СПОДЕЛЕНО ЗА НОВИТЕ МЕДИИ И ЖУРНАЛИСТИКАТА

Евдокия Борисова

web

Книгата "Да споделяш в облаците. Новите медии и журналистиката"¹(2012) на Илиана Павлова, появила се буквално преди месец на българския книжен пазар, вещае добри дни за българското медиазнание и е поредното убедително доказателство, че хуманитаристката изкушеност е солта на медийната наука. Тази книга дефинира въпроси, констатира процеси и явления, търси отговори. Как се променят медиите във втората половина на ХХІ век, а как спрямо тях се променяме и ние - публиката и професионалистите (понятия, които постепенно обезсмислят границите помежду си)?… Как адресат и автор, журналист и читател-слушател-зрител, новина и коментар се превръщат в мобилни и аморфни категории днес, в информационната ера?… Вездесъщата медийна обективност постепенно отстъпва позициите си на персонализацията на адресанта-медия, а явното изказано и показано (визуализирано-компресирано) мнение относно случващото се в света, което доскоро дефинирахме като "журналистика", вече компромисно назоваваме "медийно съдържание"². Какво се случва? Властта на медиите отстъпва пред властта на медиаторите, които на практика сме всички ние, хората на информационната епоха: с лаптоп в чантата, таблет под мишница, айпад в джоба, хендс фрий в ухото и… глава, зареяна в облаците. Вече там си говорим. Човекът на информационната ера се оказва неочаквано конструиран по футуристичния вкус на Маяковски ("Облако в штанах") и идеята за революция (по-точно революции³) никак не му е чужда. Както впрочем и ред други човешки, твърде човешки неща…

Нашите разкази относно случващото се тук, на земята, вече не звучат край камината, не шумолят в отгръщането на сутрешния вестник, дори не просветват върху синия екран някъде там, в хола на апартамента… Ние сме светът (we are the world), както се пееше в един любим ангажиран шлагер, а най-студената от всички медии - елекронният екран - на практика се оказа онзи много топъл и максимално усвоен персонален приемник и предавател на собствената ни воля, мнение, знание. И се вдетинихме (we are the childrens)… Но сме по-мъдри от всякога. Информацията е в нас и ние сме в информацията - би възкликнал възторжено новият Конфуций на постмодерните ни времена. (Някой вместо мен да го изпише на китайскиJ.)

Постепенно заживяваме в ерата на персоналната глобална комуникация със знанието (всеядно и вседостъпно), на "отворената журналистика без журналисти"⁴, на "журналистиката на данните" и "дигиталните архиви", на провокацията на персоналната мисъл и собствената позиция (в стил уикилийкс). Живеем във времената на медийните сюжети без граници и на секундната моментна литература от Чапеков тип ("журналистиката - литература де факто"), обитаваме "новия ренесанс" на познанието и човешкото общуване сред джунглата от технологии.

Коментарите на Илияна Павлова относно развитието на технологиите и функционалното утвърждаване на новите IT-медии в журналистическата практика и в практиките на съвременната комуникация - все по-малко масова, но все по-глобална - са подплътени с образованост, богата ерудиция, а стилът й - лишен (за щастие) от ужасяващия дървен език на родния медиен и изследователски опит. Впрочем аз бих нарекла всички тези, поставени под общия знаменател "нови медии": търсачки, социални мрежи, сайтове от всякакъв род - журналистически, специализирани, за споделяне, блогове, портали, "уики"-продукти и пр. - "платформи" или/и "жанрове". Защото медията е преносителят (ако се доверим на Маклуън всъщност това е електричеството), институционализираният образ-и-тяло на социално-критичното познание - в случая глобалната мрежа, интернет. Но подобни таксономични разминавания (между по-младата и по-възрастната медийна изследователка) въобще не са фатални, защото терминологичната скрупульозност, оказва се, няма особени шансове в света на IT-технологиите днес. Това е толкова неважна забележка на критика на фона на съществените наблюдения и изводи в книгата относно парадигмите на промяната въобще на релефа на т.нар. "масовоинформационно общество" и мисията и функциите на журналистиката в съвременния свят. Това според мен е най-ценното на тази книга, едновременно смела и внимателна, радикална и критична: ясната дефинитивност на нейната философия и мисловен патос, лишен от лекомислени категорични прогнози, без едностранчиви оценки и формални класификации. Дори и в плана на отявлената й полемична позиция в защита на предимствата на "новите медии".

Павлова извършва ценни наблюдения върху процесите на парцелиране на медийното пространство и наратив. Препоръчвам по-внимателна употреба на този термин, защото - какво означава "наративна журналистика" и има ли нещо извън разказа? Особено в сферата на този тип специфично познание за света - премного социологическо, антропологическо и технологическо, но по съществото си и все повече хуманитаристко - медиазнанието. Да, действително, Джулиан Асандж прави "журналистика на данните", без да се изживява като журналист. Данните предизвикват скандали, пораждат политически разкази, следва реакция, паралелно се конструират житейски, политически, криминални, епико-мелодраматични сюжети. С главен герой, разбира се, Асандж: кой е той, обвинен е в изнасилване, но това е манипулация, съдят го в Швеция, обявен за персона нон грата във Великобритания, търсят го, за да го арестуват, укрива се в еквадорското посолство в Лондон, произнася дръзка реч от балкончето на посолството в защита на свободата на словото и демокрацията (от южноамерикански тип J), говорейки за двете империи на злото (позната стилистика отпреди двайсет-трийсет и повече години) и пр., и пр. Сюжети, истории, анекдоти… Разкази.

По същество са наблюденията и изводите на младата авторка в книгата "Да споделяш в облаците", посветени на смело променящия се профил на може би най-консервативната журналистическа област - новинарството. Журналисти и гейткийпъри, коментатори и селектори на новината са вече буквално всички, идентифицирали се в мрежата като "приятели" и "блогъри". Тези процеси скандално разбиват новинарската догма на безпристрастността, нормата за вкуса към новинарската история и критериите за стойност и качество на разказаното-случило-се в новините. Проблематизират се постановките за ценността и равнището на частното мнение спрямо публичната проблематика; преосмислят се въобще представите за "журнализъм", за "частна и обществена сфера на съществуване", за "природата на медиите", за феномена, наречен "медийно доверие".

Четейки тази книга, човек остава с усещането, че е безнадеждно остарял и че е време за радикално преосмисляне на медийните теории и правила, за пренаписване на класиците Маршал Маклуън, Алвин Тофлър, Юрген Хабермас, но и на модните прорицатели на медиаморфозата Джон Дърам Питърс, Скот Лаш и Фидлър. Какво да се прави… дори родените в 1968 година някога все пак остаряват! Изследователят-жанролог не може да се отърси от екзистенциални съмнения спрямо собствените си занимания, тогава, когато дефинициите и терминологията, оказва се, подлежи на износване, подобно на технологическите устройства. Всички тези РС-та, айпадове, айфони, лаптопи, таблети и пр., които Никола Георгиев нарича презрително-страхопочитателно дяволски машини, а Дърам Питърс - обратно - твърди в налудничаво-гениален захлас, че са микрофоните на хор от ангели небесни - всички те се раждат вече остарели. Скот Фицджералд сигурно би въоръжил своя Бенджамин Бътън с… айфон - за да бъде хармонията на детската старост пълна. Както виждаме, литературата непрестанно нашепва медийни сюжети, прави го елегантно, профетично… А журналистиката май й остава длъжница? Авторката на тази книга очевидно е на друго мнение (в главата "Журналистиката - литература де факто"), а посветената читателка в мое лице с интерес очаква бъдещите й научни наблюдения именно в тази посока.

Във времената на традиционните електронни медии "говорещият разпръсква думи, сее послания, но какво от казаното, кога и как ще бъде уловено и как разбрано не е ясно… Линковете набавят липсите… добавят се контексти, улавят се и други гласове…"⁵. Новите Сеячи пръскат семената на новата религия на постмодерния човек - информацията. Не само журналистиката, а и медиазнанието посяга към разказа, няма как, без метафорични антиномии и митологеми не е интересно, а скучната наука никога не е имала особени шансове за успех.

Особено сполучливите метафори на бъдещето в книгата си Павлова дефинира като: песимизъм въобще от съществуването (реално или виртуално; в мрежата или в реалния свят - защото реално безсмъртието в мрежата е не-съществуване), като "шок" от отказаната практика на забравата в интернет; като спасителния суициден сайт на "самоубийството на виртуалното Аз"?! Да, оказва се, че е помислено и за това, има такъв сайт, който успява да изтрие неизтриваемата, обречена на вечност информация в нет-а. След Апокалипсиса на всеядното познание идва Страшният съд на показа и паметта; след кошмара на глобалното село с неговите досадни, развращаващи порядки идва новият Спасител, въздаващ прошка и утеха. Това е suicidemachine.org. "Какво стори Господ!" - ще повторим възклицанието на Джон Дърам Питърс, в което прозира хуманитаристката зараза на вярващия във вечните разкази.

Тази книга обаче (за добро) не прекалява с артистизма на метафорите, нейната стратегия е по-скоро прагматична. Питам се аз пък, разсъждавайки върху същността на дефинираните в книгата феномени: "гражданска", "обществена", "герила" (букв. "партизанска"!) журналистика; "журналистика на улицата" и пр. журналистики, изкушена от непосилната свобода на медиатърсача от средното поколение, дали бихме могли по аналогия да отнесем тези процеси и към случващото се в културата? Т.е. да ги определим като "суб-", "пара-" и "контра-" (респективно - "хипи-", "пънк", "хайд-", "аматьорска-самодейна") журналистика? Това са само идеи, да ги наречем интердисциплинарни, но и страшно недисциплинирани, защото са положени в полето на изследователските усилия между културологията, технологиите и обществените науки. Но затова пък иначе принципът на промяна на статуквото в акта на производство на арт- (в случая социални) продукти, а и посоките на рецепцията са идентични. Нали? А дали?

Посоките на журналистическото послание от един към многото (в традиционните медии), от множеството към множеството (в новите медии) директно се обвързва с качественото му въздействие. Тук възниква въпросът за размиващата се институционална парадигма на този специфичен тип социално и хуманитарно познание - журналистическото. Липсва авторитетът на компетентността, липсват знаците и реликтите, будещи доверие, че някой-казва-истината-и-коментира-тоест-управлява-света-мъдро?! Обезсилва се изобщо властта на (всъщност иреалната) четвъртата власт. Поне има такава опасност. А иначе реални опасности пред упражняващите тази уж иреална власт дебнат отвсякъде. Ако не вярвате - попитайте Джулиан Асандж.⁶Иначе - тя, властта на новите медии максимално демократизира контекста, динамизира се, става интересна: изводът е, че журналистиката от "лекция" се превръща в "равнопоставен разговор" за обществото и човека.

Ценни научни наблюдения и изводи прави Илияна Павлова в посока на технологичните новости в персоналното IT-общуване в социалните мрежи; спрямо отношението между личностната идентичност и потребителския профил на логналия се (любопитно е как се променя "числото на Дънбар" например - фиксиращо обема на реалните спрямо виртуалните приятелства и физическия обем на човешките комуникационни възможности въобще) и пр. Изводът е: икономиката на внимание днес се пренася и в онлайн-света на човека.

Изследването на Павлова се съсредоточава върху актуални медийни и обществено политически сюжети като арабската пролет и социалните мрежи, случая Джулиан Асандж и ерата Уикилийкс, паралелно с класическите истории (любими на медиазнанието) - аферата Уотъргейт, войните във Виетнам и Афганистан и истините за тях и др. Авторката прави съществени теоретически наблюдения относно променящата се природа на масовите комуникации, визуализирането като процес на компресиране на знанието, а на критичен анализ са подложени новите методи за структуриране и събиране на журналистическа информация. Появяват се нови професии като "контент куратор" (буквално уредник на информация, събиращ и подреждащ новините като изложба?) например, които рискуват да оставят в скоро време журналистите без работа. Тепърва предстои журналистиката изцяло да се прави пред екрана на компютъра, а не с камера и микрофон в ръка, на мястото на събитието. Неотдавна подобна роля бе предрекъл на блогърите Ивайло Дичев. Лично аз дълбоко се съмнявам в подобен радикален изход, затова и в този дух малко пресилено ми прозвучаха в тази книга футуристичните прогнози за "края на журналистиката" (предвид и сгромолясването на фукоямския край на историята), разпознаваем като край на монопола на елитите в обществените комуникации. Павлова обаче, въпреки всичко, на финала се усъмнява в този край и заключава, че това е само визирана тенденция. Въобще най-ценно в тази книга е именно съмнението. И скептицизмът - така неприсъщ на младостта. За да достигнем (и двете май - и авторка, и критичка) до тезата за безсмъртието на разказа и възпроизведем така присъщия на природата ни Шехерезадин комплекс. И журналистиката впрочем е в женски род. Тук героят на нашето време кликва подходящ емотикон :).

Всеки читател на тази книга - професор, студент, специалист по нови технологии, публицист, писател - ще открие своята интересна глава. Най-интересни за мен бяха постановките относно промяната в жанровите конвенции, понятийната дескрипция на утвърдени форми под давлението на т.нар. "автоматизирана журналистика", "журналистика на данните", и добавям, агенционна журналистика. От друга страна, дефинирането на "новия "нов журнализъм" ми прозвуча твърде прекалено - не само заради стълпотворението от кавички (спомняме си каква бе съдбата на "пост"-постмодернизма"), а и заради разсъжденията за границите между факта-фикшъна-фекшъна, които управляват териториите на журналистиката спрямо литературата, за съжаление, биха могли да доведат изследователя до задънената улица на обезсърчението (впрочем и Том Улф стига именно дотам). Т.е. - до извода за безплодността на изследователските усилия. Какво е "литературният журнализъм", каква е тази "фикционална струя", вливаща се в потока на обективността, как журналистиката днес скъсва със собствената си природа - т.е. с обективния си критерий за света? Всички текстове, притежаващи обществени функции, публицистика ли са? Та обществени функции има и законът, и постановлението, и указът… И рекламата впрочем. А дали романът например има по-слаби обществени функции от уводната редакционна статия? И дали в крайна сметка трите кита на литературата: емоцията, художествената реторика и персонализмът на изразяването-изобразяване не са същинските характеристики на т.нар. "нова журналистика" - или предпочетената в книгата "литературна журналистика"? Тази книга поставя много въпроси. Атрактивно, но сериозно. Пристрастно и същевременно умерено. Със социологическа и медийна компетентност, но с филологическо проникновение. Авторката й умее да поантира - доказателство е заключението, стигащо до идеята за новия ренесанс и хуманизъм, този път не в изкуството, а в обществената сфера, в териториите на журналистиката. Слоганът на новите медии е: "Важният си Ти!". Човекът.

БЕЛЕЖКИ

1. Блестяща идея за алтернативен прочит на заглавието на Джон Дърам Питърс "Да говориш на вятъра. История на идеята за комуникация" (София, 2005). [обратно]

2. Цитатите оттук до края на текста са от книгата на И. Павлова. [обратно]

3. А революции в днешно време - нежни, арабски, естетически, арабски, финансови ("Окупирай Уолстрийт") и други - дал Господ. Непоправимите романтици дори съзират в дързостта на сайта Уикилийкс наследството от чутовния устрем на крайцера "Аврора". Но за значимостта на делата ще съди историята. [обратно]

4. Дълбок поклон пред Джей Роузън, но терминът "гражданска журналистика" се оказа на практика твърде некоректен. Гражданската позиция, макар и индивидуална, отново изразява вкуса и волята, интересите на множеството. Новата журналистика претендира да бъде такава, но новите медии и новите жанрове, които ги населяват - по точно техните технически възможности - все по-плътно заличават границите между социално и приватно. Персоналната воля се оказва истински важната. [обратно]

5. Авторката се позовава на метафората на Питърс, дефинирана в "Да говориш на вятъра…", и гради по аналогия митологемата на съвременния информационен авторитет. Това е интернет. [обратно]

6. Какво си мисли Асандж от балкончето на еквадорското посолство: "Дали снайперистът улавя добре десния ми профил?" (Споделено някъде-там-в-облаците… в рубриката "медийни вицове"...). [обратно]

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2011, № 6 (139)