ПОСЛЕПИСИ

Деньо Денев

web | Подслушани дихания

Поезията! Ето как я представя Федерико Гарсия Лорка: “Тя разкъсва къпинови клонки и остри стъкла, за да рани с любовта си онези, които протягат към нея ръце.” Но благословени са раните, направени от любов. Винаги протегнати ръце ще има!

* * *

Стихотворението на Александър Геров “Учтивост” е изградено от четири стиха:

“Ти имаш устни като капка
и бяла гълъбова шия...
Аз приближавам, свалям шапка
и почвам капката да пия.

”В “четвъртитата килия” на строфата поетът е направил необходимата характеристика на своята любима, разиграл е определен любовен сюжет. Но нито устните като капка, нито гълъбовата шия са от съществено значение за въздействието на творбата. Тук пленителната сила на поезията е съсредоточена в един най-обикновен жест: свалям шапка.

* * *

Доверявам се на превода, който Спас Николов е направил на стихотворението “Тигърът” от Уйлям Блейк. Ето първите два стиха:

“Тигре, тигре, жива жар,
лумнал полунощен звяр...”

Опитайте се да замените полунощен примерно с кръвожаден. В същия миг поезията ще се изпари.

* * *

Атанас Далчев в “Дяволско” казва: “Аз имам всичко: моя е смъртта.” И това твърдение, на пръв поглед парадоксално, е вярно. Макар след смъртта да започва нищото, точно то е контурът, в който се побира всичкото на живия живот. Смъртта е онази крива линия, наричана в геометрията окръжност, която затваря кръга на преживените дни.

В контекста на стихотворението “Дяволско” думите “Аз имам всичко: моя е смъртта.” са демонстрация на независим избор на изход от безизходно положение: последна степен на свобода.

* * *

Шестата от хулиганските елегии на Николай Марангозов завършва със стиха: “Напразно чакам да се запролетя”. Преди този стих поетът ни съобщава, че мислите му “гъмжат уязвени в прогнилата хралупа” на неговата “вековна глава”, че “черни гарвани свиват гнезда” в очите му - “бездни от горест”. Това са ефектни образи, но твърде литературни и затова със слабо въздействие. Цялата безнадеждност, породена от подранилата старост, се изразява най-пълно от финалния стих. И думата - гвоздей в него е запролетя. Тя е най-сладката капка мед в кошера с думите.

* * *

Три стиха от Рабиндранат Тагор:

“В едно-единствено приветствие към теб,
мой Боже, нека всичките ми сетива да се
протегнат и докоснат този свят в нозете ти."

”Нека поставим точката след думата “свят” в третия стих. При това положение смисълът на тристишието се концентрира единствено в молбата на молителя (лирическия двойник на поета) към бога да му помогне да докосне света. Така човек и бог се изравняват във възможността да общуват. Поетът по този начин би могъл да се обърне към своя брат или приятел. При новия (експериментален) вариант на тристишието е олекотена и смисловата мощ на глагола протегнат.

Да прочетем отново тристишието, (но вече по автора), с финалната част на третия стих: в нозете ти. Веднага нещата застават по местата си. Светът е в нозете на Бога, защото Бог го е сътворил. И сетивата на простосмъртния се протягат, за да докоснат нозете на Бога. Вече не молбата, а преклонението пред сътворителя на света излиза на преден план. Става ясно, че да се изведе на светло една идея (в случая за божественото начало на света), не е достатъчно тя да се назове (мой Боже), много по-важно е тя да се изрази (в нозете ти).

* * *

Вероятно, за да се получи римата с думата подрани, Николай Лилиев използва множественото число - тишини, вместо тишина. Става дума за следната строфа на поета:

“Полунощ едва измина,
ведро утро подрани;
спят в заспалата градина
незаспали тишини.”

Музиката е налице, но поезията тук най-малко се идентифицира с нея. Магията идва от съня на незаспалите тишини. Според математиката всичко е ясно: не може да има знак за равенство между “спят” и “незаспали”. Но законите на поетичното най-често противоречат на нормалната човешка логика. И точно противоречието излъчва магията.

* * *

Гениален скулптор и художник, поетът Микеланджело си е позволил признанието: “Длето и четка - радости измамни!”. Над всичко той въздига любовта, от нея са озарени сонетите му. Ала сред любовните стихове и философските му прозрения има, сякаш случайно попаднали, два стиха:

“Тоз, който листи не желае,
той не е пратеник на май!”

Тук думата пратеник е свързващото звено. Тя е необходимият корен, който подхранва философското въздействие и поетическата прелест на това самотно двустишие.

* * *

Петрарка завършва свой мадригал със стиха: “...аз замръзнах в тръпките на любовта!” А колко по-нормално е поетът да изрече: “Аз изгорях в тръпките на любовта” Ала не огънят, а внезапният мраз може да изрази силата на пламналото любовно чувство в тази творба. Няма парадокс. И не става дума за студа, който ни залива от ледения кристал. Защото такъв студ при хипнозата (влюбването) няма! Въпросът е в самия кристал (“замръзналото” съзнание). Мъжът (жената) от възхита от любимата (любимия) си изгубва паметта, оглупява, “замръзва”. Огънят в любовта, ако дойде, идва по-късно. Но той е разрушителната стихия.

* * *

Ето едно откровение, което си струва да прочетем по-внимателно: “В 1868 година баща ми ме повика от Пловдив да пазя дюкяна и да подхвана търговията му - разказва Вазов, - обаче и тоя път се оказах крайно небрежен. Обзет внезапно от истински “бяс”, аз пишех стихотворения даже по кориците на бащините си тефтери. Всеки свободен час се затварях в една стая в новата къща, в двора, и пишех неуморно, дене и ноще. Имах вече високо мнение за поезията и исках да стана поет по призвание. Понеже нощем ми догаряше свещта, майка ми тайно от баща ми ми носеше друга.”

Разбира се, че среднозаможният търговец Минчо Вазов е положил достатъчно усилия да вкара чедото си в правия път: да го направи търговец. Но… на бащината воля младият Вазов откликва небрежно, нещо повече, обзет от истински “бяс”, той пише стихотворения. И този път съдбата се е пошегувала: бъдещият народен поет реди стиховете си даже по кориците на бащините си тефтери. Така е, защото благородният “бяс”, подобно на гръмовитото небе, не подбира нито часа, нито мястото, когато реши да излее своята стихия.

В очертаната сюжетна рамка противоречието е ясно посочено: между бащата и сина! И на този фон се появява майката. Тя взема страна, като тайно от мъжа си носи свещи на своя син. Този е нейният звезден жест, който ни прави свидетели на:

• съзаклатие между майката и сина;
• съзаклятие между ръката, която неуморно пише денем и нощем, и свещта;
• съзаклятие между два пламъка.

* * *

Никой в българската литература не е изразил така лаконично и толкова поетично синовното си отношение към родината, както това е сторил старият Славейков - и то само в два стиха:

“Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай...”

Най-напред очарованието на тези стихове идва от чистотата на езика, избегнати са всякакви словесни труфила. Употребена е думата “татковина”, заместила “земя на бащите ни”, която акумулира в себе си топлата сила на родната земя и съдбовната й роля да бъде люлка на живите и гроб на мъртвите, и има меко интимно звучене.

Ако във втория стих ги няма двете инверсии, той ще придобие следният вид:

“Сладко име, рай земя.”

При това положение не е най-фатално, че се променя ритмическият строй на фразата. Истинската беда се състои в подмяната на смисловите акценти. Думата “име” не е поставена случайно на първо място. Тя е “водещото”, а не “водимото колело” в израза. Думата “име” дава основния тон, а епитетът се явява обертон. В случая прилагателното “сладко” е най-точно употребеният епитет. Сладко е майчиното мляко, сладки са плодовете на родната земя, сладък е бащиният език. А тези “сладки неща” са в най-съкровена връзка с името на родината.

И така: всички “скрити механизми” и “авторови тайни”, невидими за окото на читателя, всъщност са заровените в пръстта коренчета, на които цветето дължи и багрите, и уханието си.

* * *

Никарагуанският поет Рубен Дарио е автор на следното тристишие:

“Повече не говори.
Друга дума като тази
би могла да ме убие.”

В тази миниатюра (без нито едно цветисто прилагателно, със стихове, наподобяващи зимни клонки), се съдържат няколко златни ключа. С първия ключ се отключва въображението на читателя. Любознателният ум се пита: какво е говорено, преди авторът (или по-точно лирическият герой) да произнесе думата повече, която изпълнява в случая ролята на “еквивалентен пункт”.

Другият ключ се олицетворява от тази дума. Тя не е назована и може да се замести с N синонима, където N варира от едно до безкрайност. Тази дума, която би могла да бъде дума-убиец, участва като катализатор в текста, допринася за допълнително разгаряне на въображението.

С вече посочените два ключа читателският интерес е отключен, самият читател е приобщен в творческия процес (заинтригуван е коя би могла да бъде тази дума-убиец).

Интригата в тристишието е постигната по един блестящ (и удивително пестелив) начин, като поетическият фермент се съдържа в драматизма, който в случая се изразява с фразата да ме убие. Тук може да се постави точка на разсъжденията, породени от творбата на Рубен Дарио. Но само при положение, че тристишието има следният вид:

“Повече не говори.
Друга дума като тази
ще ме убие.”

В предложения нов (експериментален) вариант всичко е ясно. Няма алтернатива. Според автора обаче, третият стих е:

“би могла да ме убие”

Налице е двувариантна възможност (или-или). Тази дума-убиец би могла да убие лирическия герой, но би могла и да не го стори. Ала какво точно ще се случи като сюжет, за самата поезия няма никакво значение. Фразата “би могла” обаче е следващият ключ, тя носи драматургията на творбата, изградена само от три реда.

Разгледаното тристишие е класически пример, когато на думите е тясно, а на мисълта - широко. Тази сгъстеност на мисълта има природен аналог: в обем колкото кибритена кутийка са побрани тонове вещество, (което се постига при еволюцията на звездите).

* * *

Интересна тема за размисъл предлага стихотворението “Невести в черно си варосват къщите” на унгарския поет Ласло Наги. То е преведено от Атанас Далчев и Александър Муратов, цитирам го цялото:

“Фустите им са като камбани черни
в есенния вятър,
бялнати крещят стените
стари на къщята.

За кого варосвате, невести в черно,
къщите си вети?
В костите на мъртвите войници
свирят ветровете.

Бик по-скоро ще пристигне, вместо
техните стопани,
от рогата му върху стените
вар не ще остане.

Някакво проклятие лицата
ви вароса, клети:
колкото се може повече червило
върху тях сложете!”

На пръв поглед творбата на Ласло Наги е елегия. Свирещите ветрове в костите на мъртвите войници и проклятието, варосало лицата на клетите невести, подкрепят това твърдение. И то не е погрешно. И все пак: да започнем прочита от първия стих: “Фустите им са камбани черни”. Чрез метафората поетът провокира въображението на читателите си! (Нека си припомним Лорка с “Невярната съпруга”: “Под мен в уплаха като риби / изплъзваха й се бедрата”).

В нашия случай бедрата (и по-точно - нозете) на жените се явяват езици на камбаните, които изтръгват от тях звуци, карат ги да плачат и пеят. Само звучащите камбани (черните фусти с полюшнатите бели бедра в тях), са причината бялнатите стени да крещят и от рогата на бика (използван като символ на страстта!) да не остане вар върху тях. Черните фусти на овдовелите невести са вестители на скръбта, но наред с това те са и камбани на страстта и любовта. Дори и да известява за смърт, камбаната е инструмент на живота. Ето защо стихотворението “Невести в черно си варосват къщите”, условно казано, е закодирана балада. Носители на баладичното са бикът, който ще пристигне по-скоро, вместо стопаните на варосаните стари къщи, и особено фустите - камбани, в чиято мелодия траурният мотив се смесва с вечните акорди на живота.

* * *

Ето един впечатляващ въпрос: Кои са трите най-велики литературни произведения? За голямата тройка спокойно могат да се номинират: “Илиада”, “Война и мир”, “Цветя на злото”, “Престъпление и наказание”, “Изгубеният рай”, “Ад”, “Мъртви души”. Моите фаворити са: “Хамлет”, “Дон Кихот” и “Фауст”. Освен несъмнените художествени достойнства на посочените книги, ще добавя още два аргумента в полза на моя избор:

Главните герои и на трите произведения са трагически личности (човекът априори е трагическо същество!). И трите книги са кръстени на имената на главните герои: човешкото име е емблемата на живота.

* * *

В стихотворението “Кола с два чифта волове” от Шандор Петьофи всяка строфа завършва със следния рефрен:

“И влачеха воловете колата
по пътя тъжен като песен.”

Всеки е слушал тъжна песен и знае, че тя звучи провлачено. В удължеността на звуците е отразен самият спектър на тъгата. Ако отстраним колата от пътя, ще го лишим от чувствена характеристика. Защото тъкмо колата, влачена от воловете, придава тъгата на пътя.

И провлаченото пеене, и влачената кола са изворът на тъгата. А самият корен на този горчив извор е скрит в невидимите пластове на съдбата.

© Деньо Денев, 2002
© Издателство LiterNet, 26. 11. 2002
=============================
Първа публикация, електронна.