|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПЪРВАТА ЦИГУЛКА НА ЩУРЦИТЕ - ХРИСТО ФОТЕВ Деньо Денев Имам вътрешното усещане, че духът на Фотевата поезия е обагрен с едни от най-дивните цветове на словесната вселена - Артюр Рембо и Александър Вутимски. Не съм търсил и не искам доказателства в подкрепа на това чувство, за да не нараня обсебилата ме магия. Мисля също, че по-малко поетическият тембър и повече човешките жестове на Иван Пейчев са привличали Христо Фотев. Той ги приема за свои и с тях участва в пантомимата на живота. “Животът ми е моето призвание” изповядва Дон Кихот, който в случая се явява говорител на поета. Това признание е изваяна крилата фраза, наподобява движението на рапира. Но рапира, държана от опитната ръка на достоен рицар. Такъв рицар на българското слово е Христо Фотев. Той е победител: с атомите на живота облъчи своето слово и сега словото му има сиянието на самия живот. Това сияние прави единствени и неповторими образите в неговата поезия. А те са майката и бащата, любимите и децата, най-голямото събитие - Морето, сезоните и гларусите, Слънцето и Луната, птиците и цветята, делфините и морските дървета, градовете - Истанбул, Бургас /най-вече!/, Созопол и... Лисабон. И в този дълбоко личен и космически по своите духовни мащаби свят най-съкровено място заема България. Христо Фотев сам ни подава ключ за своята поезия със следните стихове: “...аз ще се боря със живота, който ни ражда за любов, а после страшно враждува с любовта...” В тази борба той намира човешкото си щастие /обикната, многократно употребявана от поета дума!/ и шанса си на творец. Неговите оръжия са Словото и Любовта на беззащитното му сърце. Двама от боговете - на Светлината и на Водата - са наляли най-много от божествената си кърма в чашата на поетовата душа. Мисля така, защото светлината е най-първата сестра на любовта, а водата е от кръвната група на Свободата - единствената, в която поетът е разтворен докрай, целият. И докато контрапункт на думите е мълчанието, то винаги на срещуположната страна на живота стои смъртта. На нея Фотев е посветил специална декларация (опит за манифест). Красноречиви са нейните последни редове: “Безмилостна - без милост съм и аз / към вас, госпожо, просто аз се смея / (но през сълзи) пред тъпата ви власт / не да смъртея с вас, а да живея / е моят избор...” Заявеният избор и най-вече цялата поезия на Христо Фотев, озарена от изключително жизнелюбие, е прекрасно “Да” на живота и категорично “Не” на смъртта. Неговите метафори покоряват въображението не само с яркостта си, но и със своята внезапност. Тръпката от изненадата прибавя нов силен нюанс в хедонистичното преживяване от досега със словото. Като светлинен лъч пред очите ни избликва метафората: “Локомотивът е пробуден лебед”. Лебедът чудесно ме подкрепя. Но аз съм повече благодарен на пробуждането, защото всеки път то се явява като ново раждане и поредно откриване на света. И навярно откривателската страст на поета го е накарала да отъждестви локомотива с лебеда, когато общото между тях е само първата им буква. В българската литература Богът на поезията, колкото е бил благосклонен към Пейо Яворов - толкова по-късно е и към Христо Фотев. Поетът, който определи за себе си ролята - Първа цигулка на щурците!
© Деньо Денев, 2002 |