ПРИНЦОВЕТЕ БЛИЗНАЦИ
Приказка

Павол Ранков

web

Имало едно време една страна, която била толкова далече, че никой никога не бил стигал дотам, та дори не бил чел или чул за нея, с изключение на тези, които сега четат. На трона в тази страна седял един благоразумен и авторитетен цар, заедно с умната си и прелестна съпруга. Двамата царували мъдро и справедливо и затова не било чудно, че ги обичали в цялото им царство. Би могло да се предполага, че тази царска двойка водела щастлив живот, само че дълго след сватбата си те нямали деца, което измъчвало и двамата.

Когато най-сетне царицата забременяла, тази вест зарадвала не само нея и мъжа ѝ, но и всички в замъка и из цялата обширна страна - от морския бряг да подножието на високите планини. Поданиците си казвали, че навярно накрая съдбата се е смилила над благоверните съпрузи, вслушала се е в молбите им, като ги възнаграждава за справедливостта и щедростта им.

Царят се радвал най-много на новината, че в най-скоро време ще бъде не само баща на Отечеството, но и на едно мъничко бебче. Заповядал да изтъркалят бъчви с вино на площада, да опекат угоени прасенца и да наемат музиканти, нека народът да отпразнува подобаващо изключителното събитие. Радостта на царя била толкова голяма, че замъглила за момент ума му и той обявил всеобща амнистия, като наредил да освободят от затворите не само дребните джебчии и мошеници, но и закоравели престъпници, които не заслужавали такава благосклонност. Затова никой не се изненадал, когато в най-скоро време те отново били изправени пред съда за нарушаване на закона.

И така, бихме могли да кажем, че цялото царство се радвало на бъдещото потомство на господарите, но това не би било съвсем вярно, защото имало един човек у когото радостта в сърцето се смесвала със страхове. Сигурно ще се изненадате, като разберете, че този единствен човек била самата царица. Разбира се, нейната радост била безмерна, но понякога тя била засенчвана от някакъв мрачен облак от мъка и тревога. Тя не можела да си обясни какво я измъчвало от време на време, макар че навсякъде в царството от сутрин до мрак само се празнувало. Царицата истински се срамувала от чудноватите си чувства, но не ги споделила дори със собствения си съпруг. И докато царят наредил на трима дърводелци да приготвят три детски колички, за да може да се избере най-хубавата от тях за бъдещия принц или принцеса, съпругата му се разхождала замислена из градината и си блъскала главата какво ли става с нея. Похвалила изписаните колички, избрала заедно с мъжа си най-хубавата, но непрестанно я разкъсвали някакви необясними вътрешни съмнения.

Имало само една-единствена личност, която знаела какво преживява царицата. Това била някогашната ѝ възпитателка, в наши дни вече старица, която живеела в малка къщичка, прилепена към градските крепостни стени. Царицата никога не била преставала да посещава своята довереница, но сега ходела все по-често при нея, за да сподели за необяснимите си страхове. Всъщност царицата дори не можела да обясни от какво се страхува, само повтаряла със сълзи в очите, че има някакво смътно предчувствие. Възпитателката на царицата всячески се опитвала да я утешава, че е възможно да се появяват такива облаци в мислите на бременните жени.

- Само си помисли какво става в тялото ти - обяснявала възпитателката (между другото, тя можела да се обръща на "ти" към царицата, нали я познавала още от пеленаче). - Та нали там сега се укриват чувствата не в едно, а в две сърца, а мислите се раждат не в една, а в две глави. Само си представи това объркване.

Царицата се поусмихнала на това обяснение, кимала в знак на съгласие и така или иначе си отишла успокоена. Точно тогава по лична заповед на царя занаятчии позлатявали обкова и ключалките на входната порта, нека и влизането в замъка да изглежда възможно най-празнично, след като цялата страна се подготвя за такава великолепно събитие. Коремчето на царицата се закръглявало все повече и все повече растяло. И още повече се закръгляло и още повече се уголемявало. Тогава придворните лекари изказали съмнение, че господарката очаква не само едно, а две деца. Дотогава хората си казвали, че царят не може да бъде по-щастлив, но вестта, че ще има двама наследника, го накарала да полети в небесата. Всъщност радостта му се увеличила двойно. Дори не обръщал внимание на думите на съпругата си, която го предупреждавала, че ще трябва да решават проблема с наследника на трона.

- Царството не може да има двама владетели, или две владетелки - обръщала му внимание царицата.

- Но нали аз съм само един, а ако зрението не ме лъже, и ти си само една, макар че си и бременна - весело се смеел царят.

- Само че тук - погладила царицата голямото си кръгло коремче - са две дечица. Един ден ще порастат, ще съзреят, а ние ще се споминем. Кой от наследниците ни ще царува?

- То се знае, че това ще бъде първородният принц или първородната принцеса - обяснявал царят. - А брат му или сестра му ще бъдат непосредствено до него на трона. Ще се съветват за всичко, така че царството ни ще бъде управлявано така мъдро, както никога досега.

Царицата тихо въздъхнала.

- Чак съм изненадан, че се съмняваш в това - казал царят с необичайно твърд тон, за да осъзнае царицата, че страховете ѝ престават да му харесват, та дори и започват да не му се нравят.

Раждането било дълго и трудно. Най-опитните баби от големите градове и от малките села, от морското крайбрежие чак до високите планини вече няколко дни преди това се събрали в замъка, за да помогнат, ако стане нужда. Но както често се случва при раждането, едно е да искаш да помогнеш, а друго е да можеш. Отначало бабите предлагали и мъдрували, после въздишали и охкали, а накрая с викове се обърнали за помощ към дворцовите лекари. Едва тогава царските синове видели белия свят. Родили се в такава суматоха и толкова бързо един след друг, че нито една бабичка и нито един лекар не могли да кажат кой от момчетата е първороден. Но в този момент никой не държал на това, тъй като се стараели да спасяват майка им. Но никой не знаел по какъв начин да направи това. Царят стоял до леглото на милата си съпруга и безпомощно гледал как животът излита от нея. И съвсем скоро след като двамата малки принцове дошли на този свят, майка им, царицата, си отишла от него.

- Ще ги кръстим Мирослав и Славомир - решил царят, държейки в обятията си досущ приличащите си синове. - За да припомнят имената им, че могат да станат славни владетели само ако спазват мира.

После царят предал новородените принцове на дойките, а той отишъл до покоите си, за да облече тъмни дрехи в знак на траур за своята съпруга. От този ден никой вече не го видял в друго облекло, освен черно. Ако бяхте видели царя сутрин, бихте казали, че от пръв поглед е напет хубавец, но ако бихте го зърнали вечер, щеше да ви се стори преждевременно остарял.

- Кой от принцовете е първороден и ще наследи трона? - попитал министърът.

Отговорили му обърканите погледи на околните.

- Кой от тях е Мирослав? А кой е Славомир? - се питали дойките.

Присъстващите им отговорили със свиване на рамене.

- Моят е Славомир - решила сред всеобщата несигурност една от дойките.

- Моят е Мирослав - съгласила се другата и веднага добавила: - Той е първородният.

- Как ли пък не, моят е първородният - не се предавала дойката на Славомир.

- Моят е първородният!

- Моят е!

- Млъкнете, глупави женски! - скарал се министърът и на двете. - За първородството не решавате вие двете. Та нали изобщо не сте присъствали на раждането. Нека се изкажат бабите и лекарите, които са били там.

Питащият поглед на министъра се разходил от бабичка на бабичка и от лекар на лекар. А вие, мили читателки и читатели, сигурно вече предполагате, че му отговорили объркани погледи и свиване на рамене. И наистина, не бил изминал и един час от смъртта на царицата майка и вече се оказало, че опасенията ѝ са били основателни. И това било само началото.

Момчетата толкова си приличали, че трябвало да им завържат цветни конци на китките, за да ги разпознаят. Конецът на Мирослав бил зелен, а на Славомир - син. Така било оттогава в царството: владетелят винаги в черно, единият му син - целият в синьо, а другият в зелено. Цветът на дрехите, разбира се, изобщо не отговарял на въпроса кой от близнаците ще стане цар, благодарение на правото на първородството. Макар че в това време самите новородени се интересували само дали имат достатъчно мляко и сухи пеленки, хората около тях много се занимавали с въпроса за унаследяването. Отначало това били свадливите дойки, за които, кой знае защо, било много важно точно техният възпитаник да бъде първородният. И докато малките принцове спели - Мирослав под бледозелено одеалце, а Славомир под бледосиньо, често кавгите на дойките стигали чак до сбивания. Всяка изтъквала преимуществата на своето бебенце и се присмивала на претенциите на другото. Всъщност обаче на първо място за смях били самите дойки, тъй като между момчетата нямало никаква разлика. Имали еднакво издути коремчета, еднакви червени пухкави бузки, а на главичките им ден след ден израствали еднакви руси косички. Те напомняли на царя за починалата му съпруга.

Царят успявал да раздели справедливо сърцето си между неизмеримата скръб по съпругата си и безкрайната обич към синчетата си - малките принцове. Разбира се, еднаква към двамата. Но още от най-ранното си детство те проявявали някаква необяснима враждебност помежду си. Когато поставяли бебетата едно до друго, момчетата започвали веднага да се удрят, така че всеки опит за сближаване завършвал с плач. Когато Славомир и Мирослав поотраснали, удрянето се заменило с цапардосване, после си раздавали шамари и плесници, като накрая принцовете истински се биели, блъскали, ритали и млатели. Отдавна вече свадливите детегледачки били освободени и на тяхно място били назначени гувернантки, които имали еднозначната заповед от краля да предотвратяват всякакви конфликти между братята. Спокойните гувернантки обаче не можели да укротяват разбеснелите се момчета, затова на тяхно място дошли енергични възпитателки. Докато едната редяла кубчета с облечения в прекрасно грахово зелено костюмче Мирослав, другата забавлявала с четене на приказки облечения в бледосини дрешки от най-скъпа вносна коприна Славомир. После единият яздел пони, а другият хранел патиците в езерото на замъка.

От време на време, разбира се, правели опити да развеселят и двете момчета с някакви съвместни игри, които обаче не свършвали добре. Ако изобщо принцовете се съгласявали да се състезават за кратко, например кой ще хвърли топката или ще изпрати стрелата от лъка по-далече. Обаче резултатите на двамата били почти еднакви - зелената топка падала там, където била отишла и синята, а синята стрела се забивала съвсем близко до зелената, което ужасно дразнело мечтаещите за победата братя и те с най-голямо удоволствие биха пуснали стрела право в близнака си.

- Принцовете не си играят заедно, а срещу себе си - констатирал веднъж министърът, когато заедно с царя следели кавгата между братята, която бе започнала като невинна игра. Казвал самата истина, но с това нещата съвсем не се оправили.

- Жалко, ако е така, както казваш - тъжно поклатил глава царят. - А съм дал и на двамата имена, които би трябвало да им припомнят, че със слава могат да се окичат само ако опазят мира.

Когато близнаците били на 6 години, между множеството подаръци за рождения си ден получили и два малки меча. Това били единствените играчки, които задържали братята заедно. Но всички опити на царствения им баща да насочва синовете си към воденето на благороден фехтовален двубой, както подобава на принцове, претърпявали крушение и се обръщали в сечене и мушкане. Славомир искал да нарани Мирослав, а Мирослав мечтаел да навреди на Славомир.

- Искам да видя зелената ти кръв! - крещял Славомир като обезумял.

- Ще ти разпоря корема и ще погледна дали наистина вътрешностите ти са сини! - ревял Мирослав.

Слуховете за жестокостта и безчувствието на малките принцове постепенно се разнесли извън стените на замъка и цялата страна била обезпокоена от злобата им. Но от всички най-много от това се тревожел и срамувал царственият им баща. Въпреки това обаче той проявявал безкрайна търпеливост и нежност спрямо синовете си. Запазвал своята сдържаност и любезност дори тогава, когато се налагало да прояви родителска отговорност. В моментите, когато би трябвало да последва строго наказание, Славомир и Мирослав получавали само погалване по главите. Царят смятал, че на децата им липсва майчина ласка и искал да им я замени по всякакъв начин. Само че последствието било това, че разглезил синовете си, което само разпалвало тяхната ревност и коварното им съперничество.

Взаимната грубост на принцовете била неразбираема, но също толкова необяснимо било колко много си приличали. Растели буквално еднакво бързо. Макар че спели в отделни стаи, се будели по едно и също време. По едно и също време усещали глад или жажда, макар че се намирали в различни помещения или в отделни дворове на замъка. Възпитателките и камериерите накрая открили, че най-разумно, или по-точно най-просто било да държат момчетата колкото е възможно по-далече едно от друго. Когато водели Мирослав на излет в планината, приготвяли забавление на Славомир на морския бряг.

Близнаците се срещали само на обед, тъй като дворцовите правила открай време изисквали царят да обядва заедно с принцовете. И макар че момчетата сядали на обратните краища на масата, те си разменяли отровни обиди и злостни забележки. Двамата обичали най-много да се обиждат взаимно заради цветове, които им били определени при раждането. Мирослав се подигравал на Славомир, че се облича в синьо, твърдял, че изглежда сякаш е паднал от небето. Славомир се опитвал да унизява Мирослав за зелените му, както се говорело, жабешки дрехи.

Царят все повече се измъчвал от изблиците на злоба на младите принцове. В такива моменти бивал не само свидетел на омразата на близнаците, но и се чувствал в сърцето си най-нещастна жертва на тази двойна злоба. Нямало нищо за чудене - въпреки всичко царят бил любещ баща и всичко това силно го засягало. Нападките, които си разменяли синовете му, още повече засилвали огорчението му. Лицето му се набръчкало, косата му посивяла, а в мислите си все по-често стигал до желанието да последва своята любима съпруга.

По време на един особено напрегнат обед се наложило и вечно търпеливият цар да изгони и Мирослав, и Славомир от масата, тъй като започнали да се замерят най-напред с парчета от яденето, а после дори и с приборите. След тази кавга министърът поставил на царя същия въпрос, какъвто някога отдавна и на лекарите и акушерките:

- Кой от принцовете е първороден и ще наследи трона?

- Синият или зеления, все едно - горчиво въздъхнал царят.

- Момчетата са вече на възраст, когато трябва да се започне да ги подготвят за царуване. Само че... - министърът предпочете да не довърши мисълта си.

- Само че какво? - настоявал царят.

Отначало министърът не знаел как да изкаже мисълта си, която го измъчвала. Изкашлял се, въздъхнал и после тихо проговорил:

- Страхувам се, че ако единият от нашите принцове застане на престола, веднага ще заповяда да затворят в тъмница другия, че може и по-лошо.

- А какво според теб трябва да направя? - попитал нещастният цар.

- В историята на нашето обширно царство вече се е случвало да се стигне до разделяне на страната на две части. Всяка една е имала своя столица и свой владетел. За щастие, след известно време половинките отново са се обединявали.

Царят веднага наредил на министъра да прегледа старите документи и карти, нека да разбере по какъв начин неговите предшественици на трона са били разделили царството на две половини. Много държал да не ощети нито един от ревнивите си синове, заедно с това обаче знаел, че не може да им отреди напълно еднакви територии. В такъв случай искал да им се даде еднакво стойностна земя.

На следващата сутрин министърът донесъл на царя картите от архива. На тях се виждало по какъв начин в миналото територията на голямото царство е била разполовена. Границата между западните и източните провинции започвала на север от морския залив, после вървяла по средата на голяма река чак до изворите ѝ в планината, а после по гребена на възвишенията се губела в неплодородната пустиня на юг. Западната част на страната имала умерен климат и се разпростирала покрай морското крайбрежие, сякаш била сътворена за успокояващи разходки, споходени от морския полъх. В селцата на брега живеели рибари, а във вътрешността се разпростирали низини, където виреели лозя и овошки. Неудобство създавало, че трябвало да пестят водата, тъй като в края на лятото се чувствал недоимък. Източната част на страната била богата на гори и тучни ливади, където царят и свитата му ходели на лов. По обширните пасища се отглеждали безчетни стада добитък. Горе в планините се добивало сребро и мед. Буйните планински вихри въртели перките на вятърните мелници. Недостатък било само, че добивите на жито бивали по-ниски, или градушките напълно ги унищожавали.

Пред царя стояла съдбоносната задача - да реши на кого да отреди западната част на територията и на кого - източната. Най-напред владетелят решил да опита с добро. Казал да повикат и двамата принцове и ги запознал със своя план да раздели страната.

- Но татко, нали аз съм първородният, а май че се опитваш да ми обереш половината от царството ми?! - развикал се Славомир.

- Аз съм се родил пръв и настоявам като наследник на трона да властвам над цялата страна - прекъснал брат си Мирослав.

- Засега владетелят съм аз - казал непреклонно старият цар. - Ще бъде така, както реша аз!

Мирослав и Славомир предпочели да замълчат. Страхували се да не разгневят баща си точно в момента, когато той взимал толкова важно решение. Какво би станало, ако в гнева си обяви за свой наследник другия брат? Само това не!

Море и лозя или планини и пасища? Едното на Мирослав, другото на Славомир. Само че кое на кого? И както става понякога при вземането на най-трудните решения, накрая царят избрал най-лесния начин. Оставил да решават цветовете на шнурчетата, които още от рождението си носели на китките си синовете му. Синият на Славомир е като цвета на морето, а зеленият на Мирослав е като цвета на гората. И така, министърът започнал да прави всичко, за да могат порастващите принцове да се подготвят за бъдещи владетели, но в отделни части на замъка.

Разбира се, министърът не обучавал на всичко сам царските синове. Бил прекалено умен, че да си мисли, че знае всичко. Предпочел да призове от цялото царство най-просветените умове и най-големите специалисти да посветят бъдещите царе в умението до ръководят страната. Още от начало самият министър подчертал пред двамата, че добрият владетел е обикновен служител на царството си, който трябва да поставя личните си желания и интереси след нуждите на страната и исканията на народа. Като пример им давал царствения им баща. На това обаче Славомир казал, че най-добре за царството му ще бъде, ако не вървят работите в царството на Мирослав. Разбира се, Мирослав се изказал пред министъра по подобен начин - колкото по-слаба е братовата страна, толкова по-могъща ще бъде неговата.

Привиканите специалисти от източните провинции на царството учели принц Мирослав на основите на горското стопанство. Подчертавали, че главното правило гласи: колкото дървета се отсекат в страната, точно толкова трябва да се засадят. При отглеждането на добитъка никога не трябва да се забравя, че с това, което всеки ден изяжда един вол, или една крава, може да се изхранят много хора. Това важи, разбира се, при храненето с царевица или житни култури, но съвсем различно е, ако добитъкът пасе по ливадите и пасищата, тъй като не е необходимо да се пести тревата, така или иначе тя не би била вкусна на жителите на царството. Собствениците на мините пък подчертавали пред царските синове, че при дълбаенето на галериите на първо място е безопасността на миньорите, а не количеството на изкопаната руда. Тези и всички подобни съвети Мирослав слушал само с половин ухо. Не можел да дочака кога ще започне обучението по военно дело.

Принц Славомир го образовали познавачи, които били дошли в замъка от западната част на страната. Искали да научат царския син на правилата за риболов. Макар че не се очаквало, че самият владетел някога ще пуска мрежи от лодка, все пак би трябвало да знае през кой сезон в кои заливи се появява най-много риба. Главният царски винар наблягал пред Славомир, че дори когато реколтата от грозде е много богата, не бива вместо вода да се пие вино, тъй като това може да има неблагоприятни последици за цялостния живот в царството. Най-изтъкнатият специалист по поливане на овощните и зеленчуковите градини обяснявал на царския син как да не се прахосва водата. Най-важното е да се задържи водата на място, да ѝ се попречи да се оттича в морето, та нали там и без това тя е винаги в излишък. Славомир обаче не обръщал голямо внимание на усилията на своите учители да получи някакви знания по земеделие, радвал се единствено на уроците, които ще бъдат насочени към стратегията на боя, начините за нападение на кавалерията, на далекобойната артилерийска стрелба и офанзивната тактика на пехотата.

- Кога най-сетне ще дойдат в покоите ми царските генерали? - питал нетърпеливо министъра Славомир. - Искам да придобия познания за умението да водя победоносна война!

- Мечтая вече да започне обучението по военно дело - викал Мирослав. - Къде са военоначалниците, които да ме посветят в тайните си?

Министърът отговарял по един и същи начин:

- Драги принце, осъзнай, че добрият владетел има нужда най-напред да придобие дипломатически, а чак след това и военни умения.

- Какво е това дипломация? Някакво ново опасно оръжие ли? - питали Мирослав и Славомир еднакво, макар и всеки сам за себе си.

- Дипломацията е умението да се преговаря, да се договаряш, да преценяваш собствените и на другия интереси. И така да се избегне войната - обяснявал министърът.

- Ха-ха-ха! - разсмял се Славомир.

- Хе-хе-хе - кикотел се Мирослав.

Макар че това ставало в различни дни и в различни покои, и двамата принцове се почукали с едно и също движение по челото, за да покажат на министъра какво си мислят за неговата наивност и продължавали:

- Аз, с тази думичка Славомир имал предвид себе си, а Мирослав също себе си, аз ще бъда преди всичко цар, няма да се разправям с неприятеля, а ще го поразя!

Министърът въздъхнал два пъти поред. Веднъж, като чул Славомир, а втория път, когато чул Мирослав. После разказал как вървят нещата на царя, който също въздъхнал. Отчасти тъй като съжалявал какво си мислят синовете му, а отчасти защото го проболо нещо някъде в гръдния кош.

Заедно с подготовката на Славомир и Мирослав за царуване, се приготовлявали и два нови царски двора - в западната и в източната част на страната. Там строели нови дворци и замъци, обзавеждали прекрасни стаи и покои, търсели най-добрите готвачи и готвачки, пекари и пекарки, слуги и слугини. Според цвета на съответната провинция - западната синя и източната зелена разделили и всички графове и графини, барони и баронеси, князе и княгини, маркизи и съпругите им, рицари и... Само рицарите, тъй като в това царство нямало никакви рицарки.

Само че между толкова царедворци се намерили не само такива, които искали да устроят бъдещата си служба в полза на някой от бъдещите царе, но и такива, които на първо място се мъчели да се домогнат до предразположението на бъдещия си господар. Така веднага, още от самото начало, около Мирослав и Славомир се завъртели много нископоклонници и блюдолизци, които се стараели да се възползват от всяка слабост на новия си господар в своя полза. Разбира се, те мигновено били забелязали, че душите и на двамата принцове изцяло били препълнени с омраза към близнака си. И коварните приспособенци не правели нищо друго измежду придворните, освен всевъзможно да раздухват и подклаждат враждата между двамата. Всеки ден дотичвали с нови причини и доказателства как Мирослав е привилегирован спрямо Славомир, или че Славомир е облагодетелстван пред Мирослав.

Всеки ден, обиколени от нечестни и раболепни подстрекатели, Славомир и Мирослав ходели при баща си с все нови и нови оплаквания.

- Татко, даваш ли си сметка колко ужасно искаш да ме ощетиш, ако ми дадеш провинцията, която страда от липса на вода? - оплаквал се със сълзи в очите принц Славомир. - Обезщети ме поне, като придвижиш границата на изток.

- Точно затова те изпратих да се обучаваш в умението да правиш земеделие с питейна вода и подземната влага в страната - отговорил мъдро бащата. Но думите на синовете му подкопали с още малко здравето му.

- Мой царствени татко - започнал оплакванията си Мирослав. - Знаеш, че бъдещото ми царство ще бъде зависимо от вноса на вино, фурми и маслини от царството на брат ми?

- Да, знам за това. А също така знам, че от твоето царство на запад ще се изнасят много житни култури, тъй като разполагаш с много плодородни земи - отговорил мъдро бащата. Но думите на синовете му отново увредили с още малко здравето му.

- На територията на западното царство не достигат пасища за добитъка - оплаквал се Славомир.

- Само че по морското крайбрежие гъмжи от различни видове риби, които можеш да размениш за телешко или козе месо - обяснил бащата. Но здравето му отново мъничко пострадало.

- Искам границата да се премести поне на едно място мъничко на запад, та да мога като владетел на източното царство и аз да се разхождам в летните жеги покрай морето - оплаквал съдбата си Славомир.

- Но ще можеш да ходиш на завладяващи излети до нашите прекрасни планини - опитал се да го утеши бащата. Но здравето му било подкопано още малко от думите на синовете му.

- От планинските върхове има прекрасен изглед в далечината, а аз ще бъда лишен от тях - оплакал се Славомир.

- Но ще дишаш здравословния морски въздух - отвърнал бащата. Но от думите на синовете му отново здравето му се влошило.

- Никога вече няма да се любувам на западното слънце над морската повърхност - захленчил Мирослав.

- Но ще можеш да ходиш повече на лов из твоите гъсти гори - отхвърлил този изблик на тъга бащата. Но думите на синовете му отново увредили още малко здравето им.

Старият цар не можел повече да търпи омразата между близнаците, нито да слуша повече оплакванията и жалбите им. Повикал мъдрия си министър и му дал строга заповед.

- Започни да подготвяш ускорено коронацията на синовете ми, тези нетърпеливци да се възкачат на престола. Церемонията ще се извърши насред моста, който свързва изтока и запада.

- А какво ще стане после с вас, Ваше царско Величество? - боязливо попитал министърът.

- С мен няма да стане нищо. Така че не питай излишно, а изпълни последната ми заповед.

На уречения ден, точно по пладне, на стария каменен мост през реката присъствали всички графове и графини, барони и баронеси, князе и княгини, маркизи със съпругите им, както и рицарите. Откъм източната страна на моста всички били облечени в оттенъци на зеленото, имало сановници в смарагдови, малахитови, тюркоазени, аквамаринови, маслинено зелени, грахово и тревно зелени дрехи. Откъм западната страна можело да се видят най-различни благородници и магнати, облечени във всички тонове на синьото - от бледо синьо, азурно, лазурно, през сапфирено, метличено чак до индигово и кобалтово синьо.

Стражите на моста допускали само най-известните и най-важните. Обикновените хора се радвали от двата бряга на реката - всеки според това, къде живеел. Били извадили от раклите празничните си дрехи, но без да се съобразяват с цветовете. Аквамарин или ултрамарин? Всеки сложил на себе си най-доброто и най-красивото, което имал, с други думи дрехите, които били най-угледно закърпени, или най-малко скъсани.

Точно на средата на моста били опънали балдихин на черно-бели шахматни квадратчета за стария цар. Сякаш дотогавашният владетел искал да покаже на всички, че няма нищо общо със съперничеството на синия и зеления цвят. Когато наближило обедно време, старият цар, облечен както винаги в черно, излязъл изпод палатката си. Хората наоколо ахнали от неприятна изненада. Лицето му било набраздено от дълбоки бръчки, косите били оредели и изцяло побелели, прегърбен, в треперещите си ръце държал патерица, с която трябвало да се подпира, тъй като болнавите му крака не го държали. Близко до него стояли двама пажове, които му помагали при всяко движение.

Министърът повикал с жестове принцовете. Мирослав и Славомир, естествено, били облечени в цветовете на своите страни, но лицата на близнаците, фигурите, та и движенията им си оставали неразпознаваемо еднакви. Като един те коленичили пред царствения си баща. Той ги премерил със строг поглед, а после с неочаквано силен глас проговорил:

- Синове мои, вече преставате да сте принцове, а ставате царе. Винаги съм ви обичал еднакво. Затова реших да разделя могъщото си царство по съвест на две равни части. Работете за техния разцвет. Получихте имена, които трябва да ви напомнят, че славен владетел може да стане само този, който опази мира. Никога не забравяйте, че вие двамата сте издънки, израсли от един корен. Колкото е по-слаб единият от вас, толкова ще отслабне и другият.

После бащата оставил патерицата, взел във всяка от ръцете си по една златна корона, обсипана със скъпоценни камъни, и ги положил едновременно върху главите на синовете си. После им връчил сребърни господарски жезли, украсени с перли. Така Славомир и Мирослав станали истински царе. И двамата енергично станали, без да кажат и дума, скочили на подготвените им коне и препуснали в галоп от средата на моста към своите страни. Баща им погледнал веднъж надясно, веднъж наляво след губещите се в далечината конници. Погледът му постепенно се замъглил, а гърбът му се огънал. Колкото по-слабо виждал синовете си, толкова по-ясно пред очите му се появявало ангелското лице на съпругата му. А когато синовете съвсем се изгубили далече на изток и на запад, бащата се строполил мъртъв на моста.

Мирослав и Славомир, и двамата жадуващи за власт, веднага енергично се захванали да управляват своите царства. За всеобща изненада обаче подходът на близнаците към изпълнение на капризите им не бил напълно еднакъв. Мирослав започнал с това, че заповядал да издигнат на възвишението, недалеч от столицата, огромна кула, която със своята величественост да няма равна на себе си в целия свят. Мислел да се установи в новата постройка и оттам да ръководи цялото правителство, като и той самият искал да има там свой просторен царски кабинет. Но най-важното намерение на Мирослав било над гигантската кула да се ветрее огромно зелено знаме, което отдалече да показва на всекиго какъв могъщ владетел със строгост надзирава отвисоко държавата си.

И така, докато Мирослав го теглели висините, брат му се разпростирал на широко. Първата заповед на Славомир била да се разшири площадът на столицата, така че да стане най-обширният на цялата земя. Отстрани можело да бъде обточен с пътища и тротоари, но по средата младият цар бил запланувал голяма мозайка, която да изобразява него самия. Но главните му строители го предупредили, че няма нужда да се прави толкова голям портрет, тъй като няма да може да се види изцяло отникъде. Самолюбивият Мирослав само махнал с ръка, тогава образът му ще се любува от висините на птиците.

В най-скоро време шпионите на Мирослав му донесли важна новина от запад - в царството на брат му започвало да се строи някаква огромна кула. А зеленият владетел заповядал едновременно с разширението на площада по най-бързия да се издигне и кула, която да бъде поне малко по-висока, отколкото на брат му. По същото време Славомир научил от своите шпиони, че в столицата на източното царство на близнака му се изграждал обширен площад. Без да се поколебае и за миг, той издал заповед, дори да се наложи да съборят половината град, но там да възникне нов площад, най-малкото с една дузина лакти по-дълъг и една дузина лакти по-широк, отколкото в зеленото царство. Насред площада трябвало да има статуя, която да изобразява Славомир на кон.

След няколко дни от неприятелската западна държава се върнали други шпиони. Съобщили на Мирослав, че в градовете и селата на царството на брат му се подвизават стражи, облечени в прекрасни сапфирени униформи със сребърни петлици. И така се наложило Мирослав да издаде заповеди и у тях ускорено да се ушият за местната стража нови, също толкова прекрасни униформи в турско синьо и със златни еполети. В съвсем скоро време и войниците от армията на двете страни получили еднакво красиви нови униформи. А после и нови ботуши и раници. И колкото повече Славомир и Мирослав си съперничели, толкова взаимно се намразвали.

Мъдрият министър, който до неотдавна бе служел толкова предано на бившия цар, се оттеглил в малка къщурка в планината, която се намирала почти на границата между източното и западното царство. Не искал да чуе нито думичка за това, как управляват Славомир и Мирослав, но от време на време, му се налагало да се отбива до пекаря от едната страна на границата, или при пастира, който изработвал сирене, откъм другата страна на границата. Там научавал и това, което не искал. Отначало вестите говорели, че жителите на изток и на запад били очаровани от взаимното съперничество. След дълги години спокойно царуване в благоденствие при стария владетел изведнъж дошло нещо много по-вълнуващо. Целият народ се радвал, че тяхното царство е по-добро в нещо от другото. Вдигнали по-внушителна кула, построили по-просторен площад, издигнали по-красива статуя, извисили по-внушителни сгради, украсили по-цветни мозайки.

- Мирослав и Славомир са толкова еднакви, каквито бяха като малки - веднъж обърнал внимание бившият министър на пекаря от едната страна на границата, а понякога и на пастира от другата. - И тогава не си играеха заедно, а един срещу друг. А и сега не управляват в полза на своето царство, а срещу братовото. Но такова противопоставяне струва много пари.

- Само че такова съперничество струва много пари - обърнал внимание главният ковчежник на цар Мирослав.

- Изобщо не ми говори! - развикал се Мирослав. - Точно сега искам да организирам голяма и добре въоръжена армия. Нуждаем се от сто артилерийски полка и петдесет ескадрона конница. От днес държавата ни започва да пести, за да имаме пари за тази цел.

- Само че това съперничество струва много пари - обърнал внимание при сходни обстоятелства в същия ден управителят на царската хазна на Славомир.

- Никога не искам да чувам подобни думи! - разярил се Славомир. - Искам държавата ни да има колкото се може по-бързо много по-силна войска. Сто нови дивизии кавалерия и петдесет дивизии далекобойни оръдия. Започваме да спестяваме, за да можем да си го позволим.

След като след няколко месеца бившият министър се отбил в долината при пекаря или може да е било и долината на пастира, дочул съвсем други слухове. Хората и от двете страни на зелено-синята граница се оплаквали, че са им повишили данъците и таксите. Вербували насила синовете им в армията, за да бъде тя колкото е възможно по-многобройна. В едната страна си били поставили за цел да имат по-многобройни оръдия от другата и затова реквизирали наред всичко желязно. Претопили църковните камбани и парапетите на мостовете, за да излеят от тях нови оръжия. Войската на другата страна конфискувала най-напред конете на хората, а после овеса и сеното, за да има конете какво да ядат. Бившият министър разбрал, че Мирослав и Славомир се готвят за война.

С големи мъки на столиците се удало да доизградят новите площади. Но и така на площада на Славомир още не било готово едно парче от мозайката, така че на изобразявания владетел липсвала част от носа и половината от окото. А на площада на Мирослав изобщо не била поставена предвидената статуя, вместо нея там се разполагал само голям мраморен постамент. Но както Мирослав, така и Славомир заповядали в източното и съответно в западното царство да се проведат грандиозни празненства по случай доизграждането на площадите. Всички граждани били задължени да участват в тях, за да видят със собствените си очи и да чуят със собствените си уши всичко. Свирели множество духови и класически оркестри, които се сменяли с изпълнения на циркови номера и жонгльори. Един предприемчив диригент дори си подредил програмата така, че сутринта свирел с музикантите си на едно място, а вечерта на друго, като в полунощ щял да се пръсне от смях, казвайки, че никога в живота си не бил печелел толкова за един ден.

Наистина, на този диригент му било радостно, но хората не се радвали по време на празненствата.

- За какво ни е потрябвал такъв огромен площад? След като вече нямаме какво до сложим в уста? - мърморел си някой под носа в синьото царство.

- Каква полза от такъв скъп постамент без статуя? Нали сме го заплатили ние от новите си данъци - мрънкал някой в зеленото царство.

- Защо ни е тук да свири оркестър, след като никой няма желание да танцува? - роптаел друг човек.

А повярвайте ни, че дори не знаем къде е станало това - на площада на Мирослав или на Славомир.

- Циркаджиите ни забавляват, а нашите деца няма кой да ги учи, тъй като прибраха учителя в армията, но не изпратиха друг - ругаела една майка. И не само тя.

- Как можем да имаме желание да празнуваме, след като не мога да си позволя да отида на гости на сестра ми, тъй като няма да ме пуснат през границата - мърмореше някой си друг.

И повярвайте ни, мнозина бяха обхванати от такова озлобление.

С изключение на деня, когато площадите били тържествено открити, по тях нямало голямо оживление. Хората от източната и западната страна нямали време да се разхождат по площадите, тъй като им се налагало да работят от тъмно до тъмно, за да могат да си платят новите данъци. И в двете държави бил въведен поголовен данък. В заповедта на Славомир пишело, че всеки гражданин, който има глава на раменете си, е длъжен да заплати по един дукат месечно за нея, само тези, на които са израсли две глави, ползват отстъпка, трябвало да заплатят не два дуката, а само един и половина. В закона на Мирослав се огласявало, че който не заплати данъка за главата си, ще бъде лишен от нея.

Трябва да подчертаем, че идеята как да се използват пустите площади не се бе разпространила чрез шпиони или съгледвачи откъм братовата страна, а се бе породила едновременно в главите на двамата млади царе. Може би няколко минути или часове по-рано в главата на единия, но това в този случай е все едно. Славомир и Мирослав започнали да провеждат военни прегледи.

- В събота следобед на военен преглед ще се явят десет нови конни дивизии - призовавали в царството на Славомир.

- В неделя предобед на площада ще маршируват петнайсет артилерийски полка с новите си топове - съобщавали Мирославовите глашатаи.

- Нека в понеделник по обед всеки прекъсне работа и дойде да се полюбува на марша на нашата пехота - заповядвало се в западното царство.

- Приканваме всички граждани, в петък сутринта да дойдат на централния площад, където ще имат възможност да видят как дефилират нашите планински стрелци в новите им тюркоазени униформи - звучало зад границата.

Макар че основното намерение на тези военни прегледи било да се покаже на собствените граждани и на съседното царство колко мощни са армиите, резултатът бил точно обратният. Шпионите на Славомир и Мирославовите разузнавачи все по-често ходели при своя цар с все по-обезпокоителни информации за военната мощ на царството от другата страна на граничния мост.

- Брат ми се кани да нападне царството ми - викал уплашеният Мирослав.

- В най-кратки срокове брат ми ще нападне земите ми - ужасено вдигал врява Славомир.

"Трябва да го изпреваря" - дошло наум едновременно на близнаците, нали били еднакви.

И започнали да си блъскат главата как би могло да се направи. Нито един от тях не вярвал, че може да победи братовата си армия в открит бой, всеки обмислял някаква измама. И както много пъти вече се оказвало, те имали неразличими не само лица, фигури, движения и чувства в сърцата си, но и мисли в главата.

- Пипнах го - извикали един ден и двамата. Може би идеята дошла наум на единия секунди или минути по-рано, но в този случай това е все едно.

Мирослав заповядал да му ушият сини кралски одежди. В случая шивачите работели според описанието, което им дали шпионите, които преди това се били застоявали на запад. И както може ви вече подозирате, Славомир наредил да му ушият също царски одежди в зелен цвят, а шивачите трябвало да постъпват точно така, както им казвали шпионите, познаващи от близко вкусовете в царския двор на съседното царство и на самия владетел. Когато шивачите ушили дрехите, веднага ги затворили в подземията на замъците, за да не би случайно да издадат на някого, че Славомир има зелени дрехи. Или че Мирослав има сини дрехи.

Една вечер на моста, който свързвал Мириславовото и Славомировото царство, се срещнали двама конници. Лицата им били закрити с качулки, а дрехите им не се виждали заради дългите плащове. Може би дори самите те и да не се забелязали, тъй като префучали в галоп покрай себе си и продължили нататък. Единият на запад, а другият на изток.

По-късно, посред тъмната нощ, се дочуло енергично тропане върху портата на крепостта, в която отглеждали конете на Славомир.

- Кой е там? - извикали в тъмнината стражите.

- Не познавате ли своя цар?! - скарал им се ездачът.

Изненадани, войниците веднага отворили портата.

- Извикайте командира си! - рязко заповядал ездачът, скачайки от коня си и разкопчавайки плаща, под който се показали тъмносините дрехи, каквито владетелят носел на военните прегледи.

Когато капитанът, който командвал крепостта, видял своя цар, енергично отдал чест и се поклонил:

- Господарю - започнал да заеква той, явявам се по ваша заповед и съм на вашите разпореждания.

- Денят на атаката срещу царството на Мирослав наближава. А както е общоизвестно, точността на пушечната стрелба и остротата на сабите се повишават, ако се натопят няколко часа в течаща вода. Затова обяви веднага настъпление на целия личен състав и още по тъмно се отправете към най-близката река и хвърлете оръжията във водата.

Докато царят говорел, постепенно устата на капитана зяпнала от изненада.

- Мой царствени господарю - заекнал накрая той, - не грешите ли? В живота си не съм чувал, че би трябвало оръжието да се накисва преди атака.

- Противопоставяш се на заповедта ми? - извикал царят.

- Никога не бих си позволил - уплашил се капитанът. - Но ми позволете, моля, Ваше царско Величество, един въпрос.

- Казвай!

- След като оръжията ни бъдат достатъчно накиснати, как после ще ги извадим от водата?

- Усъмняваш се в моята предвидливост? - извикал царят.

- Не бих си позволил - още повече се уплашил капитанът.

- Не се страхувай, всичко е предвидено. Ти само изпълни заповедта! - заключил с по-мирен тон царят.

После се метнал на своя вихрогон и се загубил в тъмнината. Очаквал го още път до казармите на артилеристите. Там царят издал заповед преди наближаващата атака всички дивизии бързо да потопят топовете си на дъното на реката. Заповедта трябвало да бъде изпълнена до изгрев слънце.

Тази нощ била също толкова вълнуваща и за войниците от Мирославовото царство. Конникът стигнал до крепостта, където държали артилерията. Когато войниците на входа видели величествените тъмнозелени одежди, веднага се поклонили на своя цар. Когато командирът на твърдината дочул заповедта на господаря, се поколебал за малко дали ушите му не го лъжат, но когато накрая видял смръщеното лице на царя, моментално изпълнил нареждането. И така нищо неразбиращите артилеристи със зелени униформи още по тъмно домъкнали топовете си до най-близкото място на реката и там ги пуснали чак на дъното. Дочули някакво метално звънтене откъм другия бряг, но не получили заповед да му обръщат внимание. Звънтенето би могло да идва и от недалечното място по течението, където кавалеристите на Мирослав хвърляли оръжието си във водата.

Слънцето се показвало вече на хоризонта, когато насред моста отново се разминали двама конници. Препускали значително по-бавно, отколкото преди полунощ, тъй като конете им били обезсилени. Но и ездачите след нощните им обиколки също били уморени, затова не обърнали внимание един на друг. Когато Славомир дошъл до двореца си, си поръчал богата закуска. Но щом я изял, не се посветил, както обикновено, на държавни задължения, а се отправил към покоите си. Преди това заръчал никой да не го безпокои, тъй като се нуждае от почивка. Ако тази сутрин някой би наблюдавал двамата братя, щеше отново да констатира, че близнаците правят едно и също. Тъй като и Мирослав след обилната закуска отишъл да си поспи.

Когато младите царе се събудили около пладне, излежавали се още малко в постелята. Усмихвали се при представата какво става сега в царството на брат им. Как ли този нещастник беснее, след като е разбрал, че армията му е напълно обезоръжена, а топовете, пушките и сабите са на дъното на реката. Тогава царят - все едно дали говорим за Мирослав, или Славомир - най-сетне станал. Заповядал на пажовете да го облекат и с усмивка на уста отишъл в работния си кабинет. До вратата вече нетърпеливо го изчаквали командирите на кавалерията и артилерията.

- О, добре сте ми дошли - зарадвал се царят. - Точно исках да ви повикам. Довечера атакуваме. През нощта ще окупираме цялата страна от другата страна на моста. Върнете се при войниците си и дайте заповед да се тръби атака.

- А кога ще получим оръжията си? Как да ги измъкнем от реката? - попитали учудените командири.

- Нашите оръжия всъщност не са в реката - разсмял се царят. - Използвах военна хитрост и преоблечен като брат ми заповядах на армията му да изхвърли цялото си оръжие във водата.

- Не - отговорили още по-учудени командирите. - Вие ни заповядахте през нощта да потопим всичкото си оръжие в реката.

Въпреки че командирите си позволили да не се съгласят, доброто настроение не напускало царя. Та нали това бил неговият велик ден.

- Аз ли? - разкикотил се царят така, че щял да се задуши. Никога не съм ви давал такава заповед. През цялата нощ всъщност бях зад моста на другата страна на реката, на неприятелска територия.

После усмивката на младото лице на царя започнала да изчезва. Бузите му пребледнели, погледът му потъмнял, коленете му се подкосили. Трябвало да се опре о масата, за да не загуби свяст.

- Това е бил моят близнак - шептял той. - Та нали той прави всичко, каквото и аз.

Царят рухнал на стола си. Слугите му донесли чаша вода и започнали да му веят. Едва след като някак си се свестил, казал на присъстващите придворни:

- През нощта в нашите казарми е бил брат ми. Той е издал тези коварни заповеди.

- Но нали е бил облечен във вашите дрехи, царствени господарю - позволил си да подхвърли командирът на армията.

- Бил е брат ми - държал на своето царят.

Тогава друг царедворец показал с пръст царя:

- А това всъщност вие ли сте? - попитал той.

- Аз съм! - извикал царят. - Аз съм! Аз съм!

Обаче този път тонът на царския глас съвсем не звучал господарски, както обикновено, а бил объркан и безпомощен.

- Простете ми, царствени господарю - започнал друг велможа, - как можем да се уверим, че сега пред нас стоите вие, а не вашият близнак?

- Та нали ме виждате! - завайкал се царят.

- Но и през нощта ви видяхме - отбелязал някой. - Бяхте в своите дрехи.

- Аз съм си аз! Аз съм си аз! - разплакал се царят.

Тихичко, царедворците се изнизали.

Из цялото царство - става дума както за зеленото, така и за синьото - много бързо се разпространила новината, че младият цар се е побъркал. Заповядал да се унищожат всички оръжия, раздавал безсмислени разпореждания, бръщолевил нещо за своя брат, че били еднакви, плачел като дете. По просторните площади насред столиците на зеленото и синьото царство се образували групички от хора. Питали се едни други какво става в тяхната страна. Слуховете за това, че не всичко е наред в главата на младия цар, обяснявали всичко, което в последно време ставало в техните страни. А когато такава групичка се събере, лесно ще се намери някой, който да изрази недоволството си на глас. А някой друг да се изкаже още по-високо. Отначало се чува само един вик на смелчагата, после групичките се събират и цялата тълпа вече проявява гнева си. И такава многобройна сбирщина веднага знае накъде да се отправи. И в най-скоро време недоволните граждани се събират под прозорците на царския кабинет.

- Нека царят да отмени поголовния данък! - крещяла тълпата под прозорците на Славомир.

- Нека всички насила вербувани младежи да бъдат освободени от армията и да се върнат по домовете си! - настоявали хората, скупчени долу под работния кабинет на Мирослав.

- Върнете ни реквизираните коне! - апелирали гражданите.

- Не искаме военни полкове, а храна за децата ни!

- Нямаме нужда от нови дивизии, а от предишния мир и изобилие!

И Мирославовите, и Славомировите градски стражи нямали какво да направят, за да удържат тълпата надалеко. Но измежду разгневените хора се намерили достатъчно сръчни и гъвкави, които можели да хвърлят камъни чак до прозорците на царския кабинет. Стъклата задрънчали и придворните се изплашили.

По време на краткото царуване на горделивите и властолюбиви млади царе някои царедворци като че ли бяха оглупели. Бяха приспособили мисленето си към мнението на господарите си. Други сановници никога не бяха имали свое собствено мислене, те само говорели и вършели това, което предполагали, че ще се хареса на царя. Сега всички те в объркването и страха си тичали нагоре-надолу из двореца, или по-точно из двата двореца. Някои от тях вече бяха сколасали да си опаковат багажа и тайно бяха напуснали столицата, други се бяха затворили в покоите си, трети сновели из коридорите и разпространявали всевъзможни клевети и лъжливи слухове.

Но и в Мирославовия, и в Славомировия двор все пак били останали няколко придворни, които били запазили поне щипка разум. И макар че в повечето време от неотдавнашното минало се страхували да се противопоставят на младия цар, осъзнавали, че това, което става в страната им, цялото това съперничество и въоръжаване, не е нито добро, нито успешно. Такива царедворци събрали на едно главите си и се замислили какво ще стане със страната им утре, в други ден и след година. Много бързо и в източното, и в западното царство се съгласили, че в случая може да им помогне единствено бившият царски министър.

И така, и в зеленото, и в синьото царство написали писма до царския министър. Тези писма не били еднакви, тъй като тях не ги били писали близнаците, но съдържанието им било доста подобно. Придворните призовавали той да се върне и да оправи положението в техните страни. В синьото царство написали по-дълго писмо, в зеленото - по-кратко. Затова отговорът на министъра бил еднакъв - както на изток, така и на запад:

Уважаеми графове и уважаеми графини, почитаеми барони и баронеси, благородни князе и княгини, достопочтени маркизи, прославени рицари, най-напред трябва да ви обърна внимание, че всички вие носите част от вината за това, как се развиват нещата в страната ви. Много пъти сте премълчавали, когато сте били длъжни да обърнете внимание на грешките и заблудите на своя неопитен и млад владетел. Сега се изправяте срещу разгневения народ по площадите и под прозорците на двореца. Ако не отнемете властта от царя, ще стане още по-лошо. Няма да се води война между зеленото и синьото царство, а вътре в самите държави.

Под написаното стоял министерският подпис.

Когато царедворците прочели отговора на министъра, се уплашили. Кой би се осмелил да свали царя от власт? Нали ще го ядосат и той ще ги накаже. Тогава придворните написали на министъра, че се страхуват от царското наказание. От синьото царство дошло по-кратко писмо, от зеленото - по-дълго. Министърът прочел отговорите, усмихнал се подигравателно и написал кратък отговор:

Уважаеми графове и графини, почитаеми барони и баронеси, благородни князе и княгини, достопочтени маркизи, прославени рицари, да ви накаже може само този, който има власт. Ако вие не затворите царя си, разгневеният народ ще затвори вас.

Под писмото стоял министерският подпис.

След дълго колебание накрая царедворците лишили от царската власт Славомир и Мирослав. Тъй както знаем, че много се страхували от тях, го направили много внимателно, всъщност така, че младите неопитни царе дори не забелязали. Казали на Мирослав, че е болен и трябва да си почива и да не излиза от спалнята си. Освен до тоалетната. На Славомир казали точно обратното. Говори се, че в царството вилнеела опасна болест и за да не се зарази, той трябва да остане в спалнята си. И му дали нощно гърне. После придворните написали трето писмо на министъра. Съобщавали му, че царят е в домашен арест и настойчиво питали кой трябва сега да властва? Министърът отново отговорил съвсем кратко:

Уважаеми графове и графини, почитаеми барони и баронеси, благородни князе и княгини, достопочтени маркизи, прославени рицари, елате на бившия главен площад, очаквам ви в изоставения замък на бившия цар.

Под писмото стоял подписът на министъра.

- Тук са и сините! - изненадано възкликнали облечените в зелено царедворци, когато дошли на уговореното място.

- Дошли са и зелените! - уплашили се царедворците в сини одежди.

- Защо тук са дошли царедворци от източното и западното царство? - питали се удивените придворни.

- Защото отсега нататък царствата отново се обединяват - отвърнал министърът.

- Кой тогава ще ни управлява? - питали се обезпокоените царедворци.

- Самите вие - отговорил министърът.

- Но как ние можем да управляваме? - питали се развълнуваните придворни.

- Трябва да управлявате така, че да не изневерявате на мислите и принципите на бившия си цар - отговорил министърът.

- А какво ще стане с Мирослав и Славомир? - питали се озадачените царедворци.

- Бившите царе няма да останат дълго затворени. Затова пък могат да отидат в изгнание - отговорил министърът.

- А къде да ги пратим? - попитали смутените царедворци.

- Знам едно място - отвърнал министърът и се усмихнал.

И ако си мислите, че старият министър останал в бившата - а сега вече нова столица на царството, за да управлява заедно с царедворците, много грешите. Той моментално се върнал в къщурката си в планините, които се намирали на някогашните граници между миналото зелено и миналото синьо царство. В най-скоро време при него изпратили Мирослав и Славомир. Всъщност там било тяхното изгнание. Отначало братята си правели напук, но когато министърът им ги наказвал справедливо за всяко прегрешение, постепенно умът започнал да им идва в главата. Научили се да работят. И не да работят един срещу друг, а съвместно. С други думи си сътрудничели. Помагали си. Министърът не трябвало вече да се отбива при пекаря или пастира. Веднъж изпращал долу Славомир, друг път Мирослав. Там бившите царе научавали и това, което не искали. Донасяли вести как населението и от двете страни приело с възторг обединението и обновяването на някогашното велико царство. Всички нови данъци били премахнати. Хората имали отново достатъчно храна. Армията освободила всички насила рекрутирани младежи. Вече никой не си спомнял нито за Мирослав, нито за Славомир. Но нека все пак да не лъжем! От време на време за тях се говорело. Когато на хората не им достигало желязо, за да си изковат плугове или да си излеят черковни камбани. Тогава се разказвали всевъзможни невероятни приказки за царете близнаци, които се побъркали и един ден заповядали да се изхвърли цялото желязо в реката.

© Павол Ранков
© Асен Милчев - превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2020, № 2 (243)

Pavol Rankov. Z pripravovanej knihy princezné a princovia. Bratislava: Artforum, 2020 (предстоящо издание).