ИНСПЕКТОРИ

Павол Ранков

web

О. отвори очи и погледна зелените дигитални цифри, които тъкмо се смениха от четири и пет на четири и шест. Отиде бос до банята, изпика се в умивалника, изми ръцете и лицето си. След това си наля кафе от термоса и си отряза две филийки хляб в кухнята. Изяде ги с масло и мармалад. Облече се. Беше спокоен, сутрин на гарата връзките бяха бързи и точни.

Свери времето си с часовника на перона. До тръгването оставаха десет минути. Намери си място във вагон първа класа и затвори очи. Това му беше навик - винаги чакаше със затворени очи, докато включат осветлението. Някакъв глас го попита дали е свободно при него.

Влакът потели и в същия момент лампите започнаха да светват. Неонът сякаш се колебаеше, светна, изгасна, за малко трепна и накрая освети купето.

О. отвори куфарчето и взе да преглежда материалите, които ще му трябват днес. Мъжът отсреща също се зачете в някакви книжа.

Влакът не спираше в предградията и след минута волно се понесе през полята. Отведнъж обаче рязко удари спирачка. О. изгуби равновесие, наклони се и някои от документите му изпадаха. Спътникът му ги вдигна и преди да ги върне, за момент ги задържа пред очите си. Извини се за любопитството и попита дали О. е инспектор по състояние на счетоводството. О. изненадано потвърди. Спътникът с усмивка съобщи, че са колеги, защото и той тъкмо отива на ревизия. До Д.

О. оглеждаше със симпатия своя спътник. Имаше подобен на неговия костюм - сив, на ненатрапчиви сини карета. Може би на О. е с по-широки ивици. И закопчаването беше друго, костюмът на О. беше с два реда копчета. Спътникът му носеше очила, а О. си ги слагаше само на работа.

Заговориха за професията си. Работеха съвсем същото - контролираха дали съвпадат данните, които им изпращат от отделните филиали в управлението (спътникът го наричаше центъра). Задължението им беше да проверяват отчета на място в отделните цехове.

Спътникът попита дали и О. постъпва по този начин, първо сравнява данните по своята счетоводна книга със списъка на приходите и разходите, дали също пропуска счетоводната книга, която водят в цеха. О. потвърди, че поглежда в тези сметки, само ако се появят някакви несъответствия. Каза, че преди година искали да правят ревизия на цеховете в тяхната фирма с компютър, но това довело само до объркване и безредие. Спътникът има друг шеф. Това е старата школа, той знае, че машината може да замести човека в тегленето на вагонетка, но не и при контролиране на работата на другите. Компютъра може да излъжеш, добрия инспектор обаче никога.

Млъкнаха и се загледаха в документите си. После на спътника му хрумна нещо, избра един от списъците си и предложи на О. да покаже как би проверил тези сметки. О. прегледа листите и каза, че е по-добре да се подходи според отделните служители, а не според седмиците. Така веднага ще стане ясно къде е грешката.

След това О. извади своята папка и спътникът му показа как би решил неговия проблем. В този случай ще бъде по-добре да се сравняват колонките и редовете. И двамата се съгласиха с това. О. се засмя и каза, че спътникът спокойно би могъл да отиде до Т. вместо него. След минута спътникът попита дали действително може да отиде вместо О. Теоретично би било възможно, нали О. е напълно непознат в този филиал. Спътникът предложи наистина да опитат смяната. Ще се срещнат в обратния влак и ще си разменят резултатите. О. възразяваше, че може да е рисковано. Спътникът го допусна, но наблегна на факта, че е твърде примамливо. Никога не би му дошло на ум, че и в професията на ревизора може да се организира приключение с размяна на личностите както в криминале.

В края на краищата О. се съгласи.

После разговаряха за своите фирми. О. разказа за награждаването и добрите отношения между инспекторите. Спомена и за традицията на новогодишните вечеринки, на които всеки нов служител е длъжен да съчини оригинална клетва на вярност към фирмата. Добави, че ако някой я наруши, трябва - според последните стихове на клетвата - да го изядат вълци. Спътникът се смя много на това.

Когато О. слизаше в Д., усещаше в стомаха си оная треска, която често съпътства възбудата. Излезе от сградата на гарата на провинциално градче, пресрещна го неприятен вятър. С инстинкта на чиновник, който често пътува из такива краища, крачеше в посоката, накъдето предполагаше, че е централният площад. Пътят обаче ставаше все по-пуст и чак накрая съзря в далечината разорано поле. Трябваше да се върне. Зави надясно и тоя път пое в правилната посока. Действително стигна до площад с вехти, очукани къщи и паркирани автомобили.

Там имаше и ресторант. Поръча си яйца. Отегчена и неприветлива сервитьорка след минутка му донесе някаква гъста супа. О. възрази, че е поръчал нещо друго. Сервитьорката се разкрещя и от кухнята дотича млад готвач. Застана предизвикателно пред О. и каза, че при тях всеки трябва да заплати това, което е поръчал. Нека запомни това. О се примири и оправи сметката.

На площада заразпитва минувачите за пътя до офиса на цеха. Никой не можеше да му помогне. Хората неохотно само вдигаха рамене, малцина се спираха с намерението наистина да дадат съвет. Един мъж накрая каза, че такава фирма определено няма в техния град. После взе да пита вече само за улицата, чието име му написа спътникът на едно листче. Минувачите пак въртяха с глави. Само жената от будката си спомни, че имало такава улица в града им, но я преименували, когато последния път сменяли имената на улиците. Къде обаче се намирала не можа да си спомни.

О. изтри очите си с носната кърпа от праха, който хвърли в лицето му пронизителният вятър. Беше объркан. Лека-полека започна да схваща, че спътникът го е излъгал. Искал е да се добере до сметките, до отчета на фирмата и О. наивно му се хвана. Затича към телефонната кабинка. Слушалката обаче беше изтръгната, а над апарата между различните безсрамия някой беше надраскал: По телефона мутрата му не можеш да разбиеш - иди там лично!!!

Да, съгласи се О. С първия влак ще тръгне за Т. и ще настигне тоя тип. Заедно с работниците в цеха ще го задържат и ще го предадат в полицията. Само така ще може да запази името си във фирмата. Спомни си, че в миналото конкуренцията вече се бе интересувала от цеха в Т.

Трябваше му минута, докато намери пътя за гарата. Стигна дотам по различна улица от тая, дето бе минал сутринта. Намери същото място. С изненада обаче откри, че главният вход е заключен, а на вратите стоеше табела В ремонт. Обиколи сградата и се озова при коловозите. Там един брадат старец смазваше стрелката. О. го попита кога тръгва влакът за Т. Железничарят се засмя и отговори, че след година. После обясни, че гарата е в ремонт, а и релсите са вече четвърти месец извън експлоатация. О. каза, че сутринта все пак един влак е пристигнал. Старецът поклати глава за несъгласие. Преди тунела линията е прекъсната. О. попита как да стигне до Т. Старецът отвърна, че най-добре ще е да отиде с автобус.

О. бързаше по пътя, който му показа старият железничар. На изпотеното му чело лекичко кацаха снежинки. Намираше се почти в края на градчето. Между последните къщи забеляза телефонна кабина. Проблясна му надежда все пак. В чантата си успя да намери номера на завеждащия филиала в Т., имаше и монета. Вдигна завеждащият. О. объркано му заобяснява, че инспектор по състояние на счетоводството е той. В слушалката се чуваше шум и пукот. Завеждащият не разбираше. Каза, че инспекторът е точно сега при него и може да му предаде слушалката. О. чу в апарата гласа, който познаваше от влака. Започна да ругае, но спътникът го прекъсна. Успокояваше го, че ситуацията се развива по план. Преди да затвори, отново подчерта, че О. не трябва да се безпокои, тъй като всичко е наред. О. продължи по шосето. Беше вече извън града. Срещна жена на неопределена възраст, тя му рече, че тоя път всъщност не води точно до автогарата, но ще стигне по него където трябва. Тези думи малко го успокоиха. Не искаше да се връща до Д. Това беше негостоприемен град, пълен със странни хора.

Започна да се смрачава. Валеше неспирен сняг и околните поля се покриха с тънка мокра пеленка. Вече ходеше дълго и обувките му прогизнаха. Очите му пареха. Температурата му винаги се проявяваше по такъв начин. Настина. Умората обля цялото му тяло. Вече не мислеше за пътя до Т. Просто искаше да си отиде вкъщи. Всички сметки, отчети, статистики бяха нищо в сравнение с топло легло и чаша чай. Изведнъж спря въобще да му пука за името му във фирмата, за уважението на завеждащия, за смешната клетва във вярност.

Пътят полека взе да се изкачва. Иззад хълма се дочуваха някакви звуци. Може би село, в което има кучета. Звуците напомняха техния вой.

© Павол Ранков, 2003
© Николай Фенерски, превод, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.