай създаденият текст трябва да се съхрани (в писмен или друг “консервиран” вид) и да се пренесе през времето до момента на неговото потребяване. Дистанцията може да е с продължителност от минути до векове. В такива случаи при множествен потребител (напр. читателска аудитория на книга) точката, в която текстът се възприема от различните реципиенти, е различна - лежи по-напред или по-назад върху оста на естественото време за всеки от тях. В текстове, при които в комуникативния процес се намесва посредник като репродуцент на текста (говорител, който чете новини; актьор, който изпълнява стихотворение; театрална трупа, която “изиграва” драматургично произведение), в рамката се включва и междинното време на репродуцента. То именно може да протича едновременно или с дистанция спрямо времето на потребяването, а авторското време е винаги предходно и дистанцирано от него.

Следващ съществен момент е продължителността на времето, което авторът отделя за създаването, а потребителят за възприемането и разбирането на текста. Наличието на достатъчно време за осъществяване на продуктивната и рецептивната дейност влияе положително върху нейното качество. Авторът по-добре обмисля, композира и с по-голямо внимание към формата облича в думи желаното съдържание. Потребителят също има възможност да възприеме текста по-задълбочено, а ако той е писмен, може да се върне няколко пъти към определени пасажи, за да ги разбере по-добре. Обратно, недостатъчното време за “нормално” продуциране на текста води до видими недостатъци в пълнотата, подредеността и езиковата коректност на речевия продукт, а притисканото от липса на време възприемане (напр. четенето “по диагонал” при подготовка за изпит) пречи на оптималната обработка на съдържанието, на доброто осмисляне и запомняне, може да доведе до недостатъчно разбиране или до неправилно разбиране на текста. Цайтнотът при пораждането и възприемането е значим проблем особено при устно общуване.

Авторското и читателското време стоят в рамката с още една своя специфика. Като моменти от естественото време те носят в себе си характерни за съответния период обществени идеи, политически нагласи, философски и научни доктрини, естетически модели, аксиологични системи, изразни стилове. Отгласи от тези положения, пречупени през виждането на автора, се отразяват в речевия продукт, влияят върху концептуалната му база, върху съдържателната му и ценностна ориентация, върху езиковия изказ. От своя страна читателската/слушателска интерпретация и оценка се влияят съответно от съществуващите в читателското време идеи и модели. Между влиянията на авторското и читателското време може да има синхрон, но и пълен дисбаланс по отношение на ценностите, което и определя продължаващата актуалност или остарялост на текста в читателското време, начина на неговото оценяване и в крайна сметка успешността на комуникацията чрез него. Взаимодействието между вътрешното текстово време с авторското и читателското време е значим проблем особено за естетическата комуникация.

Всички аспекти на външната темпорална рамка, засягащи реалното време в статуса му на компонент на речевата ситуация, в която възниква даденият текст като неин естествен продукт, имат значение повече за характеризирането на самата комуникативна ситуация. Те не засягат пряко вътрешната темпорална макроструктура, макар че могат да се отразят в езиковата форма на текста във вид на вметки от типа “Стига де, десет минути само ти говориш, остави и други да вземат думата”.

Третата функция на външната темпорална рамка - изяснителната - се свързва с това, че естественото време често предоставя информация за времевите параметри на факти от текстовия свят, които (параметри) в самия текст не са споменати или са отбелязани релативно. И в двата случая се разчита, че възприемащият ще извлече нужната му темпорална информация именно от рамката - от реалното време, в което протича общуването чрез въпросния текст. Това се наблюдава например в изрази, употребени в текста така: “Мачът е определен за 29 т. м. на стадион “Славия”, “Вчера бе теглен жребият за Купата на България”, “След 10 дни ще бъдат отворени офертите на потенциалните купувачи, съобщиха днес от Агенцията за приватизация”, “Миналата година грипът удари около един милион българи”. Тук маркираните времеви точки добиват за възприемащия статут на реални моменти по линията на естественото време с опора на знаенето на текущия ден (за изразите вчера, след 10 дни, днес), на текущия месец и година (за израза за 29 т. м.), на текущата година ( за израза миналата година).

Въпросите на темпоралната рамка са от първостепенно значение с оглед на дискурсните практики в различните социални сфери и на нормите, регламентиращи социалната дейност в тях. Изучаването на самия текст като речев продукт обаче с оглед на категорията време в него е свързано преди всичко с установяването на вътрешната му темпорална организация.

3. Представянето на времето в цялостни езикови продукти събира значително внимание с различни свои аспекти. Изследователи с различен профил и с интерес към текстове от различни видове се насочват към проблематиката на текстовата темпоралност с разнообразни цели и проучвателски задачи.

Лингвистичният аспект на времето в текста е едно от най-мощните изследователски направления. Най-често обсъжданият проблем тук е функционирането на глаголните времена в цялостни текстове. Интересът към този проблем се заражда в сферата на морфологията и синтаксиса, когато те започват да коментират използването на времената и преди всичко тяхната съвместна употреба - най-напред в рамките на сложните изречения, а оттам и в поредица от самостоятелни изречения. За редица езици значим проблем е “съгласуването” на времената в сложните съставни изречения, което е свързано със строги ограничения и правила за регулиран избор. За други езици (включително и за български) вариативността на комбинациите е по-голяма, но също са налице закономерности за допустимостта им. Пробив в затворената изреченска рамка на разглеждане на темпоралните глаголни форми се извършва, когато се осъзнава, че границите на изречението често са твърде тесни и в тях не може адекватно да се обясни изборът на една или друга форма. Това засяга най-напред транспозициите на времената, а после и случаите, когато значението на темпоралната форма се мотивира правилно само на фона на по-големи от изречението езикови единства. Оттук остава само една крачка до осъзнаването, че темпоралните форми не се употребяват изолирано, а свързани една с друга, че влизат в интегративни отношения помежду си и с други текстови елементи (например темпорални обстоятелствени изрази) и с това участват в изразяване на време от по-висш ранг. Днес е без алтернатива убеждението, че изследването на глаголните времена трябва да става именно в рамките на текста, а не в изолирани изречения, защото само тогава то може да излезе от сферата на простото описание и да добие обяснителна сила.

Ориентация на морфологичните изследвания към текстовата (речевата) функция на темпоралните форми се отбелязва през 50-те г. на ХХ в. Първата цялостна концепция принадлежи на Е. Бенвенист, който в студията си “Темпоралните отношения във френския глагол” (1959 г.) обосновава наличието на два различни начина на употреба на езика, наречени от него план на историческото повествование (исторически план или изказ) и план на речта (речев план или изказ). Глаголните времена са ориентирани към обслужване на едната от двете сфери и образуват две обособени и допълващи се системи (Бенвенист 1993: 219). Историческият план се отнася до повествуването за минали събития. Той се развива в писмена форма (това е една от уязвимите точки в концепцията) и характерните му белези са събитийност (строга последователност от събития), миналост по отношение на времето на разказването, обективност (изключване на намеса на комуникативните партньори в повествованието). В езиково отношение историческият изказ се характеризира с употреба на форми за 3-то лице (изключва форми за 1 и 2 л.) и с употреба на минали времена. Основни за историческото повествование са времената аорист, имперфект, плусквамперфект, към които се добавя една допълнителна форма, наречена проспектив. Планът на речта, от друга страна, обхваща всички случаи на общуване извън повествуването и включва комуникативните форми с активен говорещ и слушащ. Проявява се в устна и писмена форма. Свободно се използват всички лица (1, 2 и 3), времевата ориентация е към сегашността. Основни за плана на речта са времената сегашно, бъдеще и перфект. Речевият модус на изказване е сравнително по-пропусклив: в него според заключението на автора са възможни всички форми на всички времена, но без аорист (този факт ученият подробно мотивира).

Отделените от Е. Бенвенист два начина на изказ са идеализирани езикови форми, които трудно могат да се срещнат в чист вид. Всяко повествование, в което се появи реч (напр. изказвания и диалози на лица, авторски разсъждения), всъщност става смесена повествователно-речева форма. В нея е задължително превключване на темпоралните подсистеми - от повествователна към речева и обратно. Концепцията на френския лингвист, въпреки възможните упреци към нея, е евристична тъкмо с погледа към функционирането на темпоралните форми в конкретни речеви условия и е жалонираща за лингвистичните изследвания в областта за десетилетия напред.

Следваща по хронология и доста близка по идея е теорията на Х. Вайнрих за ролята на темпоралните морфеми в обсъждания и разказвания свят (Вайнрих 1964). Според немския учен има две основни познавателни дейности - обсъждане и разказване, във връзка с които се противопоставят две сфери на речевата дейност - т. нар. “обсъждан свят” (besprochene Welt) и “разказван свят” (erzählte Welt). Първият е свързан с различни видове практическа дейност на хората, а вторият с повествуването. В обхвата на обсъждания свят попадат речеви форми като политическа статия, реферат, дискусия, юридически коментар, научно съчинение, завещание, служебно писмо, проповед, описание, драматургичен диалог и др., а към разказвания свят се отнасят например възпроизвеждането на преживявания, съобщения във вестник за всякакви протичания на случки и събития, роман, новела, приказка и т.н. У Вайнрих глаголните времена също са разделени в две опозитивни групи според специализацията им за осъществяване на обсъждането или разказването. Първата група са т. нар. “обсъждащи” времена, към които се отнасят презенс, перфект, футур І и ІІ; втората група са “разказващи” времена и към тях принадлежат претерит, плусквамперфект, кондиционал І и ІІ. Приема се, че в различните текстове с оглед на принадлежността им към обсъждания или към разказвания свят преобладава едната от двете групи времена.

Основно за концепцията на Х. Вайнрих е схващането, че темпоралните морфеми не представят времеви отношения, а имат в конкретната комуникативна ситуация три други функции: 1/ Сигнализират речево поведение - това е най-важната функция, която отбелязва обсъждащо или съответно разказващо поведение на говорещия в дадения акт на общуване. Темпоралните морфеми на презенс, перфект, футур всъщност са сигнали, които “казват” на събеседника: “Тук става дума за обсъждан свят”; съответно темпоралните морфеми на претерит, плусквамперфект и кондиционал “говорят” за попадане в разказван свят; 2/ Сигнализират речева перспектива - къде стои времето на действието спрямо времето на съобщаването му. Речевата перспектива е перспектива назад или напред. В първия случай времето на действието е преди времето на съобщаването; сигнали за такава перспектива са морфемите на перфект (от първата група времена) и плусквамперфект (от втората група). Във втория случай времето на действието е след времето на съобщаването; сигнали за такава перспектива са морфемите на футур (от първата група) и кондиционал (от втората група). В случаите, когато времето на действието и времето на съобщаването са в синхрон, е налице нулева перспектива. Аперспективни времена са съответно презенс и претерит (за първата и втората група); 3/ Сигнализират придаване на релеф - подаваната информация се обозначава като първостепенна (информация от предния план) или второстепенна (информация от задния план). Например при разказването информация от предния план е линията на главното действие и тя се сигнализира чрез морфемите на основното разказно време (претерит); информация от задния план са съпътстващите действия, описанията, вторичните обстоятелства и тя се сигнализира чрез морфемите на допълнителните разказни времена.

Основните критики срещу теорията на Х. Вайнрих засягат преди всичко тезата за атемпоралност на темпоралните морфеми. Като манипулативни се оценяват усилията на автора да търси нови термини за понятията, свързани с времевата функция на времената (например “речева перспектива” вместо предходност, следходност, едновременност). Не печелят одобрение и прекалено психологическите критерии, съотнасящи времената с речевото поведение (обосновката на напрегнатото и ненапрегнатото държание на тялото, духа и речта съответно при обсъждането и при разказването). Все пак изследването на Вайнрих е със значимо място в теорията на текста заради предложената цялостна концепция за структуриращата роля на глаголните времена в реалните речеви продукти, заради тънките наблюдения върху употребата на отделните времена и не на последно място заради приноса му към жанровата теория с конкретните анализи на отделни литературни жанрове и примерни текстове.

Опитите да се въведе допълнителна опозиция в системата на глаголните времена, основана на атемпорален признак (какъвто е сферата на употреба), продължават и в следващите периоди. Наличието на два комуникативни плана, независимо от разликите в терминологията, е основен постулат. Тези планове, наричани план на свободната речева дейност и план на информацията (Н. Поспелов), насочен и ненасочен регистър (Е. Шубин), план на непосредственото общуване и план на сюжета (З. Тураева), речев и наративен режим (Е. Падучева), наративен и парадигматичен модус (Дж. Брънър), винаги се свързват със специфични за всеки от тях норми на употребата на времената. Описваната прикрепеност на едни или други времена към някой от плановете не може да се приема в абсолютен вид. Ценен е обаче самият опит употребата на времената да се изяснява в реалните ситуации на общуване, при това не изолирано за отделни изказвания, а в интеграционна перспектива - с оглед на осъществяването на комуникативните цели на текстовете.

Ориентацията към цялостни текстове при изследването на глаголните времена е предпоставка да се изясни създаването на общия темпорален смисъл, който се формира в речевите продукти и който често не почива върху системните граматически значения на отделните времена. Едно представително изследване в този аспект от началото на 70-те г. е работата на Д. Вундерлих “Време и времева референция в немски” (Вундерлих 1970). Основната хипотеза, която авторът защитава в противовес на Х. Вайнрих, е, че темпоралните морфеми служат да изразяване на времеви отношения, а като допълнителни средства се използват времеви наречия, съюзи и предлози. Ключов момент е също, че с помощта на речевите показатели за време може да се покаже точният ред на изреченските съдържания в един текст. Задачата на темпоралните морфеми и времевите изрази се свежда до това да подреждат времево едно след друго изразените в текста положения. Употребените в последователните изречения темпорални морфеми, подкрепени от времевите изрази, образуват текстовата времева структура. Изследването предлага конкретни наблюдения върху реалната времева последователност на събития и нейното изразяване чрез изреченски поредици от прогресивен и регресивен тип. Обстойно се коментира т. нар. синтаксис на времената, както и синтаксисът и семантиката на изразите за време.

Текстоориентираното изследване на глаголните времена е обект и на множество по-малки работи върху материал от различни езици и типове текстове. Подходите варират от чисто формално описание на преходите от едно към друго време в последователните изречения до интерпретация на функционалната стойност на времената и времевите поредици в тестопроизводствения процес. В подобен аспект се изследва и глаголният вид, обикновено в единство с времето. Актуалността на проблематиката провокира напоследък и появата на различни тематични сборници, напр. Темпорална структура 1986; Функция 1991; Време и вид 1994.

Други средства на темпоралната организация на текстовете (думи с времево значение, времеви обстоятелствени изрази и изречения, фразоред и т. н.) рядко се коментират отделно и по правило не се коментират пълно. Обикновено те стоят като елементи в някакъв общ каталог, за тяхното действие се дават илюстриращи примери, но пълна картина на семантиката и функциите им не се представя. Понякога се разглеждат с оглед на употребата им в служба на други текстови категории, например като елементи на кохерентността на текста или като сигнали за членението на цялостния продукт.

Амбиция да създаде адекватна евристика за теорията на текстовете и в частност за функциите на времето в тях ръководи В. Кьок в студията му “Време и текст” от 1973 г. (Кьок 1973). Авторът действително предлага нещо различно от дотогавашните граматикализирани описания. Той категорично разграничава времето като граматична категория от времето като категория на семантиката на текста. Теорията му се опира на един антропо-кибернетичен модел на системата “човек - свят”, според който езикът е инструмент за предаване на присъщия на човека модел на света; този модел обяснява света за човека и подлежи на коригиране с оглед на постоянното обогатяване на човешките знания. Времето е част от този модел и се вербализира в текстовете. Във връзка с това проблемът “време и текст” извежда на първо място построяването на темпоралната структура на текста, чийто смисъл е в това да осигури адекватна реконструкция на човешкия опит с времето чрез линейна последователност от лингвистични сигнали. “Изкуството на временизирането (timing)” е в подаването на правилно количество сигнали, което да стимулира правилната реконструкция. Без да си поставя за цел подробно да осветлява начините за изразяване на темпоралното подреждане в текста, авторът насочва към това, как времето “действа” и се разбира в текстовете във формата на “темпоралните семантеми”. Темпоралното значение може да бъде вербализирано по различни начини: има експлицитна темпорална референция (времена, лексикални елементи) и имплицитна темпорална референция във формата на импликации, присъщи на значението на вербалната поредица (напр. veni, vidi, vici). Специфичната дистрибуция на темпоралните елементи (като подбор и фреквентност) е в основни линии обусловена от типа на ситуацията във взаимодействащите си индивидуални системи “човек - свят” и следователно от съответния тип текст.

Наблюдения върху отразяването на хода на времето в текстовете предлагат и множество други изследвания. Вниманието е към различни аспекти на хронологичната ориентация на фактите един по отношение на друг, към времевата дистанция, към ролята на синтагматичното разгръщане на речевия продукт за показване на времевото течение и не на последно място към разбирането на времевата последователност въз основа на изградените темпорални структури.

Отделно направление в текстолингвистичните изследвания на времето е формирането на темпоралната семантика в текстове от различен вид. Първенството в това отношение държат художествените текстове, а в тях и извън тях - повествователните форми. Коментират се предимно спецификите на времето в тези типове текстове и средствата (предимно граматически и лексикални) за предаване на хода му в тях. Времето в други видове художествени текстове (например поетически) предизвиква по-слаб интерес; множество са обаче изследванията върху темпоралната семантика и нейното изразяване в конкретни художествени произведения, в цикли от текстове или в творчеството на отделни автори. Особеностите на темпоралния строеж на текстове извън художествената сфера и извън повествуването по-рядко са предмет на анализ. Познати са отделни наблюдения върху научни текстове, върху устни диалогични текстове, върху аргументативни текстове.

Тук между скоби следва да се постави един проблем, който заслужава внимание предимно в методологичен аспект. Става въпрос за това, че лингвистичните изследвания върху темпоралната организация на текста често, ако не и преобладаващо, се правят върху материал от художествени текстове. Художествените текстове в много отношения са удобни за работа, но същевременно са и твърде рискови. Проблем все още няма, докато изследването ясно визира времето именно в художествения текст, т.е. докато се проучва т. нар. художествено време (в художествения текстов тип или в конкретен художествен текст). Често обаче се получава така, че художественият текст се използва като база за наблюдение, като илюстриращ материал, а изводите звучат като валидни за темпоралната организация на речевите продукти въобще. В такива случаи ориентацията към художествени творби пречи на създаването на ясна картина за проявлението на времето в цялостните езикови форми, затруднява изясняването и дори самата постановка на въпроса за текстовото време. Всъщност проблемите на текстовото време се подменят с проблемите на художественото време, а те съвсем не са едно и също нещо.

Ситуацията се усложнява още повече, когато в действие влезе всеобщата симпатия към повествователните форми. Най-остро въпросът стои в рамките на художественото време, където феноменът художествено време гласно (или негласно, но съвсем явно) се изравнява с т. нар. сюжетно време, т.е. времето в повествователните текстове. Това е присъщо както на лингвисти, така и на литературоведи. Съвсем ясно е, че понятието художествено време се отнася за времето в художествени текстове от всякакви родове, видове и жанрове и не може да се стеснява само до повествованията. От друга страна, повествования битуват и извън художествената област - проявяват се естествено под формата на разкази за случки от ежедневието, лични възпоминания, препредаване на актуални събития в медиите, исторически разкази и т.н. в ежедневнобитовата, публицистичната, научната и пр. сфера. Подобни речеви форми наистина са наситени с показатели за време и съдържат ясна и чиста картина на времевите параметри на разказваното събитие, но изводите за характеристиките на времето в цялостните текстове не може да се базира единствено върху тях.

Ето защо, когато се интерпретира категорията текстово време, трябва да има ясно съзнание, че текстовото време не е (само) художествено време и не е (само) повествователно време. Може да се каже дори, че то не е и предимно художествено или повествователно време. Тези “времена” са само отделни частни аспекти на едромащабната категория текстово време, която се отнася до представянето на времето в речеви форми от всякакъв вид - писмени и устни, монологични и диалогични, от какви да е функционални разновидности, от какви да е сфери на общуване, от всякакви типове и жанрове.

Извън сферата на лингвистиката времето е значим изследователски проблем преди всичко за теориите на различните видове изкуства - на изобразителното изкуство, на киното и най-вече на художествената литература.

Литературознанието третира времето в произведенията на словесното изкуство от позициите на специфичните си познавателни цели и интереси и с характерните си изследователски методи. То се занимава най-напред с въпроса за спецификата на времето в литературния дискурс и с начините за неговото представяне в литературната творба. Специален предмет са естетическите потенции и функции на художественото време, както и изследването му в конкретни литературни произведения. В по-широк контекст литературната наука търси и социалните измерения на времето - в аспекта, в който художествената творба представя вътрешната картина на определена историческа епоха (предвоенното време в Европа в началото на ХХ в., времето на колективизацията в българското село и т.н.). С особен интерес литературознанието се вглежда в творбите, които превръщат самото време в своя тема, третирайки го в “чист” вид като философски феномен (например у М. Пруст - “В търсене на изгубеното време”, Т. Ман - “Вълшебната планина”, Дж. Джойс - “Улис” (“Одисей”) и др.). Един от най-значимите проблеми за литературната наука е проблемът “време и разказ”, и то не само в аспекта на структурирането на повествователните форми, но и във връзка с тезата за повествуването като начин да се представи човешкият времев опит. Различни аспекти на споменатите подходи към времето в литературата се представят например у Лихачов 1979; Успенски 1992; Бахтин 1983; Майерхоф 1960; Рикьор 1984-1988; Мендилов 1972 и др.

Българските изследвания върху времето в текстовите продукти са предимно в лингвистичната и литературоведската област. Интересът на езиковедите и тук е насочен основно към функционирането на глаголните времена в текста. Наблюденията са върху закономерностите на съвместната им употреба, а акцентът е върху разказните текстови форми. На българска почва С. Иванчев пръв лансира тезата за разделяне на глаголните времена по признака разказвателност (способност да се представят събития в свързан разказ) / неразказвателност съответно на наративни и ненаративни времена (Иванчев 1984: 27). Така и българското езикознание се вписва в общата европейска тенденция (тръгваща от Е. Бенвенист и Х. Вайнрих) за функционално ориентирана интерпретация на времената. Авторът свърза признака наративност/ненаративност с признака свидетелственост/несвидетелственост и характеризира разказването предимно в сферата на миналостта (там). Обичаен обект на анализ и в българския език са художествени текстове. Интересът към други текстови форми (например автобиографии, преразкази) е епизодичен. Текстовите прояви на темпоралните глаголни форми се анализират например от Пенчев 1990; Добрева 1988; Мутафчиев 1976; Петков 1982а; 1982б; Декле, Генчева 1990. Средствата за темпорална организация на текста извън глаголните форми рядко се наблюдават. Интеграцията между време, вид и начин на действието е предмет на М. Дамова (Дамова 1999), а някои нетрадиционни лексикални индикатори в семантичен план коментира Димитрова 1995. Изцяло нова зона в изследванията са теоретичните аспекти на организацията на текстовото време (Савова 1995); традиционно се работи и върху стилистичните аспекти на времевостта, предимно с оглед на художествени текстове (Велева 2000).

Направленията, които следват българските литературоведи при интерпретацията на времето, най-общо са свързани с изясняване на теоретични положения на времевостта и структурирането на литературния текст. Има силен интерес към историческото време и неговото отражение в литературните творби; траен предмет на наблюденията са времевите (обичайно времево-пространствените) характеристики на отделни произведения или на група произведения. Вниманието е насочено основно към епически творби; времето в поезията по-слабо се коментира. Не липсват и методически постановки на проблема във връзка с обучението по литература. По-теоретични или по-частни аспекти на очертаната проблематика се откриват например у Беляева 1986; Протохристова 1995/1996; 1999; 2004; Добрев 1989; Липчева-Пранджева 1994; Бумбалов 1975; Атанасов 1999; Костадинова 2004; Наков 2005.

4. Текстовото време е едно от множеството “времена”, в които единното Време се проявява. То е онтологичен признак на текстовия свят и няма самостоятелно съществуване. Неговото обособяване и разглеждане като автономен обект е възможно само на абстрактно ниво, за целите на теоретичното изследване и описание. Извън анализационните процедури текстовото време е неотделимо от текстовия свят, една от формите на екзистенцията на този свят с решителен принос за осигуряване на неговото единство и цялостност.

ЛИТЕРАТУРА

Атанасов 1999: Атанасов, В. Времето на поезията. // Език и литература, 1999, № 2.

Бахтин 1983: Бахтин, М. Формите на времето и хронотопа в романа. // Бахтин, М. Въпроси на литературата и естетиката. Превод от руски. София: Наука и изкуство, 1983.

Беляева 1986: Беляева, С. Време, литература, човек (Наблюдения върху съвременната българска проза). София: Наука и изкуство, 1986.

Бенвенист 1993: Бенвенист, Е.Езикът и човекът. Превод от френски. София: Наука и изкуство, 1993.

Бумбалов 1975: Бумбалов, Л. Времето и неговите “метаморфози” в българския роман между двете световни войни. // Литературна мисъл, 1975, № 5.

Вайнрих 1964: Weinrich, H. Tempus. Besprochene und erzählte Welt. Stuttgart, 1964.

Велева 2000:Велева, М. През огледалото на стила. Стилистична интерпретация на художествения текст. София: Интервю Прес, 2000.

Време и вид 1994: Tense and Aspect in Discourse. Co Vet, C. Vetters (eds.), Berlin, New York: Mouton de Gruyter, 1994.

Вундерлих 1970: Wunderlich, D. Tempus und Zeitreferenz im Deutschen. München: Max Hüber Verlag, 1970.

Галперин 1981: Гальперин, И. Р.Текст как объект лингвистического исследования. Москва: Наука, 1981.

Дамова 1999: Damova, М.Tense and Aspect in Discourse. Sofia: FDC Publ. Agency, 1999.

Декле, Генчева 1990: Desclés, J.-P., Guentchéva, Z.Discourse Analysis of Aorist and Imperfect in Bulgarian and French. // Verbal Aspect in Discourse. N. B. Thelin (ed.). Amsterdam, Philadelphia: John Benjamins, 1990.

Димитрова 1995: Димитрова, С.Проблеми на значението и текстови категории. // Лингвистика на текста. София: Акад. изд. “Марин Дринов”, 1995.

Добрев 1989: Добрев, Д. Поетика на Йовковия разказ. София: Унив. изд. “Кл. Охридски”, 1989.

Добрева 1988:Dobreva, Е. Über den Textwert der Grameme für Person und Tempus. // Archiv für bulgarische Philologie. Bd. 1. Sofia, 1988.

Иванчев 1984:Иванчев, С.Миналите разказвателни системи в българския език. // Български език, 1984, № 1.

Костадинова 2004: Костадинова, М.Символи на времето в една “предметна” поезия (Атанас Далчев). // Любословие (Шумен), т. 6, 2004.

Кьок 1973: Köck, W. K.Time and Text: Towards an Adequate Heuristics. // Studies in Text Grammar. Dordrecht, 1973.

Липчева-Пранджева 1994: Липчева-Пранджева, Л.Пораждане и съотнасяне на темпоралните пластове в историческия роман. // Годишник на СУ, Фак. слав. филол., т. 87, кн. 2, 1994.

Лихачов 1979: Лихачев, Д. С. Поэтика художественного времени. // Лихачев, Д. С. Поэтика древнерусской литературы. Москва: Наука, 1979.

Майерхоф 1960: Meyerhoff, H.Time in Literature. Berkeley: Univ. of California Press, 1960.

Мендилов 1972: Mendilow, A. A.Time and the Novel. New York: Humanities Press, 1972.

Мутафчиев 1976:Мутафчиев, Р.Система на глаголните времена в разказ за минали събития. // Помагало по българска морфология. Глагол. София: Наука и изкуство, 1976.

Наков 2005:Наков, Ю.Хронотопът в литературната творба. // Език и литература, 2005, № 2.

Пенчев 1990: Пенчев, Й. За функционирането на времената в текста. // Съпоставително езикознание, 1990, № 4-5.

Петков 1982а: Петков, П. Употреба на немските и българските темпорални форми при изразяване на ретроспекция в претериталния повествователен план. // Годишник на СУ, Фак. клас. и нови филол., т. 76, кн. 1, 1982.

Петков 1982б: Петков, П. Употреба на немските и българските темпорални форми при изразяване на ретроспекция в повествователния план на сегашно историческо време. // Годишник на СУ, Фак. клас. и нови филол., т. 76, кн. 1, 1982.

Протохристова 1995/1996:Протохристова, К. Вълшебната приказка и философията на времето. // Литературна мисъл, 1995/1996, № 4.

Протохристова 1999:Протохристова, К. “Намереното” време - ултимативност на прозаиката. // Език и литература, 1999, № 2.

Протохристова 2004: Протохристова, К. Огледалото. Литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории. Пловдив: Летера, 2004.

Рикьор 1984 - 1988: Ricoeur, P. Time and Narrative. Vol. 1: 1984. Vol. 2: 1984. Vol. 3: 1988. Chicago: Univ. of Chicago Press (превод от френски).

Савова 1995: Савова, И. За понятието времев план на текста. // Филологически изследвания І. Шумен: Изд. на ВПИ “К. Преславски”, 1995.

Темпорална структура 1986: Temporal Structure in Sentence and Discourse. V. Lo Casio, Co Vet (eds.). Dordrecht: Foris, 1986.

Успенски 1992: Успенски, Б.Пространствено-времева определеност на “гледните точки”. // Успенски, Б.Съчинения. Том І. Семиотика на изкуството. Превод от руски. София: Наука и изкуство, 1992.

Функция 1991: The Function of Tense in Texts. J. Gvozdanović, T. Janssen (eds.). Amsterdam et al.: North-Holland, 1991.

  © Ивелина Савова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2007, № 3 (88)