ДА БЪДЕШ ПОЕТЕСА В СЪРБИЯ В ЕПОХАТА НА РАЗПАДА

Миряна Вукмирович

web

Мисля, че е претенциозно да нарека своята подборка на сръбските поетеси, включени в “Придавам форма на копнежа. Женска поезия от времето на прехода в България, Македония и Сърбия”, антология, като се има предвид предварително ограничения брой на поетесите, представени в нея, както и на включените стихотворения, които трябваше да са написани през последните десет години - времето на разпадането на една държава и на подялбата на един полуостров - люлка на европейската цивилизация, създаден дори етимологично от мед и кръв (от две противопоставящи се турски думи “бал” - мед и “кан” - кръв). Чрез нея бе доказана и неточността на тезата, че жените-писателки само поради факта, че са от “втория” пол, повече се интересуват от нещата и конкретните събития, отколкото от отношенията между тях; че за тях речникът е по-важен от синтаксиса и т.н. Повечето от поетесите по естетически причини или по-скоро от желание да се скрият във вечните митологични образци или пък в гората от символи, не споменават конкретния повод за написването на стихотворенията си. Превъзмогват причината, както би казала Симон дьо Бовоар във втората част на “Вторият пол” - “Жизнен опит”. В тази малка антология, или по-точно в тази градинка, защото точно такова е значението на гръцката (балканска) дума антология, преселила се във всички речници по света, са поместени по три стръка от различните цветя, които бурният вятър е прекършил, откъснал е венчелистчетата им или почти е изтръгнал от корен. В тези стихове, както и на Балканите, не скита само семето, напразно търсещо почва, готова да го приеме, пък била тя бедна и камениста, но дори и самият корен. Въпреки всичко в тях рядко се говори за бурни ветрове, по-скоро бурите се споменават с ирония като нещо краткотрайно, което след като отмине, оставя у хората и нещата само онова, което не може да бъде отнесено - тяхната същност.

Да се изберат точно единадесет поетеси в такава градина, разцъфнала и избуяла в трудни и мътни времена, не е лесно за никой градинар, към какъвто и пол да принадлежи, колкото и безпристрастен да е той. Добрата поезия, както и цветето, трябва да има в себе си и тичинки, и плодник. А още по-трудно е да се подберат стихове, писани в посочения период, които да не говорят непосредствено за преживените мъчителни събития, а с избора на темата или по-точно с насъщната потребност да се изрече нещо утешително, косвено да изразяват страданията и слабостта на своите авторки. Такива са стиховете за любовта на Мария Шимокович, писани във време на омраза, или тези за добротата на Мария Кнежевич, покълнали сред всеобщото зло (“Добри са хората/ колкото умеят/ и колкото им позволяват обстоятелствата./ Вгледай се и ще откриеш:/ има хора, които дори на Бога ще спестят/ мъчителните изповеди;/ има и такива, които редовно хранят кучета бездомни/ и даряват всички изоставени създания/ с внимание./ Има хора, които могат/ да дават,/ без да ни засегнат/ с жертвите си./ Има ги сред нас,/ способни са на близост/ и интимност/ в тези времена обществени.”). През тези десет години на разпад отново прописаха и поетеси, за които се смяташе, че са замлъкнали завинаги, след като са открили някои тежки и неоспорими истини. И макар че вече не се съмняваха в тези истини, те пишеха тайно, в пълна самозабрава, или ги изричаха гласно, високо и ясно. На тази антология не достигат, дори да бяха застъпени само с по три стихотворения от богатия си поетичен опус, поне още единадесет сръбски поетеси, най-вече Драгиня Урошевич, Лиляна Джурджич, Любица Милетич, Дубравка Джурич, Мария Миджович, Ясна Манилова, Елена Маринкова, Невена Витошевич и други. Тях, най-младите, които най-искрено се учудваха на тези времена с размити естетически и морални ценности и които не можеха да публикуват дори в оредяващите и зорко контролирани вестници и списания, тях бе невъзможно да следим. Ето защо тази произволна, лична антология, каквито са между впрочем и всички подборки, съдържа стиховете на единадесетте поетеси, които се оказаха най-достъпни през последните десет години, въпреки неблагоприятните условия за публикуване на стихосбирки и за печатане в периодиката. Всички те, въпреки унищожителната тема, останаха верни на своите поетични похвати. Едни от тях назоваваха нещата и събитията, като подхождаха към тях по различен начин и ги подбираха според своите собствени критерии и определения, превъзмогвайки причините, като например Миряна Стефанович, Даринка Еврич, Миряна Булатович, Миряна Божин, Злата Коцич. Други приеха нещата вътре в себе си, “не предадоха уюта на черупката”, както се изрази Мария Кнежевич, и дори в споменатите тежки условия продължиха да пишат по своя досегашен начин и дори да го усъвършенстват, без да поемат върху себе си бремето на света, а единствено тежестта на своята лична орис, с пълното съзнание, че трудната съдба е станала всеобща. Признавам си, че като градинар при избора на поетесите и техните стихове бях водена от тяхното, както и от своето отчаяние, но и от вярата си в огромния културен потенциал на Балканите, способни “да се вдигнат като един”, както мъдро е отбелязала Исидора Секулич.

Тази подборка не е направена, като много други антологии, единствено по определена тема и под знака на “женското писане”. Ето, сега ми се предоставя възможността да обясня своите съображения, схващания, намерения.

Превеждайки голям брой писатели, вмъквайки се под кожата им, в сърцевината на техните ръкописи, защото казват, че преводачите са най-добрите и най-внимателните читатели, ми се струваше, че жените са пазителки на огнището и корабокрушенците, с чувствените образи, с които се отличават техните творби, те по-непосредствено и убедително изразяват своя опит, дори и когато не се докосват до трансцендентното. Въоръжени с ирония и все по-често с черен хумор, те успяваха да докажат на читателите си и преди всичко на себе си, че историческите факти не определят вечната истина, а стереотипът. Ето защо вместо патетично да редят оди, те вмъкват думи от ежедневния живот, снижават патоса и напрежението и се предават например на ”пълната чиния с росни ягоди,/ които припламват и на масата ме викат”, съзнават, че предметите и характерите, с които се срещат, съществуват от памтивека, само че под други имена, и затова не е нужно толкова да им се дивим. Снайперист е всеки, който стреля от засада, страхливецът, който не смее да излезе на открито. Но и в стиховете на сръбските поетеси често се явяват като прототипи митологични образи или образи от древната история на Балканите: ограбената Ариадна, Одисей и Пенелопа, слепият Омир, наказаният заради своята гордост Капаней, Херострат.

Кратко отклонение. Докато превеждах първия том на “Памфлети и писма” от Пол Луи Курие, личностите, срещу които Курие насочваше своите памфлети, ми се струваха толкова типични, че пояснителните бележки, които съпровождаха всяко издание на La Pleiade, ми изглеждаха излишни. Точно както надписът и името върху изоставения гроб на Льо Прево д’Иреа, починал в 1849 г., приет във Френската академия на науките вместо Курие, за когото днес никой не си спомня. Край гроба му в Монпарнас се спря само преводачът на творбите на неговия съперник, все още между живите.

Не познавам достатъчно теорията за “женското писане”, но освен заради зададената тема, заех се с подборката на тази антология и поради факта, че съм превеждала многобройни текстове, писани от жени. Независимо дали става въпрос за поезия, проза, есеистика или философия.

Още едно отклонение. Във вестника на Сдружението на преводачите в Сърбия “Мостове”, книжка 105/106, направих подборка на съвременни френски поетеси, а след това и на белгийски, сред които доминира Лилиан Вутерс. Самата тя, в съавторство с Ив Намир, публикува в Белгия и Люксембург Антология на женската поезия от 20 век, наречена “Векът на жените”.

Всички тези значителни писателки: Симон дьо Бовоар, Маргьорит Юрсенар, Марина Цветаева, Симона Вейл, както и нашата велика поетеса Десанка Максимович, починала в началото на разпада, надскачат обичайните рамки, не могат да бъдат подведени под никакъв общ знаменател. Техният синтаксис е изключително богат. Стиховете на Марина Цветаева и на Десанка Максимович, както и на Сафо от Митилена, първата известна европейска поетеса, десетата муза, се отличават със собствена, отчетлива мелодика, на която не може да се подражава. Всички те са захвърлили всяка предпазливост, всички смело са се гмурнали в непознатото. Някои от тях са предизвиквали и съблазън, защото всяка новост буди смут и вълнение. “Жената все още е учудена и поласкана, че е приета в света на мислите, на творчеството - в мъжкия свят, и затова се държи много мъдро в него. Не се осмелява да тревожи, провокира, блести. Струва й се, че може да заслужи опрощение за литературните си претенции само чрез скромността и добрия си вкус: тя разчита на сигурните стойности, на конформизма...” Ако отликите на “женското писане” са търсени в подобни “предпазливи” текстове, то тогава не е чудно, че често можем да се натъкнем на твърдението, че много мъжки писатели, по правило със слаб размах, пишат “женско писане”. В тази подборка са включени и три стихотворения на Радмила Лазич, поетеса, която не се задоволява с “разумната скромност”. Носителката на най-голямата награда за поезия на името на Десанка Максимович наскоро издаде в “Просвета” нова стихосбирка “Дороти Паркър блус”, в която отново не е “кротка и послушна,/ гальовна като котка, вярна като куче”.

Заглавието на своя предговор към антологията на френските поетеси “Женска поезия?”, публикувана в “Мостове”, завърших с въпросителен знак. А може би трябваше да напиша “Поезия, писана от женска ръка”? Или просто поезия, без да обозначавам пола, без епитета “добра”, тъй като думата антология, или подборка вече съдържа това определение?

Моето поколение поетеси бяха приемани в кръга на поетите само ако пишеха така наречената “мъжка поезия” и този епитет означаваше качество. Покрай “женското писане” разликата между половете отново бе въведена като критерий за стойността на литературната творба.

Все пак най-важното е събраните тук стихове на съвременни сръбски поетеси да са онези добри стихове, които, уверена съм в това, ще устоят и на върховния съдник - времето.

© Миряна Вукмирович
© Русанка Ляпова - превод, 2002
© Издателство LiterNet, 27. 12. 2003
=============================
Първо издание, електронно.

Текстът е четен на уъркшопа "Женската поезия от времето на прехода в България, Македония и Сърбия", организиран от Международна работна група "Жени в културата" и издателство "Сонм" на 19.11.2003 г. в Къща-музей "Иван Вазов", София.