"ЗИДАРИ" ОТ ПЕТКО Ю. ТОДОРОВ - ДРАМАТИЧНОТО РАЖДАНЕ НА МОДЕРНАТА ДУША

Евдокия Борисова

web

Всеизвестна истина е, че доскорошното присъствие на драматическия жанр в учебната програма по български език и литература беше твърде онеправдано, а програмните български драматически произведения - вън от възрожденската биография на жанра - отсъстваха. Новата учебна програма скъпернически "открехва" дверите си за тях - естествено на второ, незадължително, профилирано равнище - и оригинални, възлови (за модерния живот на жанра) творби попадат в полето на учебното съдържание. "Зидари" от Петко Тодоров и "В полите на Витоша" от Яворов провокират читателския интерес и интерпретаторските търсения на съвременния единайсетокласник, който, подложен на неизбежния натиск на образователния процес по литература, в случая е облагодетелстван да се докосне до същността на сложния, проблематичен и спорен феномен, наречен българска модерност. Модерността, разбирана като нагласа (М. Фуко), не би могла да бъде обяснена без интереса към драмата: особено българската модерност в началото на 20. век - устремена към своето европейско и същевременно органично (родно) амплоа. Работата с драматически текст разширява познанията и представите за същността на жанроволитературните, естетическите и социокултурните процеси в българското пространство от началото на 20. век. Разглежданите две творби насочват вниманието към възлови артефакти от битието на българската драма и театър от първото десетилетие на 20. век - "обречени" на модерност. Присъствието им в програмата по литература за 11. клас бележи раждането на една сполучлива идея за преподаване на драматически текст в горна училищна степен. Предложената тук интерпретация на "Зидари" от Петко Тодоров представя възможен прочит.

В актуализирането на знанията на учениците за драма се оказва "удобна" дефиницията на Цв. Тодоров за жанра, позоваваща се на тримата протагонисти на изказването: той (епос), аз (лирическа поезия), ти (драма), и на връзката лирически - сегашен, епически - минал, драматически - "бъдещ"¹ момент. Възможността да се обясни спецификата (генезисът) на драматическото общуване-изказване означава да се стигне до истината за жанра: Азът заговаря със света посредством другия (Ти), в това общуване - сблъсък между индивидуални вселени - се осъществява себеидентификацията на Аза спрямо Другите и случването на битието. Раждането и утвърждаването на индивидуалитета в българското социокултурно пространство се оказва драматичен и мъчителен процес, концептуализиран от творците на първото модерно поколение (кръгът "Мисъл") и "разигран" на сцена от първомайстора на модерната ни драма Петко Тодоров.

Още Пенчо Славейков определя Петко Тодоров като еталон на "модерен поет... един от онези, които вървят пред редицата на обикновените смъртни"², в чието творчество - проповед за нравствено възраждане - говорят "вещите блянове" на художника. "Зидари" - първата Петко-Тодорова драма - се превръща в манифестна творба на българския индивидуализъм. Тази "модерна в своята техника"³, т.е. в принципите на изграждане на конфликтите и характерите, драма се оказва концептуален за цялата българска модерност текст благодарение на своето откритие - символа зидари. Творците от "Мисъл" назовават себе си "зидари", а горчивите въпроси: "Какво зидаме ний?" и "Де е идеалът, който дава осмисленост на съществуването ни, цел в живота, който бащите ни завещаха?"⁴ - са знак за равносметка и в същото време задават аксиологични и нравствени перспективи - на поколението на "младите". По-късно - през 20-те години на 20. век, символистите и следващите модерни поколения именуват своите нови сподвижници "творци зидари"⁵, които ще до-съградят завещания храм на изкуството и вярата, устремени в постигане на теофанията. Петко-Тодоровият символ - Черквата - кореспондира с европейската модерна естетика и идеология (с Ибсеновия "Майстор Солнес") и реализира Яворовата мечта литературата да носи отпечатъка на нашата българска душа.

Зидането на онзи духовен храм, в който човек се себевъзражда и пречиства; индивидуалният храм - обител на душата, като първообраз на големия храм на родовата душа, представляват фундаментален за българската модерност сюжет, разигран на сцена. Личността, очистила се от руините на миналото, откъснала се от колективната плът, вгледана в своя вътрешен мир, е по-ценна от обществото. Драматичното раждане на модерната душа от тъмата на колективния несъзнателен дух е начало на нейното безсмъртие, постигнато благодарение на болезненото скъсване с миналото, на мъчително-бунтуващото се напускане на сигурното пространство на родовите закони. Петко-Тодоровият човек радикално се изправя срещу предразсъдъка на масата и това е неговият нравствен и екзистенциален подвиг.

Заглавието "Зидари" подсказва, че възлов за изграждането на сюжета и за смисъла на творбата ще бъде мотивът за вграждането. Жертвата трябва да свърже зидарите, да осигури сговора и здравината на темелите; християнска жертва трябва да легне под кръста - това е "закон зидарски от памтивека". Тук е развръзката на конфликта (мотива) на любовното съперничество и завръзката на възловия конфликт - борбата на зидарите със собствената им съвест (ІV действие). "Ядката на драмата (по думите на д-р Кръстев) е душевният прелом у зидарите, пробудилата се съвест."⁶ Свръхдраматична, но не и драматургична, е развръзката на драмата, в която изцяло отсъства визията на отмъщението и възмездието.

"Зидари" предоставя уникална възможност на интерпретатора да "чете" текста на две равнища: битово и символно - съответно действено и лирико-философско. Битовият пласт гради външното действие. Зидари строят черква в робско време; кърджалиите я рушат, те грабят и убиват. На фона на родовата драма се разгръща тази на личностното съперничество, на гордостта и любовта. За да успеят в своето свято дело, майсторите се доверяват на древния езически закон - за нуждата от жертва. Обричат Рада с измама - и нейната гибел не осветява, а руши устоите на вярата и сговора. Черквата се превръща в гроб. Символният пласт съдържа лирико-философската концепция. Той проблематизира тезата за (не)нужната жертва и за осъзнатия личен избор; за наказаната добродетел и изключителност; за унищожената красота. Вписани в омагьосания кръг на колективното време-пространство на патриархалния ред, героите търсят изход - и вярната посока не е тази на общото дело. Пътят е индивидуален и той води към храма. Но не към жалката визия на сбъднатия робски градеж, а към имагинерното пространство - храма на душата.

На сцената се разиграва драмата на душите. Грешните души на зидарите, понесли тежкото бреме на вината (към ближния), превъзмогват себе си чрез покаянието и търсената прошка. Общността "пада на колене" пред личността (дядо Милко навежда побелялата си глава пред Христо) - старите искат прошка от младите. Сюжетът на драмата, поставен върху сигурната архетипна основа на мита за Грехопадението и Богоотстъпничеството - се докосва до модерните аспекти на конфликта Азът и Другите. Рада е скъпата цена на общата цел. Основана върху греха и лъжата, тази цел се оказва фалшива и недълготрайна. Дончо е Предателят - смирил се и потърсил, но неполучил прошка... Христо - Водачът, Спасителят (знакова е функцията на името) - се превръща в Свръхчовека, за когото всички богове са мъртви. Мъртви са и старите закони за него - "Сирака..., който глава не прекланя". Неговото поведение излиза отвъд стереотипите на общността, а прошката, смирението, човешкото страдание отстъпват пред бунта на духа - пред гордия и силен в своята самота дух:

Христо: Никого нямам, никого не ща! Самичък ще тръгна по света, сянката на Рада да гоня. Камъне отвред ще сбера и тя ще ме научи как с вяра в себе си черква да дигна... Нова черква, моя черква!⁷

Свръхчовекът е в началото на своя път - той все още "се губи из тъмнината" (а ремарките в драмата двусмислено указват пътуването му в тъмнината на сцената). Малцина избрани ще тръгнат по дирите му, но Неговата истина вече е провъзгласена: личността е по-ценна от колектива, гордата свободна вяра е по-силна от робската. За Христо майстор Брайно провиденчески отсъжда: "Не само черкви да гради - за по-светла черква е роден той". Храм мечтае да изгради той - "там, сред село ... със свод отгоре като корона"⁸. Там, горе - в сакралното пространство на центъра на общността, Храмът ще отзнаменува сливането на свободната човешка воля с божествената. Този Храм е Храм на духа на самотата: отвъд рода и вярата. Защото Свръхчовекът няма род, нито вяра, споделяна от общността.

Христо: Не познавам ни рода, ни вярата ви. Нямам аз род. Тук самичък при гроба й ще стоя⁹.

Неговата религия е Любовта. Нейно въплъщение е Рада, която "рода и вярата на две раздели" (думи на Майстор Драган); чийто образ символно вещае нови истини. Те се отнасят към ницшеанската концепция за религия на радостта (Рада - радост): в този смисъл нейният образ се оказва изграждащ и драматургичното действие, и смисъла на творбата, в противовес с тезата на д-р Кръстев, че "е просто средство, обект на чувствата" на героите. Не повод или детайл на действието - нейният образ е същинско въплъщение на Ибсеновата постановка за силата (профетизма) на женската промисъл. Рада разделя и противопоставя два свята: не само момците от селото ("горненци" и "подолци", омагьосани от хубостта й, но и "млади" срещу "стари", Христо срещу Дончо ("той все с най-старите държи"), световете на "новата" и "старата" вяра, на робското и свръхчовешкото. Нейната смърт не сплотява, а разделя общността; учи не на любов към ближния, а на бягство от ближния. Защото "по-високо от любовта към ближния стои любовта към далечния и бъдещия човек" (Ницше)¹⁰ - към "нещата и призраците", към себе си. Затова Христо тръгва по света да дири Сянката (призрака) на Рада - в "предчувствие за Свръхчовека" - в търсене на своята истина. Оказва се, че тя, новата Христова религия, има женско лице. Женското лице на Бога носи името на Любовта. Докосването до нея е следствие на дългия, мъчителен път на страдание, самота и несрета. И тъкмо той ще изведе Избрания - творящия - дух към върха.

Сложни и нееднозначни са Петко-Тодоровите истини в драмата "Зидари". Привидно ясни на повърхността си, конфликтите и образите се оказват заплетени и енигматични. Древната опозиция свое/чуждо, привидно превъплътена в националното измерение на конфликта роби/поробители, българи/кърджалии, християни/неверници - е поставена под съмнение. Ето го образа на поробителя, неверника, Другия: "...всякакви били в бюлюка. Турци и българи ... всичко вън света тръгнало подир Емен ага да трепе и плени...". Враждата спрямо чуждостта се е изродила във вражда на българското със самото себе си. Императивите на родовия свят рухват - рухват вярата, сговорът, обичта; рухват законите, конституиращи реда и хармонията. Вярата в другите се превръща във вяра в себе си. Вън света са тези, които застрашават родовите устои - в конкретно исторически и в екзистенциален смисъл. Вън света бяга Христо и това бягство е победа, а не поражение. Победа на индивидуалния дух, път към познанието и вечността (в този смисъл намира място в драмата, макар и само маркиран, мотивът Неразделни). Модерното съзнание подлага на преоценка утвърдени ценности, авторитети и представи. Няма добро и зло, което да бъде непреходно, "от самосебе си то трябва все отново да се превъзмогва" (Ницше)¹¹. В този смисъл метафората вън света носи идеологически и аксиологически двойствен смисъл.

Драмата "Зидари" на Петко Тодоров, замислена като драма на отмъщението-възмездие и на действието, притежава символен код, който преориентира акцентите към вътрешното действие, към "вътрешния човек" (Яворов) и улавя мига на раждането на модерната душа. Това е трагедия на родовата омраза и силата на любовта, която сътворява индивидуалитета. Този текст - сам по себе си предизвикателство за жанра, а и за литературата ни от началото на 20. век - поставя много въпросителни пред родовата и индивидуалната съвест на постмодерния човек.

БЕЛЕЖКИ

1. Тодоров, Цв. Семиотика, реторика, стилистика. София, 2000, с. 52. [обратно]

2. Славейков, П. П. Блянове на модерен поет. - Мисъл, 1903, № 3-4, с. 145. [обратно]

3. Кръстев, К. Певец на воля и младост. - В: Етюди, критики, рецензии. София, 1978, с. 398. [обратно]

4. Славейков, П. П. Цит съч. [обратно]

5. Стоянов, Л. Две основни течения в българската литература. - Везни, 1920, № 1, с. 15. [обратно]

6. Кръстев, К. Цит. съч. [обратно]

7. Тодоров, П. Ю. Избрани произведения. Зидари. Драма в 4 действия. София, 1948, с. 259. [обратно]

8. Пак там. [обратно]

9. Пак там. [обратно]

10. Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. София, 1990, с. 77. [обратно]

11. Пак там, с. 130. [обратно]

© Евдокия Борисова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 1
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 1.