БАБИ В АВАНС

Евдокия Борисова

web

Обедна мараня е. В Пикадили Парк, е настанало голямото следплажно пазаруване. Все едно току-що във фейсбук са постнали новината за наставането на световния глад. Бутат се едни препълнени колички, извила се е десетметрова коледна опашка посред август, но касиерката е спокойна. Пред мен е застанало едно черно Нещо и разтрива последен модел айфон. Купило си е две кофички от киселото мляко на баба, онова четирипроцентовото. Плъзнала нова високомаслена диета за вечна хубост - хубостта тук, видно, е безспорна. Разглеждам Го с нестихващ интерес. А време бол. И разгадавам антропологическата загадка, която се зове Днешната Модна Гърла.

Черна къса рокля с ляв ръкав и дясна презрамка, тъмен тен с мощни фризове по краката. Хм, краката не са достатъчно дълги. Татуировки в готически шрифт имитират чорап на единия крак и жартиера на другия. Художникът на това творение си е направо достоен за Ордена на Жартиерата. Рисунъкът е двуцветен, с оттенъци, постигащи обем и дълбочина на образа. Фиксирам по-отблизо ръкава на роклята, който всъщност се оказва татуировка по цялата ръка, която може да съперничи на стенописите в Боянската църква. Сложна композиция с тежък сюжет и драматични внушения, изисква време да й се нагледаш, а все пак нямам чак толкова много. Баба ми би казала: ”взима ти очите”. Дланите на ръцете са изписани с православни кръстове - зер, да няма съмнение, че Нещото не е от нашата вяра. Оковани са във вериги. И тази е пъшкала в робски страдания. По-интересно ми е как изглежда багатур багаинът, дръзнал да я освободи? Искам да видя и облекчената физиономия на поробителя. Цялата рисунка е със светлосенки в очертан контур.

Плъзвам поглед към главата. Гарваново черна грива до кръста, екстеншъни, здраво закрепени с куки и спирали, за които на наивниците от Светата инквизиция не би им дошло на ум. Конструкцията е формално скрита във фиксиран кичур, надявам се, истинска коса. Незнайно защо си представям за миг как тази девойка се носи по вълните, здраво окована за мачтата на Черната перла, а Джони Деп бая зор вижда да я откачи от куките й.

Впервам поглед в ръцете й, като си мисля дали искам да видя физиономията? Ръцете ти, единствено възможни... пееше някога Лили Иванова. Ръцете трескаво разтриват айфона. Имам неприличния навик да надниквам в дисплеите на хората... само понякога. А там? Там се мъдри и светка дискурсът на бъдещето. Дойде времето отново, Черноризецо, да пишем съ чрътами и рязами погани сонщих... Днес чертите и резките на руническите писмена се наричат емотикони. Сред които, о, ужас, появява се и текст. Някой пише на Нещото: „Избухни тази нощ”. А то отвръща: „Ще избягам!”. Следва одобрение: „Ескейпни!” Вече ми се ще и на мен да ескейпна, но трябва да направя пустите покупки. Опашката нервозно мръдва сантиметри напред.

Продължавам своето дискавъри върху обекта. Ноктите! Като на картал са. Картал е старата дума за орел, ако трябва да сме точни, турска е. Но защо да обиждаме бедната птица, защитена от закона за изчезващите видове? За разлика от Нещото, което е напредващ тип. Ще кажете... Нещо като нищо на света? Напротив, все по-често срещано по нашите земи. Потресаваща ноктопластика, петсантиметрови закривени розови плочки, с които само ако пожелае, може безпроблемно да си загребва сладоледа директно от фунийката. От всеки нокът стърчи естетика във вид на цветни камъчки, метални завъркулки, гайки, винтчета. Нещото си е направо винтче и зъбчато колело във величавата машина на прогреса. Ей такива правят историята. Вероятно за това е сътворена тъч-технологията на дисплея: че как с тези нокти можеш да натиснеш копче? По-интересно ми е как се почесва, когато Го засърби някъде, как си бръква в ухото, например, как си мие очите (не ми се и помисля за други места), това Нещо?

Стоп – очите не се мият! Изкуствени клепки примигват и на двата клепача. Все съм виждала такива мигли, дълги и гъсти са, ама тези надминават смелите ми представи. Същински летящи килимчета. Ако се напънеш, ще чуеш мигането. Клеп, клеп, клеп... Сигурно, докато ги монтират, се чува: дай ляв мигач. Подай десен... Смазка... Тук, явно, смазката липсва, защото клепачите са подпухнали и зачервени. Не вярвам да е прекалила със среднощно четене на Достоевски. По-скоро е алергична към лепилото, с което се закрепват трайно към окото. Гаранционен срок един месец. Знам го със сигурност, нашата секретарка си поръчва по интернет, носи й ги куриер. „Да Ви кажа, изгодно е, само 180 лева, какво му плащаш, пък е и удобно, щото край на гримовете сутрин, направо си отспивам, пестя поне петнайсет минути преди работа.” Абе, измислили са го хората. Пък е и екологично, изкуствените мигли са от катерича опашка. Не ми се мисли какви катерици с голи дупета са се разскачали напоследък из горите. То и опашки не постигнаха. Но, нека се върнем на нашата си опашка в магазина.

Нещото пред мен си е съвсем еко, без маска и без грим... Новият вид гърла разчита на трайна рекострукция: веждите й вежди, миглите й мигли, устните й..., но тук - млъкни, сърце! Устните започват директно от бузите. По-точно – от хиалуроново подплатените скули. Следват лека вдлъбнатина и рязко се възвисяват, постигайки средния обем на млада патешка човка. Под носа има оставени две дупчици, вероятно си цръква сутрин силикона през тях? Отде дойде тази мода, боже, и защо? Навремето рисуваха принцесите в книжките с устнички като сърчица. А ние, в детските рисунки забивахме направо по една точка и туй то – хем лесно, хем спретнато. Розово червена, естествено. Фолклорният гений възпява в народните песни красивата момичка, дето устенцата й са като с паричка изрязани. Но можеш ли да спреш напредъка на технологии и вкусове всякакви? Сигурно истината е някъде там... между Нефертити, Барби и Вилендорфските Венери, знам ли? Неостаряващата красота днес е тук, пред очите ми. Нещо като баба в аванс.

Идва редът ни на касата. Пак аз и онова Нещо. „...драстии, как е?” Опит за усмивка, първи неуспешен, леко, да не спраскаме силиконите, да не потекат хиалуроните. „Ами как да е...”, въздиша отегчената касиерка. Спестен ни е ужасът на екзистенцията й в обяснения. „Два и осемдесе. Има ли дребни?” „Дре...ни-и?!” Двайсетолевка. „А рестото?” „А...а, ...оля ти се ...е, не ...ии ...ръщай жълти. А...е, чаоо!” Имаме очевиден проблем с артикулацията на билабиалните звукове и оперирането с дребни пари. Потребителката на бъдещето. По-добре да не говори.

Ще дойде време, ще се нароят разни баби със силикон и ноктопластика, дето не могат да пържат мекички и да разказват на внуците приказки. Знам я тази пророческа сентенция пак от фейсбук, от бивш ученик, полицай от гранична полиция. „Не е ли време вече да се поожениш”, казвам му майчински-загрижено аз. А той сипе изстрадани мъдрости: „Няма кой едни палачинки да спретне, а Вие за женене ми говорите.” И разхожда Атина, чистокръвна немска овчарка. От малко кутре я е отгледал, лови му безпогрешно наркотици, че ги и селекционира по произход и качество. Двамата зорко служат, щото нашата полиция ни пази. Тя позира усмихната, пардон, озъбена, на задната седалка на полицейската кола. Породиста, натурална. Без силикон и разни примеси от катеричи косъм.

© Евдокия Борисова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.08.2018, № 8 (225)