ЛИТЕРАТУРНИЯТ СЛУЧАЙ "СЛАВЯНОВО" ИЛИ КАК ДА ЧЕТЕМ КЛИШЕТО "ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ИЗБОР"

Евдокия Борисова

web

"Твоята съдба е в ръцете ти: благоденствие, богатство, цивилизация, наука, морален прогрес всичко може да се добие, но всичко това трябва да се спечели, защото всичко е награда, а всяка награда предполага едно щастие. (...) Миналото осъжда, настоящето наказва, бъдещето утешава."

(Бенджамин Франклин)

Тази мисъл на големия американски политик и мислител четем в един ръкописен албум, собственост на Никола Сапунджиев. Той го съставя през годините 1909-1911 г. в Разград и в родното си с. Славяново, Поповско. (Това е същото това, "днешно" Славяново - печално известно от последните дни - от страниците на вестниците и от телевизионния екран!)

Знаем малко, но достатъчно показателни биографични факти за притежателя на поетичния албум. (Между другото, по това време се срещат близки по социалните си знаци фамилии като Търговски, Чокоев, Чорбаджиев, Бакалов и пр. Фамилното име Сапунджиев при Никола обаче е "случайно" прието и носено - това е фамилията на злия пастрок, който го прокужда от дома.) Биографията на този "албумен" автор¹, Никола Николов Сапунджиев, в началото си звучи като повест на Елин Пелин или в най-добрия случай - като вълшебна приказка, но... ще си спестим засега финала. По-нататък тя напомня някои страници от "Иван Кондарев", а ако не беше починал през януари 1944 г. (ако не бе имал парадоксалния късмет да не доживее "светлата" дата), без съмнение щеше да е сред социалните и психологически прототипове на обречените герои от "Хайка за вълци".

Той се ражда и умира в едно и също село - Славяново. Въпреки това градските, включително и столичните епизоди в неговия живот, имат ключово място в съдбата му. Неговият род е от Еленско, а самият той е роден през 1888 в с. Караагач (Борисово), днес Славяново. В Поповско семейството му купува много земи, но след свада за някаква нива, бащата Никола е пребит до смърт. Малкият остава сирак на 4 години. По-късно майка му се омъжва повторно (и детето наследява фамилията на пастрока си - Сапунджиев). Малкият Никола заедно с брат си Христо са прогонени от втория баща. Христо умира, а Никола е отгледан от леля си. Завършва 3-ти прогимназиален клас и е изпратен да кандидатства в Семинарията в София. Не е приет, въпреки че по всички предмети получава отлични оценки, освен по музика (наистина необяснимо, защото повечето, които го помнят, задължително отбелязват неговата истинска страст към музиката и музикалния му талант; той свири на мандолина, събира и преписва нотни партитури и изпълнява романси; като баща се проявява и в амплоа на музикален педагог; двете му дъщери са цигуларки, едната от които свири в русенската филхармония. Столицата привлича Никола и той остава там, за да учи занаят. През 1912 година в София получава майсторското си свидетелство за шивач. След това служи като войник в Разград. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. От щабквартирата на Охридското езеро е запазена негова фотография с целия офицерски състав, която днес се пази в музея в Търговище. След войните се завръща в родното Славяново. Там основава местната структура на БЗНС в селото, става неин архивар-касиер, и се помни, че често му е гостувал тогавашният председател на народното събрание Георги Даскалов. По време на 9-юнския преврат през 1923 г. е арестуван и малтретиран. От побоите в ареста се разболява. След отказ от активната политика започва да се занимава с търговия на платове и други стоки. Спечелва уважение и състояние, а за моралния му авторитет и човечност свидетелства фактът, че заможните еврейски търговци след приемането на ЗЗН с пълно доверие към Н. Сапунджиев го молят да регистрира техните фирми и имоти на негово име. Поради вече силно разклатеното си здраве той отказва, но все пак те му предоставят голяма част от стоките си. Основава клон на Популярна банка в Славяново и умира на 21 януари 1944 година.

Всичко, което разказвам, се е случило само преди малко повече от половин век. Онова, което може да се открои като "социална семиотизация" на този човешки образ в спомените, е усещането за културна елитарност и известно избраничество, стремежът му да общува с обществено и културно издигнати хора, битовият европеизъм (поръчваните в Чехия сервизи за хранене - например), трайният и силен интерес към обществените дела (много са неговите лични инициативи за благоустройството на Славяново).

Всъщност в началото бе ...литературата. Лермонтов, Ронсар, Пушкин, Гьоте, Хайне, Надсон (особено!), Некрасов - присъстват пълноценно в текстовете на този уникален албум, наследник на добрите традиции на т.нар. "тривиална поезия" или "паралитература". Този тип ръкописни книги онагледяват бита и духа на една вече, както се вижда, безвъзвратно отминала епоха на културни и четящи хора, за които реално цивилизационната граница между града и селото не съществува, защото хората свирят на цигулка, хранят се в бохемски кристал и порцелан, говорят чужди езици и рецитират Пушкински ямби. Албумите като този могат да бъдат и идеологически медиатори, но само в ограничена степен - симптоматична е популярността на доктрини като социалистическата, анархистката и народническата сред най-младите. Например: анонимна "ученичка от VІ клас" преписва (с падежни грешки, което подсказва, че тя е възпроизвеждала не ръкописен текст, а песенния му вариант в българска среда) известната руска песен "Вы жертвую пали в борбыроковою/ Любви беззаветной к народу/..." под заглавието "Анархистический марш". Ученичка посвещава стихотворение на своя учител - "о, времена, о, нрави"! - възкликваме днес. Преклонението пред хуманната модна лява идеологическа вълна (по ирония на съдбата, тя именно ще изиграе зловеща роля в премоделирането на целия този носталгичен свят, който рисуваме тук) изповядват и инструментализират всички младежи политически нонконформисти на времето - социалисти, анархисти, либерали, демократи. Култът (по литературному наречен "Надсон") моделира и цялостни ритуали в поведението на тези групи в тогавашна България. Запазена е например снимка от 1902 г. на гимназиален кръжок в Габрово, чиито членове издигат в ръцете си плакат със стиховете на Надсон от стихотворението "Напред!". А днес...

На читателската ви информираност, но повече на въображението ви оставям картината, съпоставяща този свят, с променения контекст, в който живеем - по-малко от век по-късно. А именно - какви стихове и строфи учат днес младежите в Славяново и кои са авторите, "заменили" Сократ, Франклин, Шекспир, Гьоте? Вместо петостъпни любовни ямби, те обясняват думата "джихад". Вместо банки се строят паметници на омразата и глупостта и още по-зле - на лошия вкус.

Представителността на разгледания албум на Никола Сапунджиев от Славяново като ценен и автентичен материал за литературносоциологическа реконструкция е извън всякакви съмнения. Тук можем само да обобщим фактологията, че той е съставен по инициативите на множество сподвижници ("автори" на текстовете и рисунките - калиграфски изписани в албума) - образовани и заможни представители на средната класа - достатъчно характерни като "исторически манталитет" и достатъчно индивидуални в своята биографична, образователна, културна и емоционална "изключителност". Кой български автор на роман на селска тематика от 20-те и 30-те години например би рискувал с образа на заможен селски бакалин, който свири романси на мандолина и цигулка, пише и преписва калиграфски лирика, какъвто в действителност е бил Н. Сапунджиев? Личност с трайни литературни интереси и културни маниери, с развити читателски вкусове, с биографичен опит, който е включвал "селото", "града", "столицата" и дори - "Европа". Тези факти са съществени за "образа и духа на епохата", но много по-важно е да осмислим предизвикателствата, пред които подобни литературни феномени изправят днес българския литературен историк и самата категория "литературен историзъм". И не само. Защото предизвикателствата са особено мащабни пред социолога, културолога, журналиста, а паралелите с днешния, ама буквално днешния (1 октомври 2009 г.) ден се оказват "убийствени" за нас. За илюзиите ни, за "европейското ни самочувствие". За клишетата, с които сме формирани и ни пречат да мислим.

"В двехилядната година. Напредък на цивилизацията. Няма война, равенство. Европа ще сглупей, а българите ще станат най-умните хора на света" - безотговорно беше помечтал преди повече от век Петко Рачов Славейков.

"Погледнете в главите си: патриотизмът, който се мотае там, не ви ли пречи да мислите?" - беше възкликнал обяснимо скептично след това (преди век отстояние от нас) синът му Пенчо Славейков. Доколко това, което се случва днес в Славяново (далеч не представителна извадка на случващото се в милото ни отечество) подкрепя или пък напротив, опровергава Платоновата мъдрост за глупостта на поетите и за липсата на тяхно място в идеалната държава? Защото от позицията именно на тезата за решения проевропейски цивилизационен избор на България говори и Бащата, и Синът.

Като че ли, когато говорим от позицията на "собствения" (не единствено персонален!) цивилизационен избор, е някак си по-лесно, по-ясно.

Съдържанието на албумите от техните заглавия до последните им страници настойчиво поставя въпросите: "кога" всъщност сме били "модерни" и какви европейци сме. Какво точно могат да означават в ретроспекция - и изобщо означават ли нещо (и не на последно място - какво от това?) за достоверно реконструираните категории на масовото четене от времето и средите, което описахме, такива утвърдени литературноисторически категории като "естетически прелом", "културно строителство на кръга "Мисъл", "индивидуализъм", "декадентство", "символизъм" и т.н.- след като рефлексиите от тях могат да бъдат доловени съвсем слабо в толкова автентични документи на активния читателски вкус? И едновременно с това - как въпросните ръкописни документи днес четем с тъга и носталгия, защото чертаят високата летва на "тогавашния" естетически вкус - вкус не само към литература и музика, вкус към хабитуса въобще. В каква степен спекулативността на литературната историография е деформирала образа на литературната културна ситуация, "такава, каквато е била"? Приложимостта на понятието "класичен писател" само към "Омир, Данте, Шекспир, Гете, Пушкин" не свързва ли всички антагонисти на тогавашната литературна сцена в една обща "умереност" по цивилизационния път към "образците", която всъщност е възпроизведена в изненадващия христоматиен "конформизъм" на албумите - иначе дело на млади, активни и образовани читатели, чиито очаквания от литературата по вероятност трябва да са провокативни и радикални? Но така или иначе - не излизащи от границите на добрия вкус. Къде, кога, как и в каква аксиологична перспектива (пара)литературни факти като албумите могат да намерят своето място в академичните периодизации и интегралните истории на българската литература, след като с различен успех са предмет на специализирани анализи? Това не знам. Историческият случай в момента, обаче ни предоставя "щастливо" време за радикални социокултурни съпоставки, уви, не в полза на нашето - края на първото десетилетие на 21. век! Когато от телевизионния екран, от същото това село Славяново, в очите ни се взират лица, изпълнени с предкултурен страх, с нецивилизационен ужас и неразбиране. Защото безработицата, недоимъкът, съзнателната етнокултурна капсулизация раждат подобни уродливи феномени, които наблюдаваме в момента. А техните псевдоводачи, оплетени в лъжи, изпълняват чужди поръчки. Поръчките на несобствения цивилизационен избор. Защото провокаторите от Славяново - разказват малцината останали наследници на старите родове - не са "местни", а преселени. Някъде "от юг". С тях пристигнали и някакви книги - но не ръкописни калиграфски шедьоври, а печатани от неизвестна печатница. Някъде, още "по-на юг".

Днешният случай "Славяново" е всякакъв друг, но не и "литературен", "естетически". Дали обаче зад всичко това не стои точно синдромът на нашата "естетическа" и "културна" недостатъчност? И дали точно политиката на съзнателното обезпросветяване и опростачване на нацията ни, в крайна сметка, не ни доведе дотам? До гротескови купчини камъни, наподобяващи Вазовата Грамада от клетви (вече - по кого ли?), навяващи зловеща алюзия с Шипченския паметник чутовен, над който, тук, в Славяново, кръстът и полумесецът лицемерно се прегръщат? В името на кого и какво?

Та - за цивилизационния избор, мултикултурализма, Европа и Изтока, духовното възраждане на нацията... Понятия, които в албума на Никола Сапунджиев са дефинирани в стихове и строфи и звучат задължително в акомпанимент на цигулка: "Засвири Халил със кавали/ край Радкините двори/ кавала свири и говори/ земни ме Радо, земни ме." (по народна песен).

П.П. И последно - за цивилизационния избор. Снощи един приятел - естонски руснак (преподавател в небезизвестния Тартуски университет, комуто спестихме дòсега с български вестници, радио и телевизия) - разказа следния виц за другаря Сталин (а "неговите" истории, знаем, винаги са "по истински случай"!). Наведен над картата на Съветския съюз, Сталин почуква с лулата си в разни посоки и говори на Берия: "Тези чеченци преселваме тук, на запад, а тези узбеки прехвърляме там, на север...". "Защо, Другарю Сталин, трябва да местим хората от родните им места?" - пита невинният като агънце Берия. "Защо ли? - усмихва се Вождът. - Приятно е някак си народите да тъгуват...".

БЕЛЕЖКИ

1. Руската културна традиция на ръкописния албум се превръща в една от емблемите на "литературния бит" в теориите за литературната еволюция на Ю. Тинянов - ОПОЯЗ. Творческият ни колектив, разгърнал този материал в литературно-научна статия ("(Пара)литературният факт в терминологичния лабиринт. Албуми и лексикони"), излязла в новия брой на "Литературна мисъл" - Е. Борисова, П. Шуликов, Я. Милчаков (преподаватели от Шуменския университет) - дължим голяма благодарност на г-жа Мария Николова, дъщеря на Н. Сапунджиев (понастоящем живееща в Славяново) за любезно предоставения текст и за споделените спомени; както и на неговите роднини - семейството на доц. Никола Петров и доц. Денка Кръстева, която самата е изследовател на руската албумна поезия. Деветдесетгодишната М. Николова в момента живее в Славяново и е реален свидетел на всичко, разказано тук и по медиите. Желаем й много сили и кураж в сегашната ситуация и й посвещаваме нашата книга "Паралитературата". [обратно]

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2009, № 10 (119)