ФРАГМЕНТИ ОТ МАСОВОТО БЪЛГАРСКО ПОЗНАНИЕ ЗА ТУРСКАТА КУЛТУРА

Елка Добрева

web

Включеният в заглавието израз масово познание визира съвкупността от лаически знания на т. нар. “обикновен” или “средностатистически” човек, натрупани от личен практически опит или почерпани от източници, легитимиращи традиционно наложени представи за света. По принцип това са знания, в чиято стойност “масовият” човек не се съмнява, на доверие ги приема като изпълнени със “здрав смисъл” и в типичния случай не ги подлага на проверка. Що се отнася до израза турска култура, в заглавието той е употребен като условно съкращение за всичко, свързано с темата “Турция” - език, бит, фолклор, художествена литература, изкуство, история, география, религия, архитектура, спорт, икономика и т.н. В случая се имат предвид широко разпространените и постоянно тиражирани чрез средствата за масова комуникация познания за всичко “турско”, които са характерни за съвременните българи, неговорещи турски език и непритежаващи специализирана подготовка по общата тема “Турция”. Не е изключено впрочем към визираната група да се причислява и известна (при това не малобройна) част от българските граждани, говорещи турски език.

Ето няколко характерни фрагмента от въпросното българско, респ. “българоезично” познание за турските неща:

По темата История на Турция например се знае, че във феодалното минало е имало Османска (Турска) империя, оглавявана от султан (титулуван и падишах). Султанът издава укази - ираде - и е заобиколен от везири (султанските министри). Висш военен началник е пашата, наричан още бей или бег. В Османската империя има различни родове войски - даалии (наемни войски от VІІІ век), сипаи (дворянска конница), еничари (специални корпуси от потурчени наемни войници), улани (лековъоръжени конници). Характерно оръжие е ятаганът. Начело на полицията стои наиб, а под неговото ръководство са заптиетата. Събиран е военният данък бедел и други данъци- например аваризи. Административни единици са вилает и санджак; феодалните владения носят името тимар. Управител на вилает е валията; валия или аянин е титла на областен управител; административните чиновници са аги. Ага е също почетно звание за турчин въобще, а големците се наричат заими. Интересни фигури са векилът, който е доверено лице, пълномощник пред османските власти¹, и кадията - светски или религиозен съдия. Типична административна сграда е конакът, служил за кметство и/или за полицейско управление. Безправното население в Османската империя се нарича рая. Гърците и други християнски народи в империята организират завери срещу властта.

Географската карта на Турция е оскъдно попълнена. В нея изрично присъстват няколко града: столицата Анкара, още Одрин, Адана, Аран, Сивас (със старо име Сабира). Анадол е азиатската част на Турция, а анадолските турци се наричат манафи. Реки: Алара, Арака, Аси, Ефрат, Канак, Мурат, Оронт. Езера: Арин, Ван. Планини: Ерк, Имет. Арарат е вулканичен масив.

Опорни точки по темата Религия: Турците са мюсюлмани, респ. мохамедани (съвременните българи не правят разлика между двете понятия), изповядват исляма, вярват в Аллах и почитат пророка Мохамед, чиято сестра се нарича Фатма, а зет му - Али. Свещена книга за мюсюлманите е Коранът, състоящ се от множество глави - сури (същото название носят и сборниците с цитати от Корана). Сред мохамеданите има сунити, практикуващи обрязването (сюнет), и шиити - непризнаващи обрязването. Духовен глава на мюсюлманите е имамът. Имат специални религиозни учители - софти, а мохамеданските богослови се наричат улеми. Рамазанът е мюсюлмански религиозен празник (това е името и на деветият месец от мохамеданския календар), а яденето през нощта преди Рамазана се нарича имзак. Байрамът е най-големият мохамедански празник. Мюсюлманската молитва се нарича намаз. Религиозната дейност се осъществява в джамии с високи минарета. Към джамиите може да има приюти за бедни, наричани имарети. Немюсюлманите се смятат за гяури (неверници).

Познанията за реалии от турския бит и фолклор са центрирани върху следното: Типични в облеклото са шалварите, а турска национална шапка е фесът, около който може да се навива плат, за да се получи чалма. Богатата турска къща - сарай - има специално женско отделение, наричано харем. Жените използват къна, а любимо мъжко занимание е пушенето на наргиле или чибук. Характерен елемент от фолклора са маанетата - бавни народни песни с извивки. Свири се на кемане (вид ориенталска гъдулка). В турската кухня запазено място имат сладкишите - например баклава, кадаиф, локум.

Темите Литература, Изкуство, Архитектура общо взето разчитат на няколко ключови момента. Писатели: Али, Нури, Азис Несин, Орхан Кемал. Серма Сар е съвременна турска актриса. Прочут турски архитект от ХV - ХVІ в. е Синан (построил Черната джамия).

Турският спорт е експлицитно представен чрез футболния клуб “Галата сарай” и национала Керимоглу.

Парични единици в Турция са лирите.

Доста елементи от турския език се знаят от съвременните българи именно като турски, например: аман, акран, аркадаш, аршин, аскер, бакалин, даул, дирек, зулум, кадем, каймак, кайме, кания, кат, кауш, кодош, конак, кяр, оджак, сачак, селям, патлак, таман, улан, файда и др. Съзнание за турскоезична принадлежност има и по отношение на по-специализирани лексикални единици от типа на зайне, тасма, терк и др. С малко разколебан статус са думи като авер, ортак, гурбет, сеир, лаф, мера, сой, чеиз, във връзка с които масовото българско съзнание се раздвоява между убеждението в турския им произход и усещането, че са жаргонни, остарели или диалектни български думи. От друга страна всеки, който осъзнава като турски реалии (исторически, религиозни, битови и пр.) ага, баклава, бей, бег, гяур, джамия, еничар, заптие, имам, кадия, кадаиф, локум, маане и т.н., съответно е склонен да отнася към турския език и техните названия.

Приведените данни за ключови фрагменти от масовото българско познание за турската действителност (сегашна и минала) вероятно изглеждат не особено убедителни откъм изчерпателност и тотална достоверност. Напълно основателно може да се запита защо не са посочени реалии и названия от типа на адаш, бакър, гюл, долма, дюнер, кахър, кебап, келепир, кеф, комшия, кусур, кюфте, масал, нишан, петмез, пехливанин, рахат, чорба и мн. др., в турското потекло или поне в турската битност на които голяма част от средностатистическите българи едва ли се съмняват. Например всеки, който е чел книгата “Бай Ганю” на Алеко Константинов, със сигурност си спомня твърдението, че чорбатае турско ядене. А от коментарите върху образа на бай Ганю едва ли някому е убягнало от вниманието, че основната характеристика на героя се означава с турцизмите келепир и келепирджилък. Странно изглежда и отсъствието на доган от приведения списък с турски думи, след като поради изключителната популярност на едноименния политик е напълно очаквано названието да присъства в кръга на масово познатите турски заемки. Освен това е трудно да се предположи, че съвременните жители на България поне в голямата си част не свързват с Турция Истанбул, Босфора, Диарбекир, Кемал Ататюрк, Назъм Хикмет или поне Настрадин Ходжа. Може да се оспори и достоверността на отделни твърдения - например, че фесът е турска национална шапка или пък че старото име на град Сивас наистина е активна съставка от лаическото познание на съществена част от днешното българоезично население.

Всички визирани претенции са оправдани. Могат да се добавят и още съображения, за да се оспори обхватът и достоверността на стереотипната представа за турското на “обикновения” днешен българин, който не е лингвист, не е историк, не е географ, не е етнограф и т.н. и поддържа познанията си за нещата, свързани с Турция, само от неспециализирани източници. И все пак има основания да се настоява, че скицираната картина е ако не напълно адекватна на действителната, то все пак представлява ключованейна съставка. Недостатъците на картината се дължат на това, че за съставянето й е използван само един източник. На същия единствен източник обаче се опират и основанията за убеждението, че набелязаните фрагменти действително са активни компоненти на българското масово познание за турските неща. Защото въпросният източник при всичките си недостатъци е, първо, писмен, широко разпространен и поради това напълно меродавен за наблюдаваното тук масово познание и, второ, той е много влиятелен по отношение на формирането и поддържането на това познание. Този източник са КРЪСТОСЛОВИЦИТЕ, публикувани в днешната българска преса и консумирани в астрономически тиражи от милиони български граждани. Всички фрагменти на представената по-горе картина са извлечени от кръстословични задачи, в които турската същност на съответния елемент е изрично отбелязана (например чрез изрази като “…в Турция”, “турски…”, “османски…”, “тур.” и под.).²

Кръстословиците са съществен елемент от съвременната популярна култура. Поднасяните в тях дефиниции и търсените отговори в преобладаващата си част се отнасят до неща, познати на повечето хора. Разбира се, от кръстословиците могат да се получават и нови знания - за екзотични природни и географски обекти, за произведения на изкуството, инструменти, апарати, материи и т.н., а също и за научни термини, технически обозначения или тяснопрофесионални названия (например чрез задачи от типа: “див бик на о. Целебес”, “старо име на град Сивас” и др.). В такива случаи за получаването на верния отговор амбициозните любители на кръстословици могат да прибягнат до извършване на справки в енциклопедии, речници, учебници, атласи и други специализирани източници на информация. Делът на подобни задачи обаче винаги е относително малък - така да се каже, “за цвят”, защото основното предназначение на кръстословиците е да осигуряват интелектуално забавление, а не да затормозяват. Ако се позовават на голямо количество неизвестна за потребителя информация, издирването на която изисква голям разход на време и умствена енергия, кръстословиците ще отблъснат потенциалните си адресати. А повечето любители на кръстословици не очакват именно чрез решаването на словесни ребуси да попълват всички празнини в представата си за света, нито пък желаят да проверяват чрез тях - като чрез тест - подготовката си в специализирани области на познанието. В типичния случай на решаването на кръстословици се гледа като на лека умствена гимнастика; към тях по принцип не се подхожда като към силов спорт, изискващ свръхусилия.

Важен е и факторът време. Макар че решаването на кръстословици се осъществява в т. нар. “време за губене” (срв. идентичното заглавие на кръстословичната страница във вестник “Труд”), ангажираността с тях не може да бъде безкрайно протяжна. Освен това кръстословици се решават и между другото - например в час, в хода на съвети и събрания, дори по време на симпозиуми и конференции. При такива обстоятелства, но също и при дълго пътуване с автобус, трамвай, влак и пр. справочните издания, от които би могла да се извлече специализирана информация, обикновено не са под ръка. А за да бъде привлекателна, една кръстословица трябва да позволява решаване при всички тези условия, което на първо място означава, че не бива да бъде прекалено трудна. Ето защо преобладаващото количество задачи в кръстословиците са съотнесени с различни зони не на спецализираното, а на популярното познание.

Тъкмо с такава нагласа посягат към кръстословиците техните любители, независимо от образователния си ценз, независимо от специализираната си подготовка в дадена област и независимо от индивидуалната си енциклопедическа начетеност. А като се имат предвид индустриалният размах на производството на кръстословици и всекидневното им разпространение в многохилядни тиражи през последните десетилетия, може да се получи поне относителна представа за мощното влияние, което те упражняват върху формирането и мултиплицирането на популярните стереотипи за турските неща в масовото българско съзнание.

И още нещо много важно - като всеки тип дискурс и кръстословичният си има свои специфични норми и правила както по отношение на говоренето, така и по отношение на мисленето за нещата. Влизайки в този дискурс, всеки индивид волю-неволю приема неговите правила и им се подчинява.

Например отговорите в кръстословиците обикновено са еднословни, много рядко включват две или повече думи, в типичния случай търсените думи са съществителни и много по-рядко наречия, прилагателни и т.н. Много понятия, които веднъж са влезли в кръстословичния дискурс, показват тенденция да останат трайно там, при това с устойчива формулировка, еднообразно повтаряна безброй пъти. Така се формира един основен фонд от дву-(три-, четири- и повече)буквени “кръстословични” градове, реки, езера, животни, исторически реалии, термини и т.н. Към него наред с вездесъщите “монголски скотовъд = арат”, “наука за морала = етика”, “островът на Одисей = Итака” и други от този вид спадат и голям брой елементи от “турската тема” - например “град в Западна Турция = Одрин”, “охранен жребец = ат”, “безсмислено упорство = инат”, “горна дреха без ръкави = елек, “студена лятна супа = таратор”, “разтеглив турски сладкиш = локум”, “голямо желание (нар.) = мерак”, “ зрелище (разг.) = сеир” и мн. др.

Същевременно поради ограниченото място условията на задачите принудително са максимално синтезирани и лаконични. Затова в много случаи формулировките не изглеждат особено издържани в стилистичен и/или смислов аспект, особено ако бъдат “извадени извън контекст”. Например условия от типа на “женско отделение на мохамеданин” търпят доста сериозна критика, но са общо взето приемливи за стилно-езиковата норма на кръстословичния дискурс. Във всеки случай, ако любителят на кръстословици срещне такава задача (примерно в ТВС/27.07.02)³, е най-добре директно да се насочи към верния отговор харем, а не да се пита дали мохамеданинът освен женско отделение има и мъжко, дали мохамеданинът въобще има някакви отделения, дали съставителят на кръстословицата неволно е прекалил със съкращаването на формулировката или е решил да демонстрира на малко място голямо чувство за хумор и т.н. Многото претенции към словесното оформление на дефинициите в кръстословичните задачи само могат да забавят решаването им.

Освен това, ако примерно специалист по езикознание се захване с решаването на кръстословица, той трябва ясно да си дава сметка, че дори и при справянето с лингвистични задачи е необходимо да подхожда към тях по мерките на кръстословичния, а не на лингвистичния дискурс. Това понякога изисква от езиковеда съзнателно да потиска част от специализираната си осведоменост и да се примирява, че в света на кръстословиците синонимите могат да се окажат вид сродни думи, английската лексема рекет - народно означение за изнудване, евала - разговорно съответствие на “браво” и т.н. Подобно пренастройване ще трябва да извърши и всеки друг специалист - етнолог, литературовед, историк, изкуствовед и пр. Защото, ако изхожда от критериите на съответната специализирана област от познанието и не се съобразява с традиционно формиралите се норми на кръстословичния дискурс, ще трябва безславно да го напусне - без да е успял да си реши кръстословицата. Всичко това означава, че специалистът в дадена частна област по време на пребиваването си в света на кръстословиците трябва поне отчасти да забрави по какво е специалист и да се държи като “масов” човек, разчитащ главно на лаически познания за нещата.

Разбира се, информациите, поднасяни в кръстословиците, могат да бъдат разглеждани и от други, външни гледни точки - например от историческа, етноложка, лингвистична и пр. - и съответно от тези гледни точки да бъдат подлагани на критичен анализ.

Като един първи пример може да се вземе споменатото вече твърдение, че фесът е “турска национална шапка”. Това всъщност е единственото и безалтернативно дефиниране на реалията в кръстословичния дискурс, натрапвано със завидна честота (вж. напр. М/17.10.02; 24ч/29.07.02; 24ч/29.05.01; ТVМ/5.07.02 и мн. др.). Впрочем в случая внушението за достоверност на дефиницията се поддържа и от твърдения извън кръстословичния дискурс. Например в Речника на чуждите думи в българския език по въпроса е казано следното: “фес (от собс.). Шапка от червена чоха във формата на пресечен конус с пискюл, национална шапка в арабските страни, Турция и др. (по името на град Фец в Мароко)”. По този начин кръстословичната дефиниция се легитимира от специализиран лингвистичен източник. А това вече дава гаранция, че стереотипната представа има изключително високи шансове да се противопостави на всякакви възможни оспорвания - етноложки, етнографски, историографски и т.н., включително и на лаическите оспорвания от страна на самите турци, които в голямото си мнозинство пък са убедени, че фесът е гръцка шапка. Така че в масовото българско познание фесът просто си е турска национална шапка и ще остане с този статут, докато кръстословичният дискурс продължава да поддържа формираното убеждение.

От друга страна, отгатването на названията на определени турски реалии като отговори на конкретни кръстословични задачи въобще не гарантира, че познанието за съответната реалия включва нещо повече от самото й име, съотнесено с оскъдната информация в дефиницията. В този смисъл може да се предполага, че за много турски неща осведомеността на българите е не просто на ппулярно ниво, а е всъщност “кръстословична”. Това е характерно за познанията във връзка с множество географски обекти, исторически, религиозни и други понятия, деятели на турската култура и т.н., за които редовно се пита в кръстословиците. Например при дефиниция “безоточно езеро в Турция” (Т/26.09.02; 24ч/5.08.02; 24ч/25.09.02 и др.) или “солено езеро в Турция” (Ф, бр. 12, 98) се попълва отговор Ван по силата на навика, изработен благодарение на постоянната повторителност на задачата. Със сигурност за повечето българи осведомеността за въпросния обект се изчерпва с информацията, че някъде в Турция има безоточно солено езеро, носещо името Ван. Задачата впрочем се решава със същата лекота, ако дефиницията е сведена само до “езеро в Турция” (168ч/18.10.02; 168ч/5.07.02 и др.). В този случай трибуквеността на отговора е достатъчен ориентир за всеки, който се сети и за другото обичайно споменавано турско езеро - “четирибуквеното” Аран. А за него дори не се знае дали е солено, сладко, безоточно, голямо и пр., защото кръстословиците не поднасят такава информация. По същия начин дефинициите “вулкански масив в Турция” (Ш/25.07.02) или “висок изгаснал вулкан в Турция” (Ф, бр.12, 98) вероятно изчерпват масовото българско познание за обекта с названието Арарат. С подобна оскъдност се характеризират и знанията за ираде (султански указ), за имарет (приют към джамия), за Нури (автор на “Чучулигата”), за Несин (турски сатирик) и за още доста неща от турската действителност, названията на които са в списъка на постоянно използваните кръстословични отговори.

Могат да се приведат и многобройни примери с информации за неща, които масовото българско познание приема за турски по аналогия или на основата на обобщения. Например Коран, Рамазан, Байрам, сунит, шиит, улем, харем, кадия и други понятия от религиозната, историческата или битовата сфера в кръстословиците по принцип не се експлицират като турски, а обикновено носят маркерите “мохамедански” или “мюсюлмански”, срв.: “Свещена книга на мюсюлманите = Коран” (168ч/25.10.02); “Женско отделение в мюсюлманска къща = харем” (Ш/22.08.02); “Мюсюлманска молитва = намаз” (Г, бр. 33, 02); “Обрязан мохамеданин = сунит” (З, бр.1, 02); “Деветият месец от мохамеданския календар = рамазан”(Ст/15.10.02) и др. Съответната реалия обаче без колебание, почти автоматично се свързва с турската култура по силата на факта, че за българите “типичен пример” за мюсюлмани (респ. за мохамедани) са турците. По същия начин турците са “типичен пример” и за ориенталци, така че много неща с характеристиката “Ориент” се съотнасят преди всичко с турската действителност. Ето защо в кръстословичните дефиниции понятия като наргиле, кемане, баклава и мн. др. се определят ту като турски, ту като ориенталски, но при всички случаи по-общият показател е достатъчен, за да се задейства рефлексът за търсене на съответния отговор в списъка на нещата, които са едновременно и ориенталски, и турски.

И все пак най-интересни са проблемите с информациите от лингвистично естество. Обичайно е в кръстословиците решението на задачи за откриване на конкретна дума да се подсказва с препратки към произхода й или към нейната функционално-стилова принадлежност, например чрез маркери от типа на “тур.”, “разг.”, “нар.”, “диал.” и др. Приведеният в рубриката “Турски език” списък включва само единици, които са изрично отбелязани с маркера “тур.” или пък са названия на реалии, експлицитно дефинирани като турски. При някои думи обаче кръстословичната информация е разноречива - примерно веднъж се среща маркер “тур.”, а друг път същата дума е белязана с “разг.”, “остар.” или с някакъв друг показател, отпращащ към функционирането й. Например думата ортак в изследвания материал е една от най-фреквентните. Тя е регистрирана над 30 пъти в кръстословици от различни издания. Един единствен път обичайната й дефиниция “съдружник” е придружена с показател “тур.” (СК, бр. 9 ,02). Във всички останали случаи подсказващият маркер е “разг.” (в М/5.07.02; С/6.08.02; С/21.07.01; 24ч/29.07.02; 24ч/22.05.02; ТVМ/29.03.02 и мн. др.). Разбира се, маркерът “разговорност” не изключва турски произход за съответната дума. Важното обаче в случая е, че този произход не се експлицира, а същевременно чрез показателя “разг.” в неизчислимо количество се тиражира функционално-стиловата съотнесеност на думата. Това безспорно съдейства за заличаването на евентуалния спомен за турското й потекло в масовото българоезично съзнание. С подобно кръстословично битие е и думата сеир. В наблюдавания корпус нейната дефиниция “зрелище” е засечена само веднъж с указател “тур.” (СК, бр. 9, 02), в няколко случая има препратка “разг.” (напр. в Т/15.05.01 и мн. др.), а най-често няма никаква насочваща маркировка (напр. в З, бр.1, 02 и мн. др.). Същото е и при “армия, войска (тур.) = аскер” (ШЗ/28.10.02), но “войник (разг.) = аскер” (З, бр.1, 02); “дума (тур.) = лаф” (СК, бр. 9, 02), но “приказка, дума (нар.) = лаф” (ШГ/21.08.02) и т.н.

Още много други турски думи по данни от изследвания корпус битуват в кръстословичния дискурс с единично (или поне много рядко) маркиране с “тур.”. Такава дума е например кат - отбелязана като турска веднъж (ШЗ/25.09.02) и немаркирана в огромен брой употреби (24ч/12.10.02; 24ч/25.05.02; 24ч/7.08.02; 24ч/25.09.02; ТVМ/28.07.02; М/8.02.02; Ст/11.07.01 и мн. др.). Към същата категория спадат още “мярка за дължина (тур.) = аршин” (СК, бр. 9, 02 и З, бр.1, 02); “връстник (тур.) = акран” (ШЗ/22.05.02); “успех, сполука (тур.) = кадем”(СК, бр. 9, 02), “ножници (тур.) = кании” (Б, бр.1, 02), “печалба (тур.) = кяр” (СК, бр. 9, 02), “пасище (тур.) = мера” (СК, бр. 9, 02)“модел, кройка (тур.) = терк” (К, бр.1, 02)и др., които в останалите случаи на кръстословичната си употреба се срещат без указание за турски произход.

Разбира се, в кръстословиците има и много други турски думи, които не са включени в “ядрения” списък на представената в началото на изложението мозайка от познавателни фрагменти. Причината е, че за тези думи в рамките на наблюдавания корпус нито веднъж не се е появявил експлицитен указател за турска езикова принадлежност или за съотнесеност с турска реалия, макар че е твърде вероятно немалка част от тях да се осъзнават като турски от мнозина съвременни българи.

Регистрирани в кръстословици са например:

аба, абдал, адаш, адет, айран, акъл, алат, алабаш, аламана, алтън, аскер, асма, ат, атлаз, апаш, армаган, арпа, ахмак, ашик, ашуре, бадана, бас (облог), бакара, бакла, бакър, барак, барбут, балкан, бел, беля, бент, берекет, бирлик, битпазар, боаз, боклук, борч, бостан, букаи, бунак, бунар, бурма, бюрек, гавазин, геврек, геле, гемия, гурбет, гьол, гюле, гюрултия, далак, далавера, дама, дамар, дамга, дамаджана, данак, дангалак, дарак, дервиш, дере, дерт, джепане, джибри, джоб, джолан, джудже, диван, диване, дирек, дограма, долап, дувар, дюшек, евала, елек, елмаз, енфие, ерген, еш, зар, зор, закум (зокум), замба, замбак, зандан, ибрик, ибришим, илач, икрам, инат, ищах, кавак, кайма, казан, кале, калем, кама, канап, канат, канара, камъш, катил, катма, капама, капан, капандура, караман, каратаван, катран, каун, кафез, кахър, кебап, кел, келепир, кемер, кенар, кеневир, керван, кече, килим, киреч, колан, комар (хазартна игра), комшия, коч, кукуруз, курбан, кър, кьоше, кюп, майтап, макара, мангал, масал, маскара, масур, мая, мегдан, мисир, моабет, муска, налъм, налбант, налче, нане, нар, нишан, одая, ок, ока, ошаф, пазар, паламуд, панта, папур, пара, паралия, пача, перваз, перде, перчем, пестил, петмез, пехливанин, пилаф, пискюл, раван, рачел, резе, резил, сайвант, сал, салеп, салкъм, самун, сараф, сарач, сарма, сап₁ (дръжка на сечиво) и сап₂ (болест по животните), сатър, сач, сачма, сая₁ (част от обувка) и сая₂ (кошараза добитък), седеф, серкме, симид, синджир, скеле, соват (суват), софра, табак (картон), табан, табор, табун, тава, таван, тайфа, таке, талаз, талаш, тапия, тарама, таратор, тарапана, тарикат, тас, тахан, тегел, тек, текме, темел, тенекия, терзия, тертип, тескере, тесте, тепе, теке, тока, топ, топор, топуз, тулумба, туткал, тютюн, файда, фиданка, филиз, хазна, хайвер, хайдук, хайдутин, хайка, хаймана, хайта, хал, халат, халва, халище, халка, хамалин, хамбар, хамсия, хамут, хан, хап, харамия, хардал, харман, хастар, хастарлък, хергеле, чадър, чам, чакал, чакъл, чардак, чарк, чаршаф, чатал, чеиз, ченге, ченгел, черчеве, чешит, чибук, чим, чимшир, чинар, чифлик, чифт, чорап, чоп, чул, шал, шамар, шадраван, шашма, шаяк, шекер, шиник, шира, ширит, юлар, юрган, юфка, ямурлук, япанджак, ярма, ятак.

А вероятно има и още думи, които самата аз не съм разпознала като турски заемки⁴ в българския език.

Изобилието на току-що приведения списък не бива да учудва. По-трудно е да се открие българска кръстословица, в която няма нито един турски елемент, отколкото обратно. Наистина, в изследвания корпус няма случай, в който турските елементи да са повече от сумата на българските и на чуждите, които не са турски. Но затова пък има много случаи, в които броят на задачите, съотнесени с турска реалия и/или дума надхвърля десет. Например в един от броевете на в. “Монитор” е публикувана кръстословица, в която от общо 155 задачи 13 са свързани с нещо турско⁵, а в брой на в. “24 часа” съотношението е 170 към 14⁶.

Повечето от турските думи, споменати дотук, в изследвания материал се срещат само като отговори на кръстословични задачи - например аба, авер, адет, аламана, алат, алтън, аман, апаш, арпа, аршин, асма, ат, атлаз, ашик, бакла, барак, бакара, дамаджана, джолан, евала, ерген, еш, гяур, заптие, ибрик, икрам, инат, ираде, кадаиф, каиш, калай, кемер, кайма, кат, катма, капама, кебап, курбан, къна, кюфте, локум, манаф, мая, мерак, налбант, налче, нане, перваз, рая, сал, санджак, сарма, сач, сачак, серкме, симид, соват, тапия, тарапана, тахан, табан, тава, талаз, тарама, таратор, тас, тегел, тек, текме, тимар, топ, топуз, чам, чарк, ченге, чимшир, тарикат, табун, туткал, улан, хастарлък, чакал, чатал, чешит, черчеве, чимшир, шира, юфка, ямурлук, ятаган, ятак и др.

Друга, относително малка група означения се откриват само в условието на задачата - дерт, джамия, зандан, гюрултия, кукуруз, паламуд, перде, терзия, халва, хамсия, чадър, япанджак и др.

Но останалите фигурират както в дефиниции, така и в отговори.

Интересно е между другото, че в много случаи и от двете страни на задачата - и в условието, и в отговора - стои турска дума. Срв.: “боздуган = топуз” (М/19.07.02); “разбит хайвер = тарама” (С/3.07.02); “неразбит хайвер = тарама” (П, бр.4, 02); “вид тютюн за смъркане = енфие” (24ч/25.05.02); “хазартна игра с 3 зара = барбут” (24ч/25.05.02); “царевица, кукуруз = мисир” (Т/28.01.00); “хаймана (нар.) = хайта”(ШЗ/10.10.02); “хайдутин, бунтовник (остар.) = харамия” (ШЗ/27.12.99); “петмез = рачел” (Ст/5.10.02); “междинен таван = каратаван”(Ст/5.10.02); “черен таван (мн. ч.) = каратавани” (ТVМ/4.10.02); “горна селска дреха, япанджак = ямурлук“ (ТVМ/12.07.02); “жилище на дервиш = теке” (М/19.07.02), “ремък, колан = каиш” (ШЗ/28.10.02), “матерал за хастар = хастарлък” (Т/13.11.02); “всеки от два предмета или животни, чифт = еш” (24ч/2.10.02) и мн. др.

Силно впечатление прави фактът, че за търсенето на турска дума в кръстословиците много често се предлага “жокер”, съобщаващ функционален признак, например (диал.), (нар.), (остар.) и др. Това може да се забележи и в някои от цитираните дотук извадки от кръстословици. Ето няколко типични примера:

(разг.): “навик, обичай (разг.) = адет” (24ч/14.03.00); “дружина, чета (разг.) = тайфа” (ШЗ/18.09.02); “глупак (разг.) = абдал” (З, бр. 1,02); “браво, хвала (разг.) = евала” (Т/5.11.02); “съдружник (разг.) = ортак” (24ч/29.07.02); “зрелище (разг.) = сеир” (Т/15.05.01);

(нар.): “желание (нар.) = мерак” (Ст/30.09.02); “плодородие (нар.) = берекет“ (24ч/22.05.02; ТVМ/19.07.02); “безсрамник (нар.) = маскара” (ШЗ/22.05.02); “глупак (нар.) = бунак” (З, бр.1,02); “приказка, дума (разг.) = лаф” (ШГ/21.08.02);

(диал.) или (обл.): “царевица, кукуруз (диал.) = мисир”(Б, бр. 1, 02); “палачинка (обл.) = катма” (ШЗ/7.06.02); “кладенец, геран = бунар” (Т/31.07.02);

(остар.): “документ, свидетелство (остар.) = тапия” (М/5.07.02; М/22.05.02); “работилница за монети (остар.) = тарапана” (24ч/17.10.02); “хайдутин, бунтовник (остар.) = харамия” (ШЗ/27.12.99); “мярка за зърно (остар.) = шиник” (ШЗ/17.10.02); “захар (остар.) = шекер” (Т/11.08.02) и мн. др.

Указанията от подобен вид недвусмислено свидетелстват за усещането на съставителите на кръстословици и/или за очакването им, че думата съществува с отнесеност към разговорните пластове на българската реч, че е архаизирана или пък е с регионално разпространение. Тази позиция е напълно защитима.⁷ Същевременно обстоятелството, че не се дават данни за произхода на единицата, свидетелства за съмнение в неговата осъзнатост - съставителят на кръстословичната задача явно не смята, че ще улесни откриването на думата, като посочи произхода й (ако въобще самият той го знае). При това във визираните случаи функционалната маркировка, дори и да не може да подпомогне много търсенето на верния отговор, поне не може да навреди.

Могат да се цитират и примери с насочващ маркер за произход, който от лингвистична гледна точка е неоправдан, но може би в кръстословиците върши добра работа, например: “ратай (тур.) - аргат” (ШЗ/2.10.02). Специалистът по езикознание без колебание би поставил тук маркер “гр.”, доколкото е трудно за доказване дали думата въобще е минала през турски, за да дойде в български. Но съставителят на кръстословицата очевидно смята, че по-важен е фактът на нейното присъствие и в турския език. Още по-интересен е случаят “келепир (тур.) - аванта”(ШЗ/2.10.02), в който след турска дума в дефиницията е поставен маркер “тур.” за търсена италианска по произход дума. И това вероятно е направено пак поради убеждението, че думата е активна съставка и на турския език. Впрочем за турския произход на аванта настояват и други кръстословици, срв. напр. “облага, полза (тур.) - аванта” (ШЗ/26.09.02).

Но в списъка на турските думи, регистрирани в кръстословична употреба, има и такива, за които препратката към турския им произход с абсолютна сигурност би донесла не улеснение за решаващия, а напротив - би могла да направи задачата нерешима. Такъв резултат например би се получил, ако маркерът “тур.” се появи за търсени думи от серията беля, бент, боя, денк, джоб, джудже, диван, инат, капан, килим, колан, леке, мая, нар, пари, резе, сал, тока, таван, таратор, хазна, хайвер, шал, ятак и мн. др. И резултатът би бил еднакъв както за неспециалистите, така и за специалистите по език: за първите, понеже не биха могли да подозират турско потекло за изброените и за много други думи с масирано присъствие в кръстословичния дискурс, а за вторите - или по същата причина, или пък поради крайната несмисленост на подобен акт. Никой съвременен носител на българския език не би могъл да отгатне верния отговор, ако го насочат да търси турска дума от горния списък. Иначе казано, за думите от тази категория в кръстословичния дискурс маркерът “тур.” е противопоказен (колкото и да е оправдан за специалистите езиковеди). А това на свой ред е стопроцентов показател, че днешните българи не възприемат тези думи като турски. Много от тях дори трудно могат да бъдат убедени, че думите са заемки от турския език. Вероятно в случая основно влияние оказва фактът, че визираните словесни единици са придобили книжовен статус и освен това са уместни както в разговорно-битовата, така и във всички останали функционални сфери (за разлика от другите турски думи, които са останали с диалектна или жаргонна употреба или пък са остарели).

Между другото, ако съществуваше “Орден на кръстословицата”, отделни думи тъкмо от коментираната категория биха могли с най-голямо основание да претендират да са негови кавалери. Защото колко кръстословици могат да минат без присъствието на инат, капан, килим, мая, нар, сал, таван или таратор?

А най-крайни точки в експлицитното кръстословично (респ. лаическо, народноетимологично) “побългаряване” на турските заемки, поради съответно “побългаряване” на означаваните с тях реалии, отбелязват случаи от типа на: “жертвоприношение за селски празник = курбан” (С/14.11.02) или “българско нацонално ястие = капама” (168ч/25.10.02).

Както се вижда, кръстословичният дискурс много ясно заявява своята представа за разпределението на турските заемки в пластовете на съвременния български език и за отношението на съвременните българи към отделните категории думи с турско потекло: пазещи турската си същност и усещани като “чужди” (като турцизми в тесен смисъл), преминали в слоевете на остарелите, диалектните или разговорните думи със съответно избледняване на спомена за чуждоезичния им произход, езиково “присвоени” до степен, в която критериите на лаическата лингвистика трудно биха позволили оспорване на българската им природа.

И тази представа е забележително сходна с лансираната в специализираните езиковедски изследвания. При това научната лингвистична версия за битуването на турските лексикални единици е все пак теоретична (дори хипотетична) и за аргументирането й са нужни широкомащабни емпирични проучвания, свързани с огромен разход на енергия за анкетиране и обследване на широки контексти на употреба. В същото време кръстословичната версия е почерпана пряко “от извора” на речевата практика, здържала е многократни проверки и е експлицитно документирана в многохилядни тиражи, които са лесно достъпни за всички интересуващия се от нея.

* * *

Със сигурност повечето изследователи на езика и културата гледат на кръстословиците като на подходящ за популярни, но недостоен за научни занимания обект - включително и с оглед на познанията по различни “турски” теми. Приведените наблюдения обаче позволяват да се изкаже предположението, че този обект може би необосновано е бил пренебрегван като източник на информация по разглеждания тук проблем (а вероятно и във връзка с много други въпроси). Освен това изследователската работа с такъв източник наред с удовлетворението от любопитните находки доставя и нещо повече, което може да се означи с кръстословичната формулировка:

ИНДЕКСИ ЗА ИЗТОЧНИЦИТЕ НА ЕКСЦЕРПИРАН МАТЕРИАЛ:

Б - Сканди “Браво”

З - Сканди “Захласни се”

К - Сканди “Кану”

М - в. “Монитор”

П - Сканди “Прилив”

СК - Сканди “Класик”

С - в. “Сега”

Ст - в. “Стандарт”

Т - в. “Труд”

ТВС - “Телевизионен свят”

Ш - в.“Шок”

ШГ - в. “Шуменски глас”

ШЗ - “Шуменска заря”

Ф - Сканди “Фокус”

Х - Сканди “Хороскоп”

ТVМ - “ТV Монитор”

24ч - в. “24 часа”

168ч - в. “168 часа”

БЕЛЕЖКИ:

1. Векилът е феодалният прототип на днешния омбудсман. Много интересен коментар по върпоса прави например Азер Гасанли (научен сътрудник към Института по правата на човека в НАН - Азербайджан) в статия, публикувана в бакинския вестник “Наш век” от 12-18.04.2002 г. под заглавие “Что перенял шведский король у турецкого султана?”. [обратно]

2. В съставената мозайка са включени само елементи, които са регистрирани с многократна поява (2 и повече пъти) в изследваните кръстословици.Корпусът, върху който са правени наблюденията, включва около 400 кръстословици от различни издания (вестници, списания, сборници с кръстословици и словесни ребуси и др.) главно от 2002 г. и отделни кръстословици от периода 1998 - 2001 г. [обратно]

3. Справка за индексите на цитираните издания вж. в края на статията. [обратно]

4. В списъка се привеждат въобще думи, дошли в българския език от турския - независимо дали са изконно турски, или пък са арабски, персийски или други заемки за самия турски език. Важното е, че съответните думи българският език е заемал от турския, а не директно от езика първоизточник. Именно в този по-широк смисъл в статията се използват означенията “турски думи” и “турски заемки”. [обратно]

5. Срв.: иглолистна дървесина = чам; горна стена на стая = таван; въстание на християните против турската власт = завера; дива мента = нане; жилище на дервиш = теке; подковач на добитък = налбант; четно число = чифт; сиропиран турски сладкиш = кадаиф; завивка за добиче = чул; права лопата = бел; дебел картон за кутии = мукава; широк къс нож = сатър; турски парични единици =лири (М/18.10.02). [обратно]

6. Срв: кула на джамия = минаре; вид игра с двуцветни пулове = дама; другото име на билката кукувичи сълзи = салеп; азиатската част на Турция = Анадол; стадо коне = хергеле; подова постелка = килим; битпазар = битак; съдружник (разг.) = ортак; раздвоено като вила дърво = чатал; голямо желание = мерак; плодородие (нар.) = берекет; широколистно дърво = чинар; права лопата, лизтар = бел; голям вързоп = денк (24ч/22.05.02). [обратно]

7. Срв. твърдението на К. Щайнке, че голям брой турски заемки, “за чийто произход множество българи вече въобще не си дават сметка, отдавна са станали устойчива съставка на новобългарския речников състав” и “чрез тях не се означават нововъведения, а елементите произхождат от по-стари и при това най-вече от регионално или социално ограничени езикови пластове” (Steinke K. Angliziamen und Turzismen in der bulgarischen Sprache. - В: Отговорността пред езика. Шумен, 2001). Вж. по същия въпрос и коментара на В. Жобов (Жобов В. Граматика на съобщаването. - В: “Медии и власт”, София, 2001). [обратно]

© Елка Добрева, 2002
© Издателство LiterNet, 23. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.