УКРОТЕТЕ СЕ, СИМЕОНОВ!
Реплика по повод разразилата се дискусия “за” или “против” Георги Господинов, “литературните Азисовци” и прочие...^*

Евдокия Борисова

web

Напоследък - и за щастие - от телевизионния екран, от радиото и по страниците на вестници и списания, в интервюта, дискусии, в специализирани или шоу-програми (например - в “24 часа” и “Егоист”; в Пиано-бар “Нощни птици” по националната телевизия - о, ужас, колко не-елитарно!) срещаме лица и позиции, които ни радват. Това са лицата на младата българска литература - Йордан Ефтимов, Георги Господинов, Теодора Димова, Алек Попов... (бих искала и той - къде изчезна този човек?...); и Виктор Пасков, и Деян Енев, и Кристин Димитрова... не, не, спирам с изброяването!

Но, какво означава “напоследък”? Покойният Радичков, Хайтов - те също се радваха на медийно внимание, интервюираха ги, филмираха ги, поставяха ги... И те си имаха своя Салиери. Но това е един друг разговор. Та - на въпроса - “за” или “против” Господинов. Така, както го поставя г-н Симеонов (с когото съм имала честта да следвам по едно и също време - началото на 90-те в Шуменския университет, но когото нямам честта да познавам лично), въпросът е: “за” или “против” четения и четящ творец, обичан и от медии, и от публика (и - простете шаблона - и от млади, и от стари)? Защото Господинов (любим мой автор - ние, родените през 1968 си се четем и си се обичаме!) го четат и моите студенти, и моите родители - с еднакъв интерес и ...различна наслада, може би.

Г-н Симеонов вписва в литературната биография на Г. Господинов само “Лапидариум” и “Инвентарна книга на социализма”. Е, да, но след “Лапидариум” и “Черешата на един народ”, после - “И други истории”, “Писма до Гаустин” и естествено - “Естествен роман”, Господинов вече е на първи балкон в храма на българската литература... Вие, г-н Симеонов, може би от нивото на партера, гледате другояче на българския литературен релеф... В партера, разбира се, “има всякакви”. Но, вие много добре знаете христоматийната истина, че там мнозина са званите, но малцина избраните. Може би се дразните от това, че той е избран? Има и друга - христоматийна истина - най-лошият съветник на поета е завистта.

Защо и откъде идва този мазохистичен стремеж към бедността, страданието, непризнатостта? Творецът трябва задължително да бъде неизвестен, непризнат, нечетен - това е симптомът на гениалност? Дали е само български - не знам. Дали е само неудовлетвореност, чувство за вина, комплексираност, усещане за безсмислеността на съществуването? Каквито за щастие липсват в космополитния “Естествен роман” (четат го отдавна французи, американци, англичани). И не притесняват вдъхновения пътешественик, който запечатва със своя Canon образа на приказната Португалия-Портокалия и твори новия канон на писане. Имунизиран от парализата на духа е разказвачът на “И други истории” и певецът-поет-дете в “Черешата на един народ” - едновременно лиричен и трогателен, без да е сантиментален (сантименталните хора са жестоки). Говори за патриотизма патриотично-непатетично. Не по “български”.

Предписвате на твореца “сантиментално пътешествие към себе си”, което да го излекува от “смъртоносната болест за всеки творец” - самомнителността? Какво по-самомнително от тази рецепта за концентрация и “потъване в себе си”? В началото на 21. век поетът пътува към върха на своята горда самота и проповядва ницшеански истини, нарамил лаптопа си... Защото - как да стане това, което препоръчвате, след като сипете съвети от страниците на Електронно списание LiterNet? Творецът да се имунизира срещу всички медийни изяви, популярност, комерсиалност?... Смешно. И нелепо. Нелепо е да подценявате таланта и умението му за самооценка. Да подценявате и неговата публика, която го харесва, оценява и преценява. А посветените му читатели (сред които и научната общност, сред която и Господинов се числи) интелигентно разчитат многозначителните жестове на новият кръг “Мисъл” (не, те не са самозванци) - с подчертан пиетет към “бащите” и с чувство за хумор към “синовете и внуците”. Оставете, г-н Симеонов, читателите сами да преценяват кого да купуват и четат; позволете им да мечтаят и да се връщат в детството с Георги Господинов, да се смеят с Алек Попов, да си задават болезнени въпроси и да търсят отговори с Теодора Димова... Укротете се, г-н Симеонов! Защото сте поет, а комбинацията от “разочарован читател” плюс разгневен поет, който (подвластен на завистта) силно люби и мрази - е пагубна! Особено когато няма какво и кого.

И накрая, позволете ми една професионална оценка (съветът Ви да бъдем скромни, потиснати и самотни, уви е нереалистичен - особено когато се занимаваме с писане и преподаване): “Естествен роман” на Георги Господинов и “Майките” на Теодора Димова са романите на последното българско литературно десетилетие. Романи за болките и травмите на нашето поколение. Те чертаят профила на новата ни литература - впрочем пъстра и богата на талантливи творци (от разни поколения) и продуктивни щрихи: приключенско-сензационни (“Стъклената река” на Е. Андреев претърпя 2 издания), мистични (“Историкът” на Е. Костова, “Аутопсия на една любов” на Виктор Пасков), философски (“Изгубените магарета” на В. Стефанов), пародийни (“Амазонката на Варое”, Б. Биолчев), дори ако щете - вулгарни (покойният Христо Калчев). И всички те присъстват в медийното и комерсиалното пространство! Живеем в медийна епоха и сме информационно общество. Литературата се превръща в комерсиален продукт - какво по-хубаво от това! Книгите се изчерпват от книжните лавици, от сергиите - супер! Това означава, че хората четат. Започваме да осмисляме миналото си без страх и комплекси (“Инвентарна книга на социализма” и “Аз живях социализма” на Г. Господинов - и “Писма до Гаустин” - са текстове, които моите студенти, филолози и журналисти, изучават - простете, Господинов, превърнах Ви в класик несвоевременно...) - прекрасно! Впрочем, литературата не от днес и вчера се влияе (медиатизира, бихме казали - впрочем, казали сме го и сме го написали) от медийния контекст. По този въпрос - вижте дисертацията на Г. Господинов за поезията на 30-те и 40-те години, тя излезе и на книга - “Поезия и медии”. Полезно е да се четат книги. Чужди книги.

А метафората “литературен Азис” е меко казано пошла. Пропита от злоба. И предназначена за рехавия кръг елитарни самозванци - непрочетени, недооценени (или изобщо неоценени). Неприпечелили от литературното поле, защото е непрестижно... да се печели. Да те харесват и обичат е непрестижно. А какво по-хубаво от това - да се купуват книги, да се играят пиеси, да се чете. Да се общува.

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.01.2007, № 1 (86)