Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
web
Ти можеш да послушаш тази
мелодия на пролетта...
Слуха ти нищичко не дразни -
сънува земен сън нощта.
Потръпват облаците-вежди...
Оглеждат се в реките те.
Без предразсъдъците прежни
до правдата ще дорастем.
Държим в ръцете си нещата,
в дела минава този век.
С тях опита си на земята
осмисля новият човек.
Затуй ни се присънва в порив
лазурът на стиха незрим,
чрез който простичко говорим
с какво живеем и горим.
Ти в този сън си по-сурова,
а твоят отговор - по-строг,
щом вая в пестеливо слово
аз профила на смътен слог;
щом с подкована рима пална
искри от мъртва красота,
наричаш песента ми жална -
и я наричаш с правота.
Ти лириката ми презираш
от багри, ребуси и стръв...
Но милваш моя идващ изгрев -
до днес е нямало такъв.
А аз обичам твоя епос,
суровата ти простота...
Не е душата дим и пепел -
гори с безсмъртен огън тя.
1934
© Уладзимир Хадика, 1934
© Елена Алекова - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
26. 09. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.
|