Илиана Кръстева

web

Едва ли друг български художествен текст се е превръщал в такъв стимулатор на метатекстове, както „Бай Ганьо“. Тази малка по обем книга става най-голямото изкушение и предизвикателство за родната ни критика. Рецепцията й сама по себе си е твърде показателна за насоките на литературното мислене и литературното познание. Преминала през различни възприемателни нагласи и критически стратегии, творбата на Ал. Константинов намира и своите различни „прочити“. Повечето от тях са „отворени“ - към идеологията, към народопсихологията, към нравствеността, към биологичната приспособимост или регионалността^*. В опитите да се намери единствено верният отговор на въпроса „Кой е бай Ганьо?“ през изминалите десетилетия (всъщност повече от столетие) наред с многото рационални моменти се трупат и немалко предубеждения и едностранчиви квалификации - от препращането му изцяло в сферата на индивидуалните прояви (простакът въобще, некултурният човек от всички времена и народи) през националната характеристика (българинът изобщо) до точните социални координати (буржоата от епохата на първоначалното натрупване на капитали). Критиката се колебае между определенията за „Бай Ганьо“ като „весела, нужна книга, в която се оглеждаме, познаваме и засрамваме“ и „вредна, преждевременна творба, която ни лишава и от без това неголямото ни самочувствие“. Тези опростени квалификации са рефлексия на стремежа произведението да се възприема и интерпретира еднозначно и да се свежда до еднозначни формули. А всъщност Алеко-Константиновата творба е твърде многопластова, за да бъде подведена под общия знаменател на някакво точно, ясно и безпроблемно критическо определение. Посланията й са кодирани не толкова в типологията на героя, колкото в иманентната й същност, в значещите особености на художествената й структура.

В жанрово отношение творбата е трудно определима и това е една от своеобразните й особености, забелязани още от Пенчо Славейков, който я сравнява с „разхвърлени, небрежно написани скици“, прилични на „парчета от някое голямо разкошно огледало, което непредпазливият майстор е счупил, преди да го тури в рамката му“. Идеологът на модерната ни литература е доловил нехронологичността на книгата, нейната мозаечност. Като цяло тя е съградена от различни части, между които липсва причинно-следствена зависимост. Тези отделни фрагменти са определяни като разкази, фейлетони или хумористични очерци. В тях са вплетени (или „цитирани“) и ред други жанрове, като например пътни бележки, политическо послание, писмо. Тези отделни елементи обаче са здраво споени в контекста на цялото от централния персонаж и това придава на произведението единно звучене.

В структурно-композиционното си оформяне книгата също е твърде специфична. В нея се обособяват две части - всяка от тях със свой повествователен модел.

Първата част насочва вниманието към пътуването на героя „по Европа“ и се състои от девет самостоятелни разказа. Субект на действието в тях е Бай Ганьо, а субект на разказването - негов спътник, който от позицията на очевидец предава личните си наблюдения, впечатления, коментари и преценки за централния персонаж. Разказите за Бай Ганьо звучат във весела бохемска компания. Обсъждайки темата за пътешествията на колоритния българин в Европа, аудиторията искрено са забавлява и предава настроението си на читателя, но в същото време не пропуска и възможността да открои нравствената си позиция във връзка с разказваното, т.е. да въздейства на читателя и в дидактически план. Така се откроява една диалогична ситуация в рамките на приятелска компания, наподобяваща донякъде повествователната стратегия в книги като „Декамерон“ на Бокачо, „Кентърбърийски разкази“ на Чосър и др.

Повествователят е този, който препредава чутото и „сглобява“ разказаното от своите приятели (защото той е един от тях) в художественото пространство на книгата. Интересни са неговите преки намеси в текста, които експлицират авторовото послание и рамкират чрез него „невероятните разкази за един съвременен българин“. Произведението започва с ироничното твърдение „Бай Ганьо е вече цял европеец“, преминава през настоятелния призив на повествователя към героя („... моля ти се, Бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!...“) и завършва също с иронично твърдение, вложено хипотетично от автора в устата на героя („Европейци сме ний, ама все не сме дотам!“). Тук е мястото да отбележим, че книгата за Бай Ганьо, която Ал. Константинов издава през 1895 г., завършва с „Бай Ганьо журналист“, а останалите текстове са добавени след смъртта на автора. Подобна вторична намеса е възможна поради отворената структура на произведението - теоретично то може да поема неограничено количество текстове при едно условие - да разказват за Бай Ганьо.

Нека се върнем към повествователния модел на първата част, за да очертаем взаимоотношенията между пътешественика „по Европа“ и неговите спътници. Бай Ганьо встъпва в текста като познат и интересен обект за обсъждане и развлечение и всички с удоволствие се надпреварват да споделят личните си впечатления от срещите си с този колоритен българин. Разказвачите не са индивидуализирани. Те си приличат по това, че са образовани, интелигентни, нравствени и одухотворени млади хора, аналитични, критични, с чувство за хумор, които се нагърбват с трудната и неблагодарна мисия да играят ролята на медиатори между Бай Ганьо и Европа. Овладели чуждата култура, моралните норми и етикета на поведение в цивилизования свят, познаващи добре и своя спътник, те се опитват да направят знаците на този свят зрими за своенравния си сънародник („Ти не ходи ли, Бай Ганьо, ...да видиш Виена?“, „Аз склоних Бай Ганьо да се разходим до операта и да си вземем билети за вечерта“; „Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указам и обяснявам на Бай Ганя...“). Бай Ганьо обаче не разпознава тези знаци, защото не желае да ги разпознае („Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати“; „...той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне...“; „...отвори мускала с розовото масло и полекичка го бутна под носа на момата...“; „Вашия Сметана ли по чини, или туй, дето го помириса, а?“) Това постоянно, но напразно усърдие да се сближат езиците на двата свята (своя и чуждия), стремежът да се помогне на Бай Ганьо, тази своеобразна родова солидарност на разказвачите към героя всъщност е най-трайната и неизменна характеристика в отношението им към него. Колкото и различни да са от своя спътник във вкусовете, познанията, ценностите, нравствените приоритети, героите разказвачи са неотклонно до него, ръководени от формулата: „Съотечественик - трябва да му услужа.“ Чуждата обстановка, позната за тях, но непозната за Бай Ганьо, ги сближава и сякаш вменява в дълг на деликатните и отзивчиви младежи да ориентират своя събрат в новия за него свят, а когато се наложи, да тушират ефект от неговото неадекватно поведение пред смаяните европейци. Дори да се червят и срамуват заради него и вместо него („И представете си, господа, погледвам, потънал от срам, към ложите...“).

Така в цялата първа част на книгата героите разказвачи придружават в пътешествията му своя съотечественик и не само го описват, но и непрекъснато го коментират, иронизират, дори сатиризират. Те са, които експлицират нравствената преценка за героя и чрез нея застават между него и читателя. Те са обаче и тези, които забавляват читателя чрез веселите истории за колоритния българин. Така моралистичното и хедонистичното непрекъснато се вплитат едно в друго и заедно, в своята неразчленимост, въздействат на читателската публика.

Втората част на книгата сменя повествователния модел и разколебава позицията на разказвачите. Хедонистичното все повече отстъпва пред моралистичното. Героят става все по-драстичен и отблъскващ в своите прояви. В България Бай Ганьо е в стихията си. Той застава в центъра на политическите борби, превръща се в тяхна движеща сила, съсредоточава в ръцете си все повече власт. Така героят вече не се нуждае от посредничеството на разказвачите, от тяхното застъпничество, от охранителните им функции. Повествователят все повече го оставя сам да разкрие своята същност чрез словесните и речевите си жестове, а читателя - да направи сам своите изводи и да декодира нравственото послание на творбата без помощта на разказвачите.

Промяната на повествователния модел обаче става постепенно. Можем да я открием в различните имена, с които героите разказвачи встъпват в текста на втората част. За разлика от личните имена на Бай-Ганьовите спътници в Европа (Стати, Стойчо, Кольо, Цвятко, Илчо...), в повествованието за Бай Ганьо в България се открояват псевдонимите на разказвачите (Марк Аврелий, Арпакаш, Амонасро Етиопский, Ожилката). Подмяната е значеща и внушава ограничаването на свойското отношение към героя, целенасоченото отчуждаване на разказвачите от Бай Ганьо, дистанцирането от ужасяващите му превъплъщения в родината.

В „Бай Ганьо се върна от Европа“ субект на разказването е Марк Аврелий, който само е видял Бай Ганьо и е бил близо до него, без обаче да е част от неговата компания. Така свидетелската позиция на разказвача е силно разколебана и доста различна от плътното му присъствие до героя във Виена, Дрезден, Швейцария или Русия. Той пак е очевидец, но следи разговора отдалеч, от дистанция.

В „Бай Ганьо журналист“ разказвачът (Гедрос) не е непосредствен свидетел на историята за „Ганьо Балкански, редактор стопанин на вестник „Народно величие“, а преразказва онова, което е чул („Днес ми разправиха тази история подробно и аз ще ви я предам, като че съм бил там“). А в „Бай Ганьо прави избори“ изобщо липсва разказвач, липсва и приятелската аудитория, в която звучат „невероятните“ истории за този „съвременен българин“. Бохемската компания се разпада, веселието заглъхва, смехът и иронията отстъпват пред гротеската и сатиричното изобличение на един изцяло отрицателен персонаж, обобщаващ най-мрачните ипостаси на времето, най-жестоките и отблъскващи нрави, синтезиращ „мръсната пяна“ на обществения и политическия живот. Тук разказвачът няма място. Функцията му е „иззета“ от вездесъщия повествовател - от една страна - и от героите антиподи на Бай Ганьо - от друга. Така промяната в структурата на книгата внушава идеята, че злото трябва да бъде демаскирано докрай - без посредничеството на разказвачите, чрез себеразкриването на героя.

Пътуването. Тръгването „по Европа“ и завръщането „в България“. Своето и чуждото.

Първата част на книгата ситуира героя на пътя и се опитва да го идентифицира чрез пътуването. Началото на творбата насочва вниманието към тръгването чрез една от редките преки повествователни намеси: „Помогнаха на Бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец.“ Това изречение кодира в себе си множество алегорични внушения, отвеждайки към близкото минало и настоящото обществено-политическо битие на българина - преодоляването на агарянското робство с чужда помощ, новосъздадената по белгийски маниер конституция, опитите на нашенеца да се изживява като европеец. В този общ алегоричен контекст Бай Ганьо е обобщеният образ на нашия съотечественик, запътил се към Европа, където на фона на чуждото ще има възможността да осмисли своето. Или ще пропусне тази възможност.

Опозицията свое - чуждо е твърде продуктивна в литературата на Българското възраждане. Паисий свръхоценностява родното (език, род, култура, история, народностни добродетели) и го противопоставя на негативното чуждо (хитрите и лукави гърци). Чинтулов също се прекланя пред своето, представено в лириката му в символните образи на балканския лъв, благородната искра на патриотичната любов, християнския кръст. Това са зримите знаци на българското юначество, които ще затъмнят отоманския полумесец (чуждото тук се концентрира изцяло в отблъскващия образ на турския поробител). Петко Славейков („Изворът на Белоногата“) интерпретира своето не в националноисторически и политически план, а в морално-етичен. Българският свят е видян като система от строги и строго охранявани патриархални ценности, като един сакрализиран свят на родния патриархален уют, а чуждото е маркирано отново в негативен план - като изкушение, като неприемлива и нежелана „другост“ за патриархалния човек. Добри Войников („Криворазбраната цивилизация“) интерпретира въпросната опозиция чрез противопоставянето на два типа герои - от една страна, това са повърхностните чуждопоклонници, обсебени и заслепени от бляскавата външност на чуждото, нямащи сетива за истинската същност на европейската цивилизация, отричащи изцяло родното като грубо, недодялано, примитивно; а от друга - мислещите родолюбци, отстояващи ценностите на родното, но и приемащи новото, чуждото в неговите същностни измерения.

В този диалог „Бай Ганьо“ е поредната реплика, чрез която Ал. Константинов конституира своята гледна точка за лицето и опакото на цивилизования свят, но заедно с това за лицето и опакото на българина и българското. Чрез своя колоритен герой той преобръща и пародира националните митове и очертава контурите на антигероичното, на пошлото и бездуховното.

Бай Ганьо пътешества из Европа, но не успява да се докосне до същността й, до по-дълбинните пластове на нейната култура. Всъщност героят и не желае да осъществи пълноценен „диалог“ с европейската цивилизация. Житейската му концепция е доминирана не от етически и естетически ценности, а от чисто практически, и то в най-откровените им прагматични измерения. В такъв смисъл и общуването си със света Бай Ганьо свежда единствено до равнището на материалното (да продаде розовото масло, да хапне на чужда сметка, да удари келепира - както би се изразил самият той). Духовните аспекти на този свят не го интересуват, героят няма сетива за чуждото, не желае да научи нищо ново и стойностно, поради което пътуването не го обогатява. В този смисъл много точни са обобщенията на Тончо Жечев, според когото Бай Ганьо е „най-окаяният пътешественик на земята“. И още: „...няма по-отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня - без божествената лудост на Рицаря, без идеала на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството, без багаж освен прословутите дисаги...“

Освен дисагите Бай Ганьо носи обаче и друг един „багаж“ - незабележим за него и възтежичък за околните - „багажът“ на своето самодоволство, безцеремонност и чувство на превъзходство. Както и една болезнена мнителност. Този „багаж“ му пречи да се впише в контекста на Европа, да разбере „етикета“ й, „езика“ й, знаците й. Той е както неразбиращ, така и неразбран в този чужд за него контекст, макар че често претендира да „знае“ всичко за европейците („Знам ги аз тях...“) и да играе ролята на „врял и кипял“ в този свят. Комизмът на ситуациите в повечето случаи е предизвикан от драстичното разминаване между Бай-Ганьовото самочувствие и показно перчене и поведението на останалите, което е в рамките на общоприетите регламентации на „етикета“. Със своите приумици колоритният българин често „взривява“ тези регламентации и скандализира европейците („...Бай Ганьо я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал, ами си извъртял и ръката със стиснати зъби. Тя искаше да вика полицейския. Скандал!“), а своите спътници - българските студенти - кара да се червят от срам. Героят обаче няма съзнание за конфузността на ситуациите, в които изпада. Напротив - смята, че е покорил със своето ориенталско обаяние европейците и гордо се бие в гърдите: „- Булгар! Булга-а-р!“ Именно изкривеният и окарикатуреният образ на своето е това, което Бай Ганьо тържествуващо показва на света. По лицата на чужденците се чете обаче не възхищение, а негодувание и най-вече съжаление: „Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата възточен човек.“ Така онзи, който иска да смае с подвизите си европейците, да им покаже на какви „чудеса“ е способен „сливнишкият герой“, „балканският гений“, е припознат от тях като луд. Своето и чуждото се разминават. Бай Ганьо разкрива пред света опакото на своето и не успява да види лицето на чуждото.

От друга страна обаче, героят е разбрал, че за да постигне целите си в Европа, е необходимо да „се препоръча за цивилизован човек“, да докаже, че „не е прост“. Това съзнание често го кара да „мимикрира“, да потулва част от това, което е, и да показва част от това, което не е. Затова наред с червения пояс и накривеното калпаче ще сложи редингот и вратовръзка. Затова наред с обичайните за речника му груби, простоезични думи („келепир“, „чифути“, „бошлаф“) в езика му тромаво и претенциозно ще се появят и чуждите, разбира се, деформирани по байганьовски („пърдон“, „гърсон“, „юн кафе“). И всичкото това в една невъобразима смесица, в която и своето, и чуждото са разколебани и еклектично „размити“ - своето е с европейско лустро, а чуждото - комично побългарено: „А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата...“

Така първата част на книгата гради представата за Бай Ганьо, пътуващ „по Европа“, но неуспяващ да усвои дори частица от духовните й пространства. В чуждия свят той предпочита познатите образи на своето и контактите „със същите турци, гърци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден“. Един от разказвачите („Бай Ганьо на гости“) прави много точен анализ на отложената или, по-точно, - на невъзможната среща на нашия герой с чуждата цивилизация: „За търговия ли отива, ще иде при българите-търговци, а чрез тях той даже не сеща, че влиза в съприкосновение с европейци. А че именно вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не иска даже и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, ... музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на Бай Ганя.“

Така, „необременен“ от чуждата култура, необогатен от европейския опит, се завръща Бай Ганьо в България. В родината обаче той гради авторитет и респектира сподвижниците си тъкмо чрез пребиваването си в чуждия свят. Завръщането на Бай Ганьо е съпроводено от „товара“ на неговото мнимо превъзходство и от ореола на мнимото му познаване на Европа, което героят натрапва на околните като истинско: „...сега има по-импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа. Европа му станала като таквоз ... като нищо.“ Сам невеж и непохватен в Европа, сега „нашият немец“ ще демонстрира „изтънченост“ пред „своите прости другари“, ще подчертава границата между тях и себе си и ще преекспонира своята надпоставеност: „ - Живи да ви оплача аз вас - произнесе състрадателно Бай Ганьо. - Ех, Пратер, Пратер!... Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям - не можете го разбра.“

Така, присвоил образа на чуждото и представящ го като свое, Бай Ганьо успешно манипулира сподвижниците си и се опитва да сплаши противниците си. Особено силно е това послание в разказа за изборната „победа“ на героя, която той тържествено увенчава с думите: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...“ Тук лицемерието и демагогията на Бай Ганьо открояват за пореден път извода, че той е в състояние да види само опакото на Европа, което обаче представя като нейна същност, като истинското й лице.

Опозицията байганьовско - антибайганьовско, или за многозначността на националното в книгата на Алеко Константинов

Дотук говорихме преди всичко за Бай Ганьо - за неговото псевдопътешествие; за комичните ситуации, в които попада; за своето и чуждото, лицето и опакото на Европа, за „подвизите“ на колоритния българин в Европа и в родината. Време е да очертаем и другия смислов полюс в книгата, който се противопоставя на централния персонаж и неговите стойности и ги отрича, без да успее да ги победи. Това са Бай-Ганьовите антиподи, реабилитиращи представата за нравствеността и духовността на човека, за неговото достойнство и възвишен, облагородяващ идеализъм.

Образът на централния персонаж е толкова ярък и доминиращ като присъствие, че успява да „засенчи“ останалите. Успява дори да „излезе“ от страниците на произведението и да заживее самостоятелен живот (в анекдоти, вицове и др.). Книгата на Ал. Константинов обаче - чрез художествената си структура и образната си система - „настоява“ да бъде четена и разбирана адекватно. Тя гради ярки и запомнящи се внушения за безцеремонния „рицар на печалбата“, за егоиста, простака, грубияна, наглия парвеню, за арогантния и отблъскващ „донжуан“. Но успоредно с това изгражда облика на неговия антипод - на интелектуалните спътници на Бай Ганьо в Европа или на чувствителните, морално извисени опозиционни кандидати в България - не така ярки, колоритни и запомнящи се, но присъстващи в художественото послание на книгата като нравствен коректив и духовна опозиция на байганьовското, като възможност за възвръщане на националното ни самочувствие.

Така Алеко-Константиновото произведение обособява два полюса на българското и ги интерпретира чрез опозицията байганьовско - антибайганьовско. Първата част от опозиционната двойка е монополизирана в голяма степен от централния персонаж, който е и главният обект на изображение в книгата. Бай Ганьо и неговите „подвизи“ в Европа е темата, която развеселява и развлича бохемската компания. Бай Ганьо и неговото безцеремонно възкачване по стълбата на властта в България е темата, която смущава и дори смразява разказвачи, повествовател и читатели.

Проявленията на байганьовското в Европа се открояват предимно в битови ситуации. Поставен в разнообразни сюжетни обстоятелства (във влака, в банята, в операта, в кафенето, в дома на Иречек и т.н.), нашият герой е твърде енергичен и напорист в желанието си да покаже на „хилавите и безцветни“ в неговите представи европейци що е то източен колорит, „балкански гений“, „юначен“ и „мъжествен“ българин. И в същото време е безкрайно мнителен към тях, подозиращ в учтивите им маниери и любезните им думи все нечестни помисли и прикрити „желания“ към съдържанието на безценните му дисаги („Ти не ги гледай, че са такива  мазни..., не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо“). Затова все пришива нови джобове на антерийката си, тъпче мускалите с розово масло в пояса си, зорко бди за целостта на прословутите дисаги.

Отношението на Бай Ганьо към околните е предопределено от материалния интерес. Ако има изгледи да извлече някаква полза за себе си, Бай Ганьо става инициативен, изобретателен, твърде усърден в желанието си да „се препоръча за цивилизован“, дори учтив. Думата „келепир“ събира като във фокус всичките подбуди, действия и преценки на героя („Келепир има в таз работа. Хората пари натрупаха...“, „Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича“). Ползата, материалната изгода стои над всичко в системата от ценности на нашия герой. Това обаче е една драстично преобърната ценностна система, в която изконните нравствени категории са зловещо трансформирани, а доброто и злото са разменили местата си. Патриотизмът се е превърнал в изпразнено от своето съдържание клише и, по-точно, - в груб прагматизъм („Другарите му го угощаваха с ядене и пиене - той ги угощаваше с горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда“). Интересът към науката и познанието изцяло е елиминиран от „духовните хоризонти“ на Бай Ганьо или е подменен с интерес към вездесъщия келепир („Аз много съм любопитен да изуча Европа... Вий кога обядвате например?“); „Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни!“). А учените за него са „ахмаци“, „страшни диванета“, хора наивни, непрактични, достойни единствено за съжаление и презрение.

Бай Ганьо е конституирал свой непоклатим „нравствен“ кодекс, който никога не подлага на съмнение. Никакви колебания или вътрешни противоречия не могат да нарушат духовния му свят, в който властва бездуховността. Този „съвременен българин“ е в съгласие със себе си и самочувствието му не се накърнява дори и в най-смешните и жалки ситуации, в които изпада. Безцеремонността и самодоволството са неговата „запазена марка“, неизменният му отличителен белег. А в „Бай Ганьо в Дрезден“ героят демонстрира душевна грубост, дебелащина и цинизъм, които отвращават и отблъскват както опечалените чужденци, въпреки съчувствието им към „скръбта“ на героя, така и неговите съотечественици, иначе твърде снизходителни към неговите „подвизи“.

Бай Ганьо с присъщите си прагматизъм, арогантност и безскрупулност обаче не е самотен рицар на бездуховността. И в Европа, а по-късно и в България той намира и своите нравствени двойници. В първата част на книгата това са Бодков („Бай Ганьо на гости“), губещите времето си в игра на карти български студенти („Бай Ганьо в Швейцария“), Димитров, Асланов („Бай Ганьо в Русия“). Те не са индивидуализирани и разгърнати като образи, а имат художествената задача да „тиражират“ представата за централния персонаж, да обозначат и илюстрират мрачния, негативен и отблъскващ образ на българското.

Бай Ганьо има обаче и своите антиподи - представящи позитивното, възвишеното в човека и неговия нравствен свят. В Европа „шества“ наглият, егоистичен и самодоволен рицар на печалбата, но винаги редом с него е одухотвореният му и етичен спътник, в който се оглежда светлото лице на двойствения ни национален облик. Героите разказвачи, придружаващи Бай Ганьо, са ерудирани и интелигентни, възприемчиви към стойностите на чуждата цивилизация, с чисти помисли и открити сърца, вярващи в облагородяващата сила на познанието и културата. Те разпознават в своя спътник егоиста, грубияна, парвенюто и се дистанцират от него чрез хумора. И във веселия им смях, и в ироничните им реплики и забележки звучи снизхождението на надмогналия битовото човек, извисил се интелектуално и духовно над тесните рамки на грубия практицизъм. Те успяват да погледнат отстрани на своя съотечественик, да анализират и развенчаят неговите кумири, да от-кроят пред погледа на читателя адекватната нравствена оценка за байганьовското. В същото време героите - спътници на Бай Ганьо - винаги се стремят да тушират ефекта от неговите странни, причудливи и необясними постъпки и да загладят впечатленията от драстичните му превъплъщения. Тоест - целта им е да уравновесят представата за българското в очите на европейците. Чувствителни, те изпитват неудобство, притеснение, срам заради Бай Ганьо. Етични, те се опитват да разберат и дори да оправдаят неадекватното поведение на своя сънародник. Добронамерени и отзивчиви, винаги се стараят да му помогнат. А когато не успеят, изживяват загубата като лична драма, като трагедия за българина и българското изобщо („Ние се провалихме окончателно...“ - „Бай Ганьо в Дрезден“).

Опозицията байганьовско - антибайганьовско все повече се задълбочава, особено във втората част на книгата, и намира своята кулминация в „Бай Ганьо прави избори“. Завръщането в България е съпроводено и с промяна в статуса на героя. Той вече е в цетъра на политическите събития, владее техните механизми, манипулира ги и се изкачва все по-нагоре по стълбата на властта. Прави го безцеремонно и агресивно, отново без вътрешни колебания и в хармония със себе си. В този смисъл не можем да приемем, че Бай Ганьо се развива. Това е един монолитен персонаж, който проявява различни страни от своята същност в зависимост от ситуацията. В Европа все пак е „чужд“, колкото и свойски да се държи навсякъде. В България намира своето място като двигател и господар на обществено-политическите събития. Но тази своя роля в родината героят е предначертал още по време на пътешествията си в чуждия свят. Пред Иречек Бай Ганьо представя контурите на бъдещата си политическа деятелност: „...Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата... Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха...“ участието във властта е гаранция за материален просперитет. Това са движещите сили на Бай-Ганьовата инициативност и деятелност, на неговите обществени изяви.

Първата стъпка към властта нашият герой вижда в конформизма, в способността безгръбначно да се приспособиш към всякаква конюнктура. И без колебание дава идеята и сам активно се включва в промяната на посланието до княза. Бай Ганьо и компания без никакви скрупули преобръщат смисъла на адреса според посоката на новия политически вятър, подменят всяка дума с нейната противоположност и доказват пълното обезценяване на словото във всепоглъщащия вихър на политическите страсти. Ключови думи тук стават „изкалъпвам“ и „наопаки“. Подалият оставка Стамболов вече не е нито „Цицерон“, нито „Нютон“, а се преобразява в „Калигула“ и „Тамерлан“. От „человек“ става „свирепия звяр“, „бясното чудовище“. Така моралът отстъпва, за да възтържествуват безчестието, демагогията, политическото хамелеонство.

Бай Ганьо и неговите сподвижници показват не само как словото може да бъде лишено от изконната си същност, но и как може да бъде дискредитирана журналистиката. За разлика от Възраждането, когато издаването на вестници и списания е просветителски дълг, висша отговорност пред повелите на епохата, проява на безкористен идеализъм, то за „героите на новото време“ е единствено изгодна сделка („Защо не, да издаваме. Кьораво има ли?“); „Взема се решение да се съобразяват с времето и обстоятелствата, па и с келепира, ако е „рекъл Господ“). В „Бай Ганьо журналист“ смисълът се носи от все същите ключови думи („опак“ и „изкалъпвам“), за да се внуши идеята за преобърнатия байганьовски свят, в който добре овладяното клише може да осигури комфорт на героите в разколебаното откъм морални стойности българско публично пространство. („Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде...“, „А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите“). Така в търсенето на заглавие за Бай-Ганьовия вестник се стига до парадоксалната взаимозаменяемост на „България за нас“ с „Народно величие“. В мисленето на новите герои на епохата тези две понятия се оказват синонимни. Родината все по-успешно се обсебва от низките страсти на своите най-недостойни синове.

Това внушение е още по-релефно откроено в „Бай Ганьо прави избори“ - най-мрачният щрих към портрета на едва прохождащата след Освобождението българска демокрация. И тук главното действащо лице е Бай Ганьо - идеолог и вожд на предизборна шайка. Плътно до него са нравствените му двойници - Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина, които със страхопочитание попиват всяка дума на този „втори Бисмарк“. Заедно те режисират изборния ден, превръщат го в добре обмислен и отрепетиран предварително сценарий, който впоследствие прераства в зловещ спектакъл на насилието, бруталността и демагогията.

Срещу този сценарий Бай-Ганьовите антиподи - опозиционните кандидати - нямат никакъв шанс. Във времето, когато на повърхността на обществения живот изплува „мръсната пяна“, идеалите не могат да победят. Вярата, надеждата и любовта са засенчени от пошлостта и пълната деморализация. Насилието елиминира законността. Демагогията тържествува над демокрацията („И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...“). Антибайганьовското разкрива духовната си сила и практическото си безсилие пред байганьовското.

Тук представата за светлото лице на българина е разгърната най-вече чрез детайлите в духовния портрет на Иваница Граматиков (авторов двойник) - кандидат на опозицията. Този герой е нравствена антитеза на Бай Ганьо. Той е всичко онова, което Бай Ганьо не е. Така двете контрастни лица на българското са интерпретирани чрез цяла поредица от полюсни характеристики на двамата герои (идеализъм - прагматизъм, алтруизъм - конформизъм, одухотвореност - бездуховност, деликатност - безцеремонност, романтична мечтателност - груб практицизъм).

Както вече бе отбелязано, байганьовци удържат физическа победа над своите опоненти. Те са новите рицари на епохата, „есенцията на печалната действителност“. Те са грубата бездуховна сила, която тържествува над духовността и нравствеността („Идеали? Суета, вятър!...“). Това е мрачната констатация, която повествователят откроява в последната си пряка намеса. Но в нея се чете и искрица надежда, че бъдещето няма да е само на байганьовци: „Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, Бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партия, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:

„Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...“

Така „Бай Ганьо“ разколебава националния мит за свръхценността на всичко, което е българско. Книгата на Ал. Константинов показва и лицето, но и опакото на българина и на човека изобщо. Светлата и тъмната страна са във вечно противоборство. Можем само да се надяваме, че един ден светлината ще победи мрака. Както се надява и Алеко Константинов.

БЕЛЕЖКИ:

*. Критическата концепция на Алеко-Константиновата книга е твърде обширна и сложна тема, затова тук само ще маркираме някои от най-ярките й интерпретации. Д-р Кръстев и Боян Пенев поддържат тезата за националния характер на героя (Бай Ганьо репрезентира типологията на балканския, съответно на български простак). Марксистката критика вижда в централния персонаж социален и класов тип (Д. Благоев прозира в Бай Ганьо типа на зараждащия се буржоа, усетил в джоба си "силата на капиталеца", а Г. Бакалов стига още по-далече, виждайки в него "бащата на българските фашисти"). Според д-р М. Ралчев Бай Ганьо е "малкият брат на Санчо Панса", а в преценките на Г. Геземан - "биологически характер", адаптивен и витален, жилав и устойчив - все положителни според автора характеристики, благодарение на които народът ни е оцелял въпреки историческите превратности и вековното робство. [обратно]

© Илиана Кръстева, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 15. 09. 2002
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 5-6, 2001.