САМОТАТА НА ПОЗНАНИЕТО

Илиана Кръстева

web

Атанас Далчев заявява своето присъствие в националната ни литература през 20-те години на миналия век - време на модернистични търсения, изразяващи се в дистанцирането от символизма и завръщането на словото към изначалната му сетивност и първичност. Именно с веществената плътност и материалност, с предметността на поетическия си свят поетът философ е неделима част от естетическия прелом през 20-те години на 20. век. Но той е и твърде различен от останалите автори, свързали имената си с този период. Ако Гео Милев е въплъщение на устрема и експресивната емоция, Далчев е самовглъбен и рефлективен. За разлика от виталните и екстатични преживявания и единението с природата на Фурнаджиев и Каралийчев, неговият стих е успокоен, а лирическият му човек болезнено съзнава безвъзвратната загуба на естествеността си под бремето на отчуждаващата цивилизация. Липсват му и първичните усещания на Багряна, нейната жизнерадост и буйна енергия да обходи света и ненаситно да пие от сладостта на живота и радостта на мига. Далчев е съзерцателен и мисловен и гради един близък до екзистенциализма философски модел на света - песимистичен с прозренията си за абсурдността на тленното човешко съществуване. Но тъкмо с този свой подчертано философски план, със съзнанието, преминаващо през вещите и дълбаещо в зоната на "свръхземните въпроси", Далчев маркира посоката на търсенията на поетите от 40-те години на същия век, както и някои актуални развойни тенденции на съвременната ни лирика.

Далчевият лирически човек се характеризира с интелектуално-мисловното си и скептично овладяване на света или, по-точно - с ерудитско-философските си прозрения за неговата неовладяемост. Сам осмислил сложността на своя "диалог" с живота, загубил себе си сред екзистенциалните дилеми, той изрича най-искрената си "Молитва":

Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота...

Един от основните проблеми в художествения свят на поета философ е проблемът за познанието, за сивеещата "от праха на библиотеките" коса ("Нищий духом"), за книгите и умозрителния интелектуален опит. В Далчевата интерпретация цивилизацията дарява познание, което обаче носи умора и самота и трагично осуетява срещата на човека със света. Книжното знание се оказва мъртво и умъртвяващо. То отнема първичната свежест на човека, отчуждава го от другите, подменя истинското живеене с фикционалното битие на чуждия опит и чуждото слово. "Книгите" обогатяват четящия с интелектуален потенциал, но го лишават от виталност и енергия, лишават го от пълноценно присъствие в реалния свят и от човешка идентичност. Така познанието се оказва "ад" на самотата, подменящ жадувания "рай" на споделения с другите свят.

Стихотворението "Книгите" още чрез заглавието насочва към основната си тема. Посвещението ("На К. Гълъбов") задълбочава представата за света на познанието и щрихира контурите на един мълчалив "диалог" с приятеля ерудит, посветил се на общуването с мъдростта чрез книгите (професорът германист Константин Гълъбов е основоположник на литературния кръг "Стрелец", в който участва и Далчев, а също така е есеист и критик, преводач и езиковед, поет, публицист и писател с разностранна творческа дейност). Лирическият аз в стихотворението е четящият човек, осъществяващ себе си чрез книгите и драматично осъзнаващ отчуждението си от живота и от хората. В този смисъл можем да определим и жанра на поетическия текст като своеобразна елегична изповед равносметка за едно изтляло сред книгите съществуване.

Проблемът за самотата, за трагичната изолация от пулса на битието е смислопораждащ в стихотворението, а основната опозиция е култура - природа, натрупана ерудиция - първична неизкушеност. Интелектуалецът, самозатворил се в света на чуждия опит, "самозазидал се" сред книгите, е останал извън руслото на живота. Лирическият аз аскетично е презрял радостите на света и е избрал самоусъвършенстването и себепознанието. Но той болезнено осъзнава, че му е убягнало знанието за хората и обикновените неща от всекидневието. Изплъзнали са му се първичният опит, емпиричните дадености на битието:

Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Художественото пространство е максимално свито, затворило е човека в малкия свят на интелектуалното познание и го е изолирало от големия свят, където са другите хора, истинските страсти, активността, движението, промяната, мястото, където пулсира животът. А художественото време е циклично, монотонно, безсъбитийно, застинало между страниците на книгите, а не живяно. Темпоралните маркери стабилизират представата за едно несъстояло се човешко съществуване, в което значещи са не присъствията, а отсъствията ("не познавам", "не зная"). Съществуване, доминирано от пустотата и умората. В него дори смяната на сезоните, на деня и нощта се интерпретира не като промяна и събитие, а като механично повтарящо се действие, наподобяващо машиналното прелистване на страниците в "книжното" битие на лирическия аз:

Прелитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Човекът на цивилизацията копнее по изгубената си естественост, горчиво страда заради безследно преминалите дни, заради изплъзващия му се Живот. Мотивът за несъстоялото се човешко битие има разнообразни проекции в литературната ни традиция. В ранните Ботеви стихотворения Азът болезнено осъзнава своята различност, отчуждението си от апатичния робски свят и пропиляването на младостта ("млад съм аз, но младост не помня", "До моето първо либе"). Сходна е и Яворовата интерпретация в "Маска" ("Млад - / на младост зноя не усетих..."), където Азът е ситуиран сред карнавалната тълпа, но не изживява битието си като празнично сливане с другите, а като перманентна самоизолация от света и хората в търсене на истината зад мнимите очевидности, за да открие, че зад маската на живота се крие лицето на смъртта. Съществуването като перманентна агония, като самота и пропуснат Смисъл преоткриват и Дебелянов ("гасне мълком живот неживян", "Черна песен"), и Лилиев ("Не съм живял, самин съм бил...", "Безкрайна жал..."), и Теодор Траянов ("нелеп живот, нелепа суета!", "Безутешност"). Далчев обаче интелектуализира своите екзистенциални прозрения, за да открие, че четящият подменя един свят с друг. Измисленият свят на чуждото слово се оказва непълноценен заместител на истинския. Книжното познание не може да бъде алтернатива на изстраданото знание за Живота. Самотното битие сред книгите не е в състояние да дари радост, за разлика от обживяното и споделено битие на "диалога" с другите човеци. Така четящият, интелектуалецът, ерудитът достига до трагичното прозрение, че опознаването на чуждия свят, на чуждия живот е подменило живеенето на Аза. Че светът на общуващия единствено с книгите е умъртвен свят. Че който трупа познание, губи Живот:

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

Помъдрелият открива пустотата на битието. В подтекста на неговата елегична изповед се чете копнежът по простичките житейски радости. Този копнеж е експлициран в текста на редица Далчеви стихотворения ("Молитва", "Нищий духом", "Работник", "Любов", "Пролет"), които дават отговори на болезнените търсения на лирическия Аз от "Книгите", предлагайки му да се завърне към забравената красота на обикновените неща от делника. Особено интересно в този контекст е стихотворението "Нищий духом", встъпващо в мълчалив диалог с разглежданата творба и конституиращо един алтернативен с активното и пълноценно живеене свят. Тук лирическият Аз е пак интелектуалецът, човекът със сивеещата "от праха на библиотеките" коса. Но той се отказва от себе си, от идентичността си на четях ерудит, уморен от самота, загубил "заради книгите живота и света", за да се види мислено в проекцията на друго възможно съществуване - блаженото, споделено и обживяно битие на "незнаен весел обущар". Така хипотетично той снема от плещите си бремето на познанието и се отдава на естествената свежест и пълнота на едно съществуване без драми и терзания, без перманентни питания за смисъла на живота. В тази странна метаморфоза, издържана в условно наклонение, лирическият Аз просто се наслаждава на съществуването такова, каквото го вижда в мечтите и сънищата си - споделено, първично, хармонично в своята простота ("И вечер бих се връщал морен / при своите деца, жена..."). Така Далчев опоетизира естественото битие и го превръща в алтернатива на обременената от въпроси и фолософски размисли екзистенция. Защото светът на книгите е свят на невъзможните събития, на несъстоялия се Живот.

Според една популярна метафора "книгата е прозорец към света", изглед към сложното и многолико пространство на познанието. В Далчевия контекст обаче книжното познание се конотира с мъртвост. То закрива "прозореца" към истинския свят и неговите простички всекидневни радости. Четенето, "диалогът" с чуждото слово елиминира общуването на човека с другите човеци, обрича го на самота. И ако в Пенчо-Славейковата интерпретация пиететът към познанието е видян като порив към абсолютното, като културен героизъм и духовно себепостигане на личността (философските поеми), а Яворов и Дебелянов се насочват към него като иманентна същност на вечно търсещия човешки Дух, за да открият непостижимостта му ("Към върха", "Миг"), Далчев откроява познанието като бреме, като духовна умора и пустота, като тотална алиенация на човека, като трагична предопределеност на човешката екзистенция. Така поетът философ преоткрива посланията на библейския Еклесиаст: "И който увеличава знание, увеличава и печал" (1: 18) и вгражда в нов контекст познатите идеи на Сервантес ("Дон Кихот"), на романтиците (опозицията природа - култура) и дори на експресионистите с техния култ към естественото, първичното, примитивното (противопоставянето варварство - цивилизация).

В далчевската интерпретация на ерудицията се откроява обаче и една своеобразна двойственост. Книжното познание е квалифицирано като мъртво и умъртвяващо, от една страна, но е видяно и като своеобразен наркотик, обсебващ човека, от друга. Така поетът философ се оттласква от просветителската апологетика на знанието, от пиетета на позитивизма към книгата. В неговата концепция рефлектира иронично-скептичната интерпретация на модерния човек, раздвоен между благата и бремето на цивилизацията.

© Илиана Кръстева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 5
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2005, № 12 (73)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 5.