РОМАНЪТ

Александър Лютов

web

І

Близо до дома има книжарница, която влиза в маршрута на моята разходка. Този ден на лавицата с нови книги не видях нищо, заслужаващо внимание. Запътих се към другите стелажи, въпреки че съдържанието им ми е добре известно. Една пъстра корица ме върна и напомни за нещо познато. Вероятно някаква асоциация, както често се случва. Откъде ще познавам тази симпатична старица, подаваща цвете, изобразена отгоре на книгата? Предположих, че е картина от изложба, която съм разглеждал преди, или алюзията ме върна към чужд град, из който съм крачил отдавна. Как да разпозная този тротоар, който се повтаря навсякъде? А в художествена галерия не съм влизал от години. Загубих интерес към модернистичните цапаници, които амбициозно ме подлагат на роршахов тест. Но този жест на уморената ръка и очите, гледащи към читателя, обобщили молитвата и укора, отнякъде ми бяха познати. Отказах се да съзерцавам илюстрацията и се запътих към изхода с впечатленията, останали ми от неотдавна завършения от мен ръкопис. Беше един от моите деликатни дни, което се определяше от това болезнено приключване, което едновременно създава радост от финализирането на един творчески процес и печал заради свършването. Мислих си за нещо от рода, дали тази дуалност не ме приближава към възвишеното, като перифразирах на ум Кант. Винаги теоретизирам, когато съм под емоционално напрежение. Действа ми емоционално-диуретично. Нямаше и час, откакто написах последното изречение: “Макар и мъртъв, човек присъства в света, защото е вписан в неговата книга за гости.” Дълго мислих и после поставих точка. На вратата касиерката ме запита с очи дали ще купувам и изчака отрицанието в моите. До скоро.

ІІ

Тротоарът бе сенчест, облегнат о каменния цокъл на постройката. Зад ъгъла към мен се протегна ръка, слята със сянката на каменната стена. В пръстите бе прихванала стъблото на гербер. Може би заради игра на светлината, но в сянката на улицата жестът и този стрък бяха черно-бели. Старицата бе извадила от лимонадено шише цветето и този жест се оказа предназначен за мен. Стъписан от затрогващата молба и парещото съмнение на одевешните асоциации, спрях пред контраста между свежата младост на гербера и пепелта на старото лице. Откъснато дете на слънцето в ръцете на тлеещия живот. Трогателно и задушевно. Моята обърканост сътвори друг жест, съвременник на сивия асфалт, съпроводил тротоара. Подадах монета на тъжната цветарка и така утвърдих обичайни човешки взаимоотношения. Естеството целенасочено създаде от ситуацията инсайт. После, вероятно за да предвидя фаталните му последствия, се върнах в книжарницата. Почти изтичах до рафта с онези книги, а касиерката ме съпроводи с оня поглед. Отворих книгата, отзад-напред, както бе удобно за бързащите пръсти и пред последната точка разчетох: “Макар и мъртъв, човек остава в света, защото е автор на неговата книга за гости.” Шумът от нервното разлистване се смеси с този на уморени стъпки зад мен. Беше старицата. Ръката отново настоя за справедливост и показа, че този, вече пълноцветен гербер е предназначен за мен.

ІІІ

Оказа се нелесна задача да открия автора. Осъществих връзка с издателството, дори отидох на крака. Разправяхме се надълго и нашироко. Излъгах, че искам да поздравя лично писателя. Може би това не беше далеч от истината. Ако бях повдигнал пред редактора въпроса, че на практика това е моя роман, щяха да възникнат съмнения и опасения, да се разсъждава върху авторски и издателски права, там, където всеки е прав за себе си. Надрасках един телефонен номер, пъхнах го в някакъв джоб и по-изплашен от редактора, напуснах стаята. Първо помислих, че съм се побъркал - напоследък често оставах до късно. По някое време приех да съм дотолкова разсеян, че да не помня кога е издаден ръкописът ми. Но името на автора, върху онази пъстра корица, определено не беше моето. Когато ги прочетох внимателно, установих, че двата текста не бяха идентични. Напротив, еднаквият сюжет беше описан така, като че ли върху моя текст са правени поправки, но настроението, което създаваше, или дори метода на постигането му бяха други. Все едно да целунете два пъти една и съща жена, веднъж нежно, а след това страстно. Или да прегърнете майка си веднъж за рождения й ден, а после, когато я утешавате за смъртта на някой близък. Като един и същи роман, преведен от двама преводачи. Не знаех защо ме интересува този телефонен номер, а може би рефлекторно, когато човек е объркан, прави първо така, че да получи обяснение. Прехвърлях се от разочарованието, че моят труд е отишъл напразно, до езотеричните предположения за някакво метафизично основание на съвпадението. И с инерцията на онази емоция, която ми беше останала от писането, вече не на шега си представих, че тези контрастни усещания представляват същността на възвишеното, което по някакъв начин съм докоснал. При мен имаше смърт, което е вечно и ужасно. При него смъртта беше заместена със заминаване. Той даваше надежда, аз бях безкомпромисен.

ІV

Очаквах, че дори името му ще е като моето. Оказа се, че само бащиното съвпада. Когато успях да се свържа с него, той отреагира така, сякаш отдавна очакваше моето обаждане. Съгласи се веднага да се срещнем, дори без да пита за точната причина. “По един литературен въпрос - му казах и поясних - ...по-скоро технически.” Отказа да седнем в кафене и закрачихме из парка. Оставаше да заговорим за любовта и картината да стане съвсем пасторална.

- Не виждам какво ви притеснява. Ние с вас сме толкова различни. Прочетете примерно последното изречение. Вашият човек е песимист. Не е участник в този живот, той е присъстващ. Моят остава - той е вечен. Затова заминава и никога не може да умре. Поне в книгата, която е неговият свят, а аз съм неговия бог. Що се отнася до гостевата книга, той я твори, дори и посмъртно, защото тя е обект на бюрокрация, която е свързана с наличието на законодателство, което е производно на подредеността, която се отъждествява с информацията. Останалото е ентропия, разбирайте хаос. Там ние не сме вещи, има кой да отговаря за него - и погледна нагоре. - Ние умеем само да го предизвикваме. Вашата книга за гости е прекалено отделена от човека въобще. Забравяте, че такива книги се измислят от човеци, колкото по-мъртви, толкова по добре.

- Не бих казал, човек и приживе е присъстващ в един натрапен му свят, който е обучаван да възприеме според някаква традиция или моментни флуктуации на системата - разбирайте отклонения. Това си е чиста проба присъствие, не може да бъде друго.

- Вие за философска дискусия ли ме извикахте или да търсите авторските си права?

Точно от този въпрос се опасявах. Пасторалната картина премина в парипатетическа, а накрая обещаваше да се превърне в досадна свада.

- Почакайте, аз няма да ви съдя, нито морално, нито юридически. Не е целта ми да критикувам литературната ви дарба. Ще формулирам амбицията си съвсем елементарно и ще я сведа до въпрос: Как бихте реагирали на мое място, ако бяхте видели романа си с името на друг автор в книжарницата?

- Но аз не мога да си представя различно нещата. Светът е затворен в черупката на едно кълбо и хората му имат сходен естетически и емоционален мироглед. Ако се съгласим, че няколко гении в епохата показват пътя на човешките мисли и нравственост, нормално е, щом тълпата ги възприеме, останалите творци да разнищват насоката и да правят от нея варианти. Ако включим и критиците, които определят за кое време кое е естетично, поетично, прекрасно и т.н., имаме голям, но краен брой теми, сюжети, фабули. С малко повече интуиция, технически усет и информация, бих добавил и късмет, можем да държим нивото на изкуството, което в момента е модерно. По същия повод бих ви поздравил, че вашата книга се доближава до моята, което означава, че аз съм прав. Разбира се, не говорим за изключително съвпадение, като разположение на символи в пространството, не е и необходимо. Там по-вещ е Борхес с неговите Вавилонски библиотеки.

- Възможно ли е един литератор да разсъждава така? Дори си мислих, че може би съм се докоснал до възвишеното, а се оказа, че съм технически редактор в някакъв бюлетин.

- По Едмънд Бърк ли работите или по Кант?

- Моля?

- Понеже споменахте възвишеното. И освен това аз не съм литератор, а математик, но математиката е прекалено конкретна и количествена и поне сега не става за изполване в изкуството. И по-добре, че е така, иначе нашата работа ще бъде стопроцентово заместена от изчислителните машини.

- Отказвам да теоретизирам и ще бъда банално конкретен. Коя е тогава жената, която поднася цвете?

- Като прототип ли? Майка ми.

- А жената на корицата?

- Пак тя. Всъщност има ли значение?

- А жената на тротоара?

- Едно и също лице. Сега ще ми кажете, че вашият прототип е вашата майка и няма да сбъркате. Дори да не потвърдите нотариално, че жената, поднасяща гербер, ви е родила, аз ще се съглася. Ето го и вашето възвишено. Първо, защото е ужасно (по Бърк), второ защото ви предизвиква страдание (по Кант). Въпрос на дефиниция, драги колега.

- Все пак голямото, невъзможно съвпадение е сливането на образите от тротоара, корицата и сюжета точно на едно място в пространството. Не мислите ли, че това е притеснително?

- Не. Книжарницата е моя, а аз живея отгоре. Нищо по вероятно от това.

април 2005

© Александър Лютов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2008, № 8 (105)