Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БЕЛРУСКА ПЕСЕН
web
Тази песен, старинната...
Та кой ще я вади от нафталина!
И защо ни е? - носи мъка парлива, печал и вражда,
в нея има голтаци, чер хляб и ръждива вода,
незапалена печка, и сняг е затрупал комина.
По вековните нейни пътеки и облакът ръси
едри сълзи, и вятърът блъска гърба ти в степта...
За какво ми е тя!
Но с приятели щом събера се,
като просяк несретен накуцва към масата тя.
По лицето й - тъмни петна - от сълзи ли, от кръв ли,
белег стар изпод дрипите вехти от зъби на звяр.
На устата през черната дупка навъсено фъфли:
- Би могъл да предвидиш единствено туй,
за което таиш спомен стар.
Ще извикам пиян: "Стига, скитнице! Вещице дърта!
Ти оплакваш ме, а? Аз не съм ти ни брат, ни другар!
Я се махай оттук!"
Но тя мрачно и зло се извърта:
- Би могъл да предвидиш единствено туй,
за което таиш спомен стар.
Би могъл да предвидиш...
ако аз тази песен не знаех
и не бях зарад нея в дуварите блъскал глава,
и над вашите гробове да не беше тя шум на трева,
бих насъскал сто песа по нейните дири да лаят.
Бих копал вълчи ями навред, тънки примки бих крил
и по всичките нейни пътеки бих сложил коварни капани,
бих я бил и натирил - за ужас и присмех да стане,
бих изтръгнал езика й, бих я без жал ослепил.
Да й види дамгите светът и да бяга от нея,
както бяга от чумав, със страх, от страха по-голям.
Съжалявай сега, ха реви!
Вече трапове зеят,
вече кучета лаят
и вече съм сляп и съм ням.
От прахта се предпазвам със своите длани студени,
аз съм ничий и сам, и вината ми става сълза,
затова по следите й боси виновен пълзя
и целувам дълбоките рани и белези нейни.
Аз зад ехото злобно на тоя живот ще я чакам -
тя до мене ще бъде, когато вървя към Христа.
Тя за мене се моли и проси, и мене оплаква -
просякиня, съпруга... любовница... луда... сестра.
© Уладзимир Някляев
© Янко Димов - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
26. 01. 2004
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.
|