КОЛЕКЦИОНЕР НА СЪДБИ

Александър Лютов

web

Пътят лъска гледжосан. От прозореца лъхне на ливада. Високото натрапва тюмбелек. Вдъхвам. Какашлям. Твърде много въздух.

Ръката ми търси цигара.

- Е, стига де! - Ели прави муцунка, онази, която бях кръстил "устовска".

Спускам пръсти по деликатно разголеното ѝ бедро.

- Идиот! - дръпва се рязко.

Преглъщам. Пред нас пъшка автобус.

Зъберите на "Цанков камък" примамват.

Сега да бях под сайванта на дядо, под мен половината Устово и потна гроздова. Баба да скубне от доматето и да го накълца с много лук. "Елица, ела, сине!" - да каже. В кухнята да редят пататник, пък да я разпита. Ето това не иска Ели. Страхува се от въпроси: "Защо така, мама, нещо не я коландрите. Да не стане като батьо ти - сам парясник?"

Тръгнахме към Девин с моето обещание, че дълго няма да стъпвам в къщата на "Бунтовнишка" 10. Толкова дълго, за колкото Ели можеше да ми прости.

Ели обича водата - бистрата, взела от минералите на планината, краднала от билките на ливадите и от босите нозе на самодиви. И какво по-точно прозрение, освен да я заведа при нея - при водата-помирител, модерно предоставена на потребителя, чрез луксозните процедури СПА.

Ели е водна зодия. Има заложен сонар за разшифроване на чуждите настроения и талант да им противодейства. И сега ползва своето умение, докато съпреживявам родопското утро.

- Не можеш ли да взимаш по леко завоите? Гади ми се!

Намалявам. Предлагам ѝ бонбонче "ментос". Гледа встрани.

- Затвори този прозорец! Схвана ми се врата!

Затварям. Боровете разхвърлят остри сенки по асфалта.

- Не може ли поне днес малко тишина?

Спирам големия блус на Блекмор.

- Виж, сърничка! - посочвам на някъде.

- Къде? - разпознавам отново тези лазурни очи и открехнатите тънки устни.

- Шмугна се в храстите.

Жълтото, попрегоряло сено на косите е по детски вързано на опашка. Едрите вежди следват разтеглените контури на позлатени пафти.

Това пътуване е опит да се пренаредят изпадалите кубчета на семейния ни живот, разпръснати след диагнозата "безплодие", вписана в епикризата на д-р Шомлев. Ели е убедена, че причината за последващата разруха съм аз, моят паталогичен егоизъм, довел ме до идиотската страст да колекционирам картини и антикварни предмети; да насочвам всичкия си ресурс и оцелелия ентусиазъм към изхвърленото минало и мъртвото настояще.

На паркинга, докато заключвам багажника, гледам гъвкавото тяло на жена си, като ела. Съхранила е живецът на тази планина, орисана да не може да го дари на неродената Елица.

Денят се източи мокър. Бълбукаше в мехурчетата на джакузи, светеше в пръските на топлия басеин, белееше в парата на сауната, въртя се в циклона на контрастния душ, звъня в чашите на коктейлите, потопи се в нежността на минали обещания и попи закъснели сълзи. Прогизнах. Но познах забравения вкус на Елините устни. И синкопът на сърцето ѝ е в моята ръка.

Водата прави своето чудо.

Кокетно ресторантче в битов стил. Цъфнала градинка. На имитиращата камък стена виси нескопосано колело от каруца, от тези, дето ги продават на баламите по пътищата. Връзка сушен пипер. Шарени покривки на масите.

А, паламарка. Тази е женска, както повечето. Кафявото, опушено дърво не е издялкано вчера, в някоя работилница за производство на дограма. Правена е някъде на изток, може би в Златоград, може би в Устово. Било е след Димитровден и по кратя, когато в дървото няма мъзга. Паламаркаджията е отсякъл ствол на клен, колкото ръка, и го е разкроил. После с тесла е изострил края - гугулчето. После го е топлил под бавна жар, за да го извие като кука. След това с изнималото е оглаждал дупките за пръстите. Сетне е направил пазарлък с търговците от Кърджали до Хасково, които са ги пуснали по пазарите, за да се намери това тук. Минала е през пръстите на много невести, всяка е оставила потта си, балното си. Това парче дърво е нахранило много челяд. Изострената и наклонена гага е изхабена от времето и ползването и не може да се опровергае нейната автентичност. Стигнала е дотук, без да знае цената си. Може би двайсет лева, може би петдесет. Докато един ден някой е пожелал да съхрани историята на толкоз труд и страсти, цели съдби, попили в столетното парче дърво, от уважение и за назидание, за памет.

- Александър!

Обръщам се. Сервитьорът чака да вземе поръчката ми.

- Една голяма гроздова и домати с много лук.

- Няма да прекаляваш, нали? - усмихва се Елица.

- Обещавам. Това ще е единственият лук за тази вечер.

Накланям се към устните ѝ.

- Какво правиш?

- Да си взема десерта, преди да съм ял лук.

Поема моите устни и леко ме близва с език.

- Повече не ти се полага за днес. Калпазанин - цупи се артистично.

- Тогава ще съм тъжен.

Лигавим се, като тогава, в Смолян, когато я видях за първи път. Аз в командировка, като млад специалист, тя - студентка по туризъм. Животът - много лесен. Бъдещето? Имаше само сега.

Елица отива до тоалетната. Бързо поръчвам още една гроздова - голяма. Ресторантчето е пълно. Шум и "Делю хайдутин".

Елица се бави.

Обръщам се да я търся. До вратата разговаря с някаква жена. Там е и сервитьорът. Вероятно познати. Елица и жената тръгват насам. С тях има мъж.

- Ще приютим при нас това семейство - уведомява ме Елица. - Днес навсякъде е пълно.

Навлеци. Без дори да изчака потвърждението ми, сервитьорът подготвя двата свободни стола. Какво пък, нови познанства. Тъкмо повод да си легнем навреме.

- Александър Данов - представям се и стискам ръката на дамата.

Тя се казва Грета. Тънка фигура и дебел слой фон-дю-тен. Прическа в нюансите на червеното. Възгърбав нос и гъвкави устни. Доста приказки ще паднат.

Георги е мой ръст, висок, но трътлест. Едно оплешивяващо вале пика. С френско "р", мазен тенор и слънчеви очи.

Семейство Георгиеви се занимават с рекламен бизнес. Някакво ЕТ. Съграждани от Пловдив, дошли заради водата. Прекалили с плуването, а докато Грета се приготви (смее се гърлено), отминала цяла вечност и градът се задръстил.

- Да благодарим на госпожата - Георги вдига чаша с ракия, - че ни спаси от гладна смърт.

- И от жадна - Грета вдига малката водка.

Никой не благодари на мен.

Говорим си.

- Прекрасен ден - Грета се навежда към Елица, - единственото, за което съжалявам днес, е, че не взехме децата. Вие колко имате?

Паля цигара от догарящата.

- Като гледам тези прекрасни хора - гарантира Георги, - имат две, не, даже три - повдига глас.

Смеем се.

- Ние сме с две, скъпа, момченцето е по-голямо, а момиченцето е като принцеса - Грета прегръща Елица.

- Как върви бизнесът, г-н Георгиев? - питам.

- Галя има руси буклички, като кукла. Цветът е почти като твоя - пипа косата ѝ.

Идва още пиене. Пред Елица виждам голяма чаша с водка.

- Бизнесът е добре, макар че доста се увеличи конкуренцията - въздиша Георги и вдига тост: - За децата!

- А, Васил, да ти кажа, мила, той е дете чудо!

Елица гледа в чашата си.

- За дълго ли сте тук? - питам.

- Утре си тръгваме към обяд, трябва да вземем децата. Малкият нещо накашля и ги оставихме при баба им. Но сигурно вече ни чакат. Казвам ти, Саше - минава на "ти" - ако трябва, дясната ръка си давам за тези деца.

- Страшен е по математика! Вече знае цялата таблица, а в училище смятат до 5 - Грета поправя паднала червена лимба над очите си.

- Има невероятен усет към спорта. Купих му футболна топка - Георги се изкашля. - Знаеш ли какъв дрибъл придоби, като Меси.

Георги вади запалка и табакера с цигари.

- Искаш ли цигара - пита ме, когато вижда, че гледам към запалката.

- Елица, все мълчиш, кажи за твоите деца - облизва се Грета.

- Не, гледам запалката - посочвам я.

Елица вдига чашата и прави голяма глътка.

- Наздраве - казва жена ми, като от друг свят.

Пием.

- ЗИПО, няма грешка - щраква пламъче Георги.

Елица кашля.

- Аз не разбрах, две ли са или три?

- Не е ЗИПО! - твърдя.

- Как, май някъде пишеше. Ще ти покажа - мъжът до мен започва да я върти от всички страни.

- Той, моят Георги, каза за три деца, ама аз не разбрах точно.

- Не, не търсете! Това е ИМКО ТРИПЛЕКС. Легендарна австрийска запалка. През 1907-ма Вене Юлиус е направил фирма за копчета, но след Първата световна е преминал на запалки.

- Сигурно са ти още мънички. Така сте млади.

- На първите запалки резервоарите са правени от гилзи, понеже ги е имало достатъчно след войната.

- Да не са ти близначета? Моята етърва има близнета.

- Интересно разказваш, но това е ЗИПО - щрака и нито веднъж не пропуска.

- Аз също се надявах на близначета. В рода си имаме, нали се предават през поколение, но за голямо съжаление, Господ не беше благосклонен на тази милост.

- Понякога Господ не е милостив - Елица присвива очи и пие.

- Иван специално ми каза, като ми я подари, че...

Музиката в заведението спира.

- ИМКО ТРИПЛЕКС е! - почти изкрещявам.

Мълчание.

- Има някакви цифри.

- Да, това е патентният номер, по дяволите! 89538. Той е от 1918-та, патентът за гилзите.

Масата ме гледа.

- Да, нещо... такова пише...

- И вашата запалка е менте! Защото резервоарът не е от гилза. Ето вижте! Чиста мека ламарина. Това не е гилза, разбираш ли! Това е имитация на ИМКО.

Масите наоколо гледат към мен.

Изваждам резервоара и го смачквам до неузнаваемост. Ръцете ми миришат на бензин.

- Стига, Александър! Твоите обещания... твоите обещания... са чиста лъжа! Той е лъжец! Долен лъжец и винаги е бил такъв!

Околните спират разговорите.

- Аз съм колекционер. Ето, вижте ме! Колекционер.

Взимам чашата и ставам прав. Правя велика пауза. Чудя се кой е виновен за тази вечер? Не съм аз, не, не съм аз!

- За Ели съм вещоман, нещо като модерен Плюшкин. Почти всички, които бяха видeли колекцията ми, завиждаха открито или тайно. Някои свеждаха завистта до омаловажаването на нейната ценност, други я пресмятаха в пари.

Ели плаче.

- Имах и по-особени критици. Колегата ми от съседния отдел - Димитър Пеев, с който играехме тенис и сваляше Ели на служебните партита, намираше хобито ми за детинско. Дори обичаше да цитира Морис Реймс, че у мен това е закъснял генетичен способ за усвояване на външния свят.

Ели, не зная, може би съм инфантилен. Ти знаеш това какво замества.

- Кумът ми Сава отиваше по-далеч. Като млад си падаше по Жан Бодрияр, затова - вдигам показалеца на свободната ръка - определяше влечението ми като, забележете, мощен компенсаторен фактор в критическата фаза на сексуалната ми еволюция.

- Ели - посочвам я, - Савата май е прав, откога спим отделно?

Взимам дълбоко въздух.

- На първия етаж на "Бунтовнишка" 10 пазя толкова много съдби. Всеки предмет там е като флашка, поела тонове история на поколения и страсти и аз се губя между тях, с моята история-единочка. А ми трябваше още една съдба. Само още една.

Подавам смачканата част от запалката на притежателя ѝ.

- Прощавайте, Георги, това си е вашата запалка. Нека бъде ЗИПО, щом е подарък от вашия Иван.

Ели идва до мен. Хваща ръцете ми и поставя глава на гърдите ми.

Денят на завръщането отнякъде винаги е бил за мен неуютен. Суетенето около багажа, дали не сме забравили някоя четка за зъби, пътят към делника - изнервят ме. Пренасям оскъдния багаж до колата. Ели вижда магазинче за сувенири до паркинга.

- Само да погледна - казва тя и влиза.

Мразя да чакам и отивам да позяпам и аз. Какво ли е харесала?

Ели избира магнитче с изглед от Девин.

- Позволяваш ли? За моята бъдеща колекция? - пита ме и се усмихва.

През зацапаните прозорци на магазинчето прониква росен лъч.

- Разбира се, магнитчето не е обременено с чужди съдби. То чака да поеме твоята... нашата. Нали?

Дрънка звънчето от входната врата. Тясното пространство се запълва. Това са семейство Георгиеви. Замръзват на входа, като ни виждат.

- Добро утро! - им казвам.

Грета прегръща Ели.

- Скъпа, прости ми! Цяла нощ не спах. Колко съм нетактична!

- Нищо, Грета. Просто си щастлива - притиска я и Ели.

Погледът ми смутено шари и очите ми се спират на нещо. Едно малко щандче е озаглавено с надписа "Антикварни стоки". Георги пристъпва към мен. Усмихвам му се и казвам:

- Почакай!

Там, всред стари медали, паламарки-менте, спукани гайди, свирки от върба и скулптори от шишарки виждам една картина.

- Може ли да я разгледам - казвам на съдържателя, едър родопчанин с игриви очи.

- Заповядайте - вади я.

- Кой е авторът?

- М-м, да ви кажа честно, не зная. Но вижте колко е красива! И стара, ето тук е напукана боята. Много е стара.

Планински пейзаж с къща. Масло върху картон. Сериозен размер.

Търся подпис за доказателство на моето предположение.

- Христов - помага ми съдържателят, - Петър Христов - разчита "П"-то като Петър.

Отдръпвам се назад, както се гледат картини.

- Колко струва? - питам.

- Ами... тя бележката е паднала, но предвид, че е много стара... ъ-ъ...

- Кажете! Оценете вашата стока.

- Абе, бая парче картон е. Сто лева.

- Сто лева? Сигурен ли сте?

- Ами на вас ще я дам за деветдесет.

Вадя портофела.

- Ето ви сто лева. Не ми връщайте.

Едри, хармонични и стилни мазки сглобяват пастелен пейзаж, създаващ уют и предизвикващ размисъл. Вече виждам и мястото ѝ на стената на "Бунтовнишка".

- Художникът е Панайот Христов. Починал е през 1943-та. Чудно е как картината е попаднала у вас, но неведоми са пътищата Господни. Това си е част от съдбата.

Георги си слага очилата, оглежда картината, оглежда мен.

- Не познавам този художник, но картината ми звучи някак професионално.

- Извинете, че пак ви оспорвам, но съм сигурен, че познавате художника.

- Не, грешите.

- Това е Сирак Скитник, псевдоним на Панайот Христов от Сливен - художник, поет, публицист, име.

- Господи! - взима картината и я оглежда отблизо, после ми я подава.

Хващам я с трепереща ръка. После се отдръпвам.

- Не, задръжте я, подарък е за вас. Да покрием щетите от счупената запалка.

- И кена стана сега? - почесва се родопчанинът.

- Честна сделка.

Прегръщам Ели и искам да видя магнитчето ѝ.

- Това ли си избра? Прекрасно е!

Изпратихме се със семейството и си обещахме пак да се видим.

- Целунете децата - казва им Ели.

- Ах, тези калпазани! - усмихва се Грета.

Когато се изнизваме от паркинга, Георги спира и отваря стъклото.

- Прощавай, Саше, ама, все пак, какво струва тая картина?

- В момента на аукцион началната цена ще е между 6 и 8.

- Лева?

- Хиляди лева.

Махвам и давам газ.

Някъде по завоите към "Цанков камък" поглеждам към Ели. Тя изучава магнитчето си.

- Знаеш ли, твърде много съдби. Смятам да си оставя само две, ти как мислиш?

Една сърничка пресича пътя. Шмугва се в храстите пред умилителните ни погледи.

© Александър Лютов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2020, № 7 (248)