|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СПЯЩАТА КРАСАВИЦА или опит за разбиване коравата четириъгълност на една приказка Димитър С. Спасов Бяха изминали сто години от дългото й безсъние. А тревожните дни обладаваха столетната самотност. Сънят беше неин враг. Това беше нейната жертва за любовта - дълъг тревожен обет - не сключвай дълго клепачите, защото той няма да дойде. Не спи, не сънувай, не мигвай! Чакай го столетно будна, бъди бодра след дългите години безсъние. Хиляди нощи, изминали в борба с прекрасните презрени сънища, а после дълги зелени кактуси, бодящи очите. Една тъжна, повседневна, изнурителна ведрост, низ от мрачни нощи на лунно съжаление. Звездите падаха, носейки със себе си идващото щастие. А този, когото тя призоваваше, все още чакаше в жестокото небе. 99 години, изпълнени с мъчително бдение. Небето беше загубило своите звезди, с изключение на онази, тоято трябваше да падне с идващото щастие. Но кой щеше да даде и последното, което има - то се беше свило около нея в решетъчна спирала. - Пусни я, небе! Пусни ми звездата и той ще дойде! Небето осиромашя. Той дойде. Целуна я. Тя бавно заспа в безметежно щастие и мълчание. А защо пристигна, ти, тогава, принце? Да донесеш любов или сън? Май че всичко бе безмислено. Сега той бе самотен. Дълъг сън след стогодишно очакване. Дали някой беше излишен? Една спяща, любяща, кървяща ръка. Вретеното, което бе взел със себе си, не помогна. Тя не се събуди, неподвижна. Любовта в съня беше по-силна. А защо трябваше да го обича наяве, та нали тогава някога щеше да го загуби. А беше по-добре той да бъде вечен! Сънувай своя сън,
© Димитър С. Спасов, 2002 |