МАКЕДОНСКАТА ЖЕНСКА ПОЕЗИЯ ВЪВ ВРЕМЕ НА ПРЕХОД

Майа Бояджиевска

web

Двете културни понятия, които обуславят съществуването на тази антология - “женска поезия” и “преход”, - са на пръв поглед прости и ясни. Всъщност, ако се опитаме да ги дефинираме, ще се натъкнем на сериозни проблеми.

Първо, що е преход? Какво е онова, което се съдържа във времевия отрязък в “края на века”? В началото, през последните десет години от 20 век, “преходът” ни изглеждаше като процес на трансформиране на обществените системи (и, разбира се, на цялостната ни ценностна система, свързана с преосмислянето на света в нашите общества) и макар че се възприемаше като “нещо”, което е “по природа” динамично - и то до такава степен, че някои от нас преживяха и военен конфликт, - все пак ние се надявахме, че този “процес” ще има граница във времето, ще има някакъв край. След 12-13 години преходът ни се струва като един безкраен тунел, като някакво чистилище, в което станахме свидетели и на разпадането на някогашните идентичности, и на създаването на нови, както в реалността, така и в литературата.

Някои от въпросите, на които се опитва да отговори и тази тройна антология са: как реагира литературата в този тунел, наречен преход?; и по-специално как реагира “женската поезия”? (Вероятно мутирайки, подобно на рибите в Амазонка, които вследствие на въпросния феномен на “промяна” в техните условия на живот скачат високо над водата, за да се хранят не с планктон, а с твърдите плодове от околните дървета.)

Второ, какво точно означава определението “женска поезия”? Този въпрос е по-стар (и може би затова по-опасен) от въпроса за прехода.

В македонската литература понятието “женско писане” започва да се използва по-често през 80-те години, както в академичната, така и в една по-широка литературна среда. Най-напред просто за да означи всичко онова, което създават жените в литературата, а по-късно със съзнателно подчертаване на неговата амбивалентност (Котевска 2003). Използването на това понятие в настоящия момент подразбира двойната гледна точка, спрямо която така се наричат, от една страна, творбите, написани от жени-авторки, а от друга - специфичният дял от тяхното творчество, в който се тематизира и проблематизира специфичното, обусловено от рода, положение на жената в културата (Котевска 2003: 221).

Защо се получава така? Първият факт, който обяснява това, е фактът, че женското авторско писане в Македония е литературно явление, което не е по-старо от четири десетилетия. По-точно първите книги от женски автори в македонската литература се появяват чак след 1960 година. Вторият факт се отнася до застъпеността на жените в македонския литературен канон, т.е. в онова, което представлява официалната история на македонската литература. Това, което се пада като процент на женското авторско писане, са оскъдните 2,7%, съгласно данните до 1960 година, поместени в “История на македонската литература на 20 век” от Миодраг Друговац.

Разбира се, според данните, които могат да се получат при един анализ на издателските програми от последните десет години, както и от книгите в книжарниците, написани от жени, се получава една по-различна картина, която свидетелства за засиленото присъствие на жените-автори на македонския “книжен пазар” през последните десетилетия. Заключението, което се налага, е, че нещо не е съвсем наред в македонския литературен канон. Едно от нещата, които му липсват със сигурност, е реалната преценка за дела на жените-автори. В пространството, което се пада на македонките в антологията, публикувана тези дни в България, се представени както онези 2,7 % от канона, така също и другите, “невидимите” нови явления в македонската женска поезия, които жанрово и тематично поне засега представляват най-силната част от македонското женско писане.

Всъщност истинският въпрос, върху който може би си струва да се замислим, е: коя е общата особеност (ако такава изобщо съществува) на македонската женска поезия в периода на преход или кой е всъщност общият наратив зад избраните стихове, и ако съществува някакъв автентичен “наратив”, то по отношение на какво той се конституира като такъв?

Отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен по няколко причини. Първо, този поетичен корпус е трудно да бъде застопорен в една привилегирована и твърдо очертана сфера. Второ, както казва една от най-значителните авторки, представени в антологията, която същевременно е и преподавателка по теория на литературата, академик Ката Кулавкова, “колкото и да се настоява да се намери концептуален опонент на познатото мъжко писане, понятието женско писане се примирява с факта, че не му остава нищо друго, освен да се дефинира в един отчасти измамен и изолиран автореференциален кръг, тъй като неговият хипотетичен антипод е по-скоро имплицитен и латентен, отколкото експлицитен и потентен” (Кулавкова 2001: 234).

Трето, колкото и невероятно да изглежда това, или може би колкото и неважно да е, все пак трябва да споменем, че през последните години, а и по-рано, в Македония почти не съществуваше истинско, автентично женско движение, което да може да формулира проблемите на рода, да ги адресира по съответния начин и така да повлияе върху отношението на обществото към тях. И четвърто, мястото, където първоначално и най-често се кръстосваха тези въпроси, беше академичният теоретичен дискурс, така че между женските “академични среди”, от една страна, и женската автентична креативност и “обществена реалност” от друга, се създаде пространство на недостатъчно “споделена необходимост” (както би казала българската теоретичка Миглена Николчина).

И така, описанието на феномена “женско писане” в македонската литература, чиято история е доста кратка, но същевременно наситена и противоречива, в рамките на поетичния жанр включва няколко фази.

Първите поетични сбирки на женски автори (като се изключи “класическата” безименна традиция на женското пеене и разказване) се появяват в началото на 60-те години на миналия век. Фактът, че една жена, независимо дали се е наричала Евгения Куплинова, Даница Ручигай или Лиляна Джаловска, изобщо се е осмелила да пише, е бил достатъчен завинаги тя да бъде белязана с печата на “необичайното”, естествено, в стопроцентовата мъжка литературна критика. Като някой, който е решително изключен от обществения и от творческия живот, чиито граници на легитимно “морално” действие се изчерпват с границите на дома, т.е. в рамките на чистото, ритуализирано и “социализирано” реализиране на идентичността, жената в Македония, изявявайки се като поетеса и изтръгвайки се от “хоризонтала” на домашния бит, предизвиква три типа критическа реакция: а) негативна и подценяваща; б) премълчаваща и в) констативна: в поезията започва да се проявява и една специфична женска чувствителност, белязана с емоционалност или женска имагинация - това е пространство, където жената помества своите фантазии, копнежи и надежди. Третият тип реакция е и най-позитивен.

Както се вижда от включената в канона, но и от останалата извън нея македонска литературна история, в македонската поезия до края на 20 век трудно могат да бъдат открити субверзивни поетични и житейски истории от типа на Дора Габе и Елисавета Багряна (поне във вида, в който ги “чете” Миглена Николчина). Все пак крачка по крачка и в македонската женска поезия се създават различни модели.

В публикувания на български антологичен избор на първо място са поставени стиховете на Гордана Михайлова-Бошнакоска, авторка от второто поколение писателки, която печата по-интензивно през седмото, осмото и деветото десетилетие на 20 век. Нейното поетическо писане не се различава радикално от това на нейните предходнички, но значението й е във факта, че осигурява континуитета в женската поезия, а така също и нейното стабилизиране в рамките на жанра. Ако приемем, че поезията на най-възрастната представителка в тази антология (Михайлова-Бошнакоска) е белязана със склонност към изповедност, емоционално-телесен, почти епистоларен лиризъм, характерен за “говоренето от утробата” (Елен Сиксу), трябва да добавим още, че това е поезия, която все още се намира във фазата на асимволията (Котевска 2003: 270, 275). Описвайки преди всичко статични състояния и чувства, “женскостта” в поезията на Бошнакоска ситуира самата себе си вън от Езика и Реда, в асимволичното сливане, ако си послужим с терминологията на Юлия Кръстева. Все пак тук можем да открием стремеж към създаване на женски субект, който изразява себе си, макар че почти липсва родово тематизиране или някакво радикално отхвърляне на неутралността по отношение на въпросите за рода в поезията. Освен това, в редките си критико-есеистични текстове, посветени на поезията на твърде рано и трагично починалата Даница Ручигай, поетеса от първото поколение, Бошнакоска демонстрира известна осъзнатост по отношение на ролята на пола и неговото значение за конструиране на текста. На основата на текстовете на своята предходничка, Бошнакоска показва, че знае, че литературата е политична, че деленето според социопола и родовите роли в обществото рефлектира върху литературата, която, макар че създава един фикционален свят, в себе си “копира” света на установените отношения. В този контекст Бошнакоска говори и за “новата етика” на жената, която руши границите на съществуващата (Бошнакоска 1993).

Ето защо след поколението на Бошнакоска нещата в женската македонска поезия вече не са същите. Ако разгледаме тази подборка като кратка история на винаги комплексната женска субективизация, съсредоточена в един кратък времеви отрязък, ще видим, че в нея са представени 11 поетеси, най-възрастната от които е родена през 1940 г., а най-младата - 1978 г. Освен факта, че това са жени, които пишат поезия, и че творчеството им въпреки огромните различия (поколенчески, исторически, идеологически и, разбира се, естетически) се ситуира в един и същи период, в един и същи времеви отрязък - единствено сигурно е, че наративът зад стиховете им се изразява в автентично преразглеждане на двете определящи за подборката понятия: понятието за идентичност (родова, историко-социална, съдържаща се в определението “жена”) и за художествена литература (“поезия”).

В рамките на поколението поетеси, родени след 1950 година, ясно се открояват поне две течения в отношението към “женската субективност”. Онова, което е особено важно във връзка с днешната тема, е фактът, че централният и решаващ потенциал в поезията на поетеси като Ката Кулавкова и Лиляна Дирян недвусмислено се дефинира чрез тематичните им различия: а именно всяка от тях по свой начин недвусмислено и автентично артикулира проблема за маргинализираното, гранично положение на жената в символния порядък. С други думи, лирическият субект в тяхното поетическо писане многократно се конституира на границата на вътрешното деконструиране на стереотипите относно “женскостта в литературата”. Ако концепцията за половото “различие” в литературата като артефакт на патриархалните дискурси бе колонизирана от протоколите на “силата”, то точно в поезията на тези авторки тази концепция бе атакувана чрез предефиниране на поетичните стилове и стандарти, утвърждаващо се въпреки и против фалоцентризма.

Подчертаният вътрешен еротизъм на Кулавкова, драматичното актуализиране на енигматичните архетипни структури (символи, митове, астрологико-херменевтични прочити на различни образи) и богатият набор от отправени към миналото културни референции, вместени в рамките на една постмодернистичната цитатност, не са чужди на политическата стратегия. Кулавкова показва, че и символите, и митовете, и нормативните концепти в културата под формата на религиозни, образователни или научни доктрини, които водят символа към неговото рационализиране, притежават “въображаем фон”, който се основава точно на силовите отношения или на една изключително идеологическа позиция, която е била доминираща в историята, а бива представяна като единствено възможна.

От друга страна е поетичният авантюризъм на Л. Дирян, който открива поетичните си мотиви в потребността от дистанциране от “женскостта”, емоционалността или сладникавата сантименталност, в демистификацията на “поетичното” в естетически план или в неконформизма или антиконформизма в етичен план (Урошевич 1981). Поетическите битки на Дирян, изразяващи се в луцидност, игривост и номадско приспособяване, довеждат до значително децентрализиране на лирическия субект в едно почти “дионисиевско” банализиране на проявленията на идентичността.

Второто течение, условно казано, бива представено от “интровертната” обсебеност от “битието и езика”, наблюдавана при Весна Ацевска и Вера Чейковска. Ако в тяхното само привидно родово неутрално преразглеждане на езиковия материал “женскостта” не може да бъде непосредствено разпозната като ефект на текста, все пак тя се конституира в една пирамидална перспектива, извънтекстово. Литературните битки на Ацевска и Чейковска са тихи и неексплицитни, но присъстват естетически автентично, защото - особено при Ацевска - чрез преосмислянето на езика в неговите продуктивни семантични начала (Кулавкова 2001: 258) всъщност се преразглеждат възможностите и границите на езика, а едновременно с това и възможностите за преобразуване на идентичността, била тя жанрова, стилистична или, разбира се, родова.

Третият дял от наратива принадлежи на поетесите, родени след 1970 година. През последните години техните поетични корпуси съществуват редом с творбите на техните предходнички, но и противопоставяйки им се. Не знам доколко за тези млади авторки е валидно изказването на Вулф “let us think back through our mothers”. Все пак ако поезията на представителките на третото течение би могла да свидетелства за нещо, то това при всички случаи е деконструирането из основи на собствения езиков продукт, на собствената идентичност. Бравурната, почти логорейска и безкомпромисна автоирония на Димковска, непрекъснатите обрати, играта със значенията, различията, непрестанният диалог между “Аза и другия”, преобръщането на всичко, което е “статично” в “подвижно” (Димковска, Бунтеска, Пейчинова), води до окончателно разчистване на сметките със закостенелите норми, пък били те и собствени, до една искреност на поетическото писане, която е рискована, но - да се надяваме - перспективна.

В този смисъл скокообразното развитие на македонското женско писане, видяно през призмата на поезията, крие в себе си своеобразен драматизъм и нетърпение. Ако вземем предвид факта, че македонският литературен език в своя кодифициран вид се появява едва преди половин век, както и че, македонският литературен канон (като изключително мъжки) е още по-млад, то какво да кажем за женската литературна практика, която не е по-стара от четири десетилетия?

Този драматизъм не се изразява толкова в някаква радикална “битка” срещу изключването от литературния канон, който е преди всичко “мъжки”, а най-вече в битка с идеята за “закрилницата на дома” и за женската “асимволия”.

Този драматизъм не се изразява и с насочване към “очакваните” теми от посткомунистическите дискурси: войните, националистическите мутации, сексуалността, тялото, абортите, лесбийството, все още не.

И все пак, може би той се съдържа в характерната за прехода симултанност на “пазара на идентичности”, който не е в такава степен локално оцветен. Може би драматизмът на неочакваното, който съм склонна да откривам и в най-новата македонска женска поезия, прекрасно се илюстрира от феномена, описан от хърватската писателка Дубравка Угрешич в едно от последните й есета. Тя привежда примера с индийския писател Хойдип Рой-Бхатачаря, който противно на очакванията да пише като индус, представител на мъжкия пол, живеещ на Запад, т.е. в съгласие с постколониалния “хоризонт на очакване”, избрал да пише за нещо съвсем различно: романът му “Клуб “Габриел” разказва за група млади дисиденти в Будапеща, на брега на Дунав, по време на оттеглянето на съветските войски.

Струва ми се, че точно този драматизъм на неочакваното предстои на македонската женска поезия и че като Хойдип Бхатачаря и тя ще намери неочаквани начини да свидетелства автентично и за идентичността, и за паметта.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бошнакоска 1993: Бошнакоска, Гордана Михайлова. Њујорксон. 1993.

Котевска 2003: Котевска, Цвета. Македонското женско писане, Скопие, 2003.

Кулавкова 2001: Кулавкова, Ката. Мала книжевна теория, Скопие, 2001.

© Майа Бояджиевска, 2003
© Русанка Ляпова - превод, 2004
© Издателство LiterNet, 02. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.

Текстът е четен на уъркшопа "Женската поезия от времето на прехода в България, Македония и Сърбия", организиран от Международна работна група "Жени в културата" и издателство "Сонм" на 19.11.2003 г. в Къща-музей "Иван Вазов", София.