ВЪВ ВСЯКА ДУМА ДУМА

Павол Ранков

web

Определено не идва при мен и иска да пита къде да намери някой от колегите, си помислих, когато на вратата на кабинета ми застана мургав четиридесетгодишен мъж в добре ушит костюм и първокласни обувки. Безспорно беше чужденец. Арабин, турчин, може би арменец или грък. Интелигентно чело, дълбоки черни очи, мустаци, каквито и до днес в нашата страна извикват представата за унгарски хусар. Тип, който има успех със словачките. От една страна за всеки такъв мъж си мислят, че е петролен шейх, а от друга вярват в мита за тяхната съвършена мъжественост. Въпреки това в този човек по-скоро имаше нещо грозно, отвратително.

Мъжът стоеше с ръка на бравата и чакаше аз да заговоря първи. Може би има такъв обичай при тях. Когато тоя момент на нямо изчакване взе да става почти мъчителен, попита дали съм господин Р. Това означаваше, че идва при мен и няма да мога да го отклоня с мила усмивка и информация в коя врата да влезе. Друг път бих се зарадвал на възможността някой да ми предложи добре платена работа. Превод от италиански, дизайн на рекламен транспарант или инструкция за експлоатация. Дейности, с които изкарвах за няколко часа колкото за седмици лекции и упражнения в университета.

Тоя път обаче не се зарадвах. Времето ме притискаше и трябваше спешно да довърша ръкописа на първата си и единствена книга с разкази. Поне щях да разбера какво е чувството да откажеш добра сделка.

Когато потвърдих, че съм този, когото търси, ме помоли да седнем. Не се престорих, че се смущавам затова, че не аз предложих, тъй като повече го смятах за натрапник, отколкото за гост.

Най-голямо впечатление в него ми направи колко добре говори словашки. Разколебах се дали все пак не си е от Словакия. Може би е ром.

Започна да говори и бързото течение на речта му напълно ме парализира. Седях и слушах как надълго обясняваше, че познава литературното ми творчество и знае, че скоро ще излезе моя книга. И точно затова е дошъл. Това ме заинтригува. Помислих си, че е рекламен агент, който иска да помести в книгата ми реклама на детски сапун, на надеждни и мощни полупроводници или в най-добрия случай за бърза дистрибуция на периодичен печат. Това предположение ме зарадва, тъй като по този начин би намалял финансовият риск на моя издател, та дори съществуваше и надежда за по-голям хонорар. Преди да успея да му съобщя, че тия неща се уреждат с издателя, охлади ентусиазма ми с изречението, че не е дошъл при мен, за да говорим за художествената стойност на моите текстове, нито пък за пари. За момент млъкна и поглади мустаците си. Тогава грубиянски го попитах защо всъщност ме търси. Не знаел дали трябва да опише техните (използва множествено число) намерения с подробности или накратко. Уверих го, че в случая краткостта е за предпочитане. Срещу нарастващата ми враждебност реагира с лека усмивка и каза, че биха искали (пак множествено число) да ме помолят за определени промени в моите разкази. Ще им дам ръкописа и те ще преценят съответните поправки. Предложението бе толкова абсурдно, че се наложи да ми го повтори.

Не схващах каква полза би имал или биха имали от това. Първата мисъл, която ми хрумна тогава, ми се струва от далечината на времето много смешна. Помислих си дали не е шпионин, който иска да закодира в текста някаква информация и да я изпрати до съратниците си. Това беше глупост, та нали с платените обяви във вестниците или телевизията може да разпространи съобщението до много по-голям кръг адресати.

Чак след това ми дойде на ум, че иска да издаде книгата ми под свое или под друго име. Фактът, че такова обяснение не ми хрумна още в началото, свидетелства за това, че не се смятам за писател, а само за записвач на истории. Продължих да разсъждавам: ако издаде разказите ми у нас, мога да докажа авторството си чрез образците, които издателят изпрати заедно с молба за дотация до фондацията за култура. Ако издаде разказите в Гърция, Турция или откъдето всъщност е, преводът ще го забави и оригиналът ще излезе по-рано. В края на краищата и да преведе книгата от излезлия вече словашки оригинал на някакъв рядък език, едва ли ще разбера. Дали има ръкописа или готовото издание, рискът е еднакъв.

Исках да го попитам откъде е, но той ме изпревари. Показа ми етиопски паспорт и твърдеше, че вече петнайсет години живее в Адис Абеба. Но уж имал и мароканско гражданство.

Най-сетне го попитах защо иска от мен да променя нещо в разказите. Погледна си часовника и попита дали имам достатъчно време. Равнодушно свих рамене. Тоя жест навярно не изглеждаше твърде самоуверено и той с усмивка каза, че ще обясни мисията си. Все пак се налага едно по-подробно описание. И може би по-добре ще го разбера, ако си помогне с една древна история за египетските божества. Накратко ще ми разкаже съдържанието на стара хиляди години легенда.

Богинята Изис, наричана също и Езет, която била изобразявана като крава, преставляваща позитивните майчински сили на плодородието и природната хармония, веднъж принудила с помощта на малка хитрост (змийска отрова) главния бог Амон, наричан още Ра, Птах, Атум или Кефер, да й открие истинското си име. Това име било извор на неизмерима сила, знание и мощ. На това място мъжът каза, че неговият разказ малко се различава от разпространените версии на мита. Според него Изис всъщност разкрила името на главния бог, което било ключ към овладяването на силите на макро- и микрокосмоса, за да го съобщи на хората. Не могла обаче да им го каже направо, защото хората тогава, както и днес, не били достатъчно мъдри и чувствителни, за да го използват правилно. Закодирала тайното име в определени текстове, псалми, приказки или песни, които хората после разпространявали във времето и пространството и превеждали на чужди езици. Днес навярно това име може да се намери в много творби от най-различни литератури. Справедливата Изис разнесла посланието си по целия свят. Може да го открие всеки, който успее да разшифрова - което значи да разбере - неговия код.

Мъжът млъкна и пак се усмихна. Предполагаше, че тази резюмирана легенда може да обясни защо трябва да променя ръкописа си. Чувствах се объркан като човек, който със закъснение е открил, че разговаря с луд. Възможно най-учтиво го попитах какво общо има неговата интересна история с мен и защо трябва на тая основа да преработя разказите си. В знак на несъгласие вдигна ръка. Не искал от мен да преработвам текста, а само да се направят няколко корекции.

Отново си прехвърлих рисковете, които ме застрашават, ако му покажа ръкописа. И ми се стори, че няма такива. Игнорирайки непрекъснатия поток от безмислените му аргументи, взех ръкописа от бюрото. Когато му го подавах, пръстите ни се докоснаха. Инстинктивно се отдръпнах, понеже ръката му бе студена и суха като на мъртвец. Помоли за извинение. Този човек ми се оправдаваше с усмивка дори за това, че се гнусях от него. Обеща, че ще върне ръкописа сутринта на следващия ден.

Вечерта, когато пак размишлявах за всичко това, забравих първоначалното си предположение, че тоя тип е луд. Напротив, ставах все по-твърд в намерението да не приема неговите забележки. При това обаче допусках, че изпитвам и любопитство. Ако тоя мъжага въобще не дойде, ще се почувствам измамен. Може това приключение (да, тогава се сетих за тази празна дума!) накрая да се превърне в сюжет на разказа, нужен за запълване на обема, който издателят ми очакваше в края на месеца.

На сутринта дойде много рано. Едва успях да съблека сакото си и той вече стоеше на вратата. Сигурно е чакал пред сградата и когато ме е видял да влизам, е изтичал след мен.

Мълчаливо ми подаде ръкописа. Вчерашната сговорчивост сега му липсваше. Погледнах титулната страница и се опитах да се пошегувам със задоволство, че заглавието на книгата е останало непроменено. На устните му се появи неговата безполова усмивка. Още веднъж ме помоли да приема техните предложения и се сбогува. Може да се каже, че останах излъган, тъй като всичко свърши без изразена кулминация. Нямах обаче и най-малкото намерение да го задържам.

С любопитство се хвърлих да чета, но много скоро открих, че не са направени никакви сериозни промени. Поправили бяха две правописни грешки (а две други бяха оставили), в едно изречение бяха сменили словореда. Най-значителната промяна беше задраскването на последните три изречения в един разказ. По случайност този финал не ми харесваше и на мен.

После всъщност не се случи нищо. Дадох ръкописа на издателя и след половин година излезе първата ми и единствена книга с разкази. След няколко дена някой ми позвъни. Гласът не ми беше познат, но човекът твърдеше, че е посредникът, който ми предаде поправките на разказите. Бяха ми благодарни за тях. Попитах го дали тези незначителни промени са наистина единствените им уговорки и той потвърди. Помолих го да ми обясни какъв е смисълът. Каза, че понякога, ако се смени дори само една буква, възниква напълно ново значение на думата. Най-вече в заглавията и имената. Преди да успея да спомена за хонорара, връзката прекъсна. Или може би тоя чудак в другия край на линията просто затвори.

© Павол Ранков, 2003
© Николай Фенерски, превод, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.