ТУНЕЛ

Павол Ранков

web

Мисля, че М. беше разстроен, задето не е намерил приятеля си във влака. Премина през всички вагони и реши да не го търси повече. Съзря свободно място в едно купе. Отвори вратата и попита дали може да седне. Преди да получи отговор, усети внезапна вълна на насъбрана негативна енергия, която дойде от купето. Това не бяха враждебни погледи, отрицателни жестове или думи, а някаква тежка задуха, която го изпълни с опасения и неприятни предчувствия. Още малко и под влияние на това впечатление щеше да се обърне и да продължи нататък, но повечето от пътниците му предложиха мястото. За миг се разколеба, после обаче преодоля противното чувство. Влезе вътре и седна.

Съблече си сакото седейки и бутна хубавата трийсетгодишна жена, която му бе отдясно. Извини й се, а тя с изкуствена усмивка отвърна, че въобще нищо не е станало.

От лявата му страна седяха двама по-възрастни, навярно съпрузи. Един след друг решаваха кръстословица, която бе сложена на женските колене. Веднъж пишеше отгатнатата дума тя, след това мъжът й. Струваше му се, че старата госпожа има по-голям успех. Караше съпруга си да бърза, за да завършат кръстословицата преди да са стигнали тунела.

Срещу възрастната двойка седеше майка с малко дете. Хлапето, около петгодишно, измерваше М. с ненавистен поглед и той отново усети оная зла сила, която го облъхна на влизане в купето. Може би точно тези детски очи бяха нещото, което го ужаси. Майката се наведе над сина си и нещо му зашепна. Хлапето кимна с глава и се обърна към прозореца.

Майката беше приблизително на същата възраст като жената, която седеше вдясно от М. Общо взето тя също бе привлекателна. Нейната красота обаче бе естествена, по-независима от козметиката и скъпата прическа, каквито украсяваха пътничката, която преди малко М. побутна. Зарадва го, че в купето от осмината пътници (включително М.) има две хубави жени. На неговата възраст вече изобщо не го смущаваше, че едната от тях пътува с дете. Погледна ръката й и му се стори, че пръстенът, който видя на нея, не е брачна халка.

Срещу М. седеше пъхтящ петдесегодишен дебелак, който тъкмо започваше да яде хляб със салам. В ръката си държеше голям нож, с който режеше дебели парчета и ги пъхаше в устата си. След всеки залък изпръхтяваше, сякаш за могъщото му тяло бе проблем самото дъвчене. Каза, че бърза, за да не трябва да седи с храна в ръцете, когато минават тунела. М. се засмя, понеже тези думи прозвучаха сякаш дебелакът не може да си уцели устата в тъмното.

Край предъвкващия мъж с румени страни и срещу хубавата жена без детето седеше офицер, който се преструваше, че дреме. И М. смяташе да поспи или поне да затвори очи, защото при такъв състав на пътниците всеки опит да заговори някоя от жените ще се превърне в общ разговор и ще завърши като монолог на мляскащия шишко. На всичко отгоре чувството му, че купето е пълно с ненавист, въобще не бе изчезнало.

М. затвори очи, но след минутка точно инстинктивното усещане, че е заобиколен от нещо лошо, го принуди отново да ги отвори. Хрумна му, че в купето преди той да влезе, се е стигнало до размяна на мнения, а може би и до караница. За какво може да бъде? М. преценяваше пътниците и търсеше обяснение. Може би военният е искал да отворят прозореца, а жената с детето е била твърдо против. Но офицерът седеше до вратата и коридора, откъдето може да се проветрява и определено не пречи на никого.

Конфликтът е могъл да възникне, когато момчето е дръпнало списанието от седящите отсреща възрастни хора. На това обаче противоречеше фактът, че старицата сега стана и извади от пътната си чанта пакетче бонбони, с които почерпи и детето.

Неприятна сцена е могъл да предизвика и дебелият петдесетгодишен мъж. Попитал е някоя от жените защо пътува без съпруга си или дори направо - дали е омъжена. Запитаната безспорно остро е възразила. Но пъхтящият червендалест човек изглеждаше толкова простодушен, че надали неговите въпроси са могли да обидят някого, колкото и недискретни и глупави да са.

Не, М. направи заключението, че присъствието на нещо отрицателно трябва да се обясни по друг начин. Тези хора не са имали никакви проблеми помежду си. Може би обаче преди това кондукторът е хванал някого от тях без билет. Но кого? Военният несъмнено има служебно намаление, дебелият мъж, навярно селянин едва ли би пътувал без билет, както и жената с детето. Съпрузите определено вече са в пенсионна възраст и пътуват безплатно. А прелестната поддържана блондинка до М. да се вози гратис, е почти изключено.

Ако знаеше кой е седял на мястото му преди него... Може би си е излязъл от купето след конфликт с някой от останалите. Този, който е седял тук преди него, си е отишъл, но насъбраната отрицателна енергия след себе си е оставил. Защо обаче това го усеща най-вече и изключително, точно М., който няма поначало нищо общо с него? Другите си говорят, усмихват се помежду си. Той обаче приема, а сега определено и излъчва безпокойствие, заради което спътниците от време на време го стрелкат с въпросителен или отблъскващ поглед. М. размишляваше дали не трябва да напусне купето и да седне нейде другаде. Струваше му се обаче, че тежката миризма на злото така е полепнала по него, че ще го понесе със себе си. Постоянно го занимаваше това, което се е случило тук преди да дойде. Може би мястото е било празно от самото начало. Останалите в купето са се чувствали добре и сметнали, че новият пасажер ще им наруши удобството. Или повечето от тях под някакъв предлог са приканили предишния пътник да си излезе. И затова са толкова мили един към друг. Но защо му позволиха да седне? Все пак напълно достатъчно бе да кажат, че мястото не е свободно.

Старата госпожа извади игли и започна да плете нещо от червена вълна. Мъжът й продължи с попълването на кръстословицата. Жената край прозореца режеше ноктите на сина си. Офицерът в ъгъла отвори очи и, имитирайки голям интерес, заоправя една от значките на униформата си. Откопча затварящата игла, която придържаше значката и съсредоточено заизмерва отдалечеността й от джоба и копчето. М. се изненада, че военният, който единствен изглеждаше, сякаш не бе член на тая удивителна компания, изведнъж се засмя на момченцето и му каза, че вече наближават тунела. Дебелият мъж все така продължаваше да реже парчета салам, хлябът му вече бе свършил. Всеки от тези хора като че ли сега правеше нещо по-различно отпреди минута, сякаш искаха да успеят в нещо преди да са стигнали тунела. Само жената край М. седеше неподвижно и безучастно.

Хлапето извика, че иска вече да е в тунела. Старчето срещу него каза, че остава съвсем мъничко. След това извади от джоба си ябълка и сгъваемо ножче.

М. забеляза, че детето пак го наблюдава с омраза и отвращение. Неговите очи му напомняха дивите очи на вълче. Хрумна му, че единствено детето открито показва ненавистта си към него, останалите може би чувстват същото, но го крият. Може би злото, което усещаше, бе насочено точно против него. На тези хора тук заедно определено им е било добре. После пристигна М. и наруши хармонията им. Не го искаха тук.

Или пък искаха да е тук, за да има кого да ненавиждат. Нищо лошо не му казаха, но той чувстваше неприязънта им с всеки милиметър на кожата си. Сякаш забиваха в него иглите на своята омраза. Прииска му се да си тръгне, но го задържа мисълта, че всичко, което усеща, може би е плод само на умореното му въображение.

Отдаде се на спомени за приятните мигове от своя живот и това взе да го успокоява. Най-накрая погледна на пътуващите с други очи. Все пак нищо не е станало. Момчето го следи с недоволство, но това е нормално за децата. Останалите пътници обаче се държат съвсем порядъчно. Старата госпожа плете, съпругът й реже ябълка, майката подкъсява ноктите на детето си, военният си оправя значката, дебелият човек си отрязва от салама.

Момченцето зарадвано извика, че вече вижда тунела. Старицата като че ли се стресна от детския глас и изпусна на пода една от иглите. Хубавата жена, която досега седеше неподвижно до М., енергично се наведе, за да я подаде на старата госпожа.

М. може би е решил, че когато влакът излезе от тунела, ще напусне неприятното купе. Сигурно си е казал, че ще е по-добре да стои някъде в коридора, отколкото да понася тая ужасяваща атмосфера. Не зная какво си е мислел и не помня какво стана тогава. Беше много отдавна. Още повече, че спомените ми за този ден са изопачени от картини, каквито обикновено сътворява фантазията на петгодишното дете.

© Павол Ранков, 2003
© Николай Фенерски, превод, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.