КЪМ ЛИНГВИСТИКА НА ПИСАНЕТО^*

Джонатан Кълър

web

Откакто толкова много езици достигнаха до нас в писмена форма, изглежда очевидна необходимостта от развиване на лингвистика на писането, лингвистика, която да е насочена към структурите, стратегиите и ефектите на писането. Това би предизвикало съмнения към предположенията и дори императивите на лингвистичната наука, според които писането се определя като начин на записване на речта, знак на знака, който е ирелевантен на природата на езика изобщо. Повечето читатели, интересуващи се от езика, са се натъквали на някои от по-крайните твърдения, чрез които лингвистиката или теоретиците на езика определят писането като странично, като изопачаване на речта: писането е начин на представяне, който може погрешно да въздейства или да поквари понятията на езика, които би трябвало да се базират единствено върху същинската и естествена форма на езика - речта, чието първенство пред писането е едновременно филогенетично, онтогенетично, функционално и структурно. (Лайънс 1972: 49-85) Използването на лингвистиката като начин за семиологичен анализ на културните артефакти от различен порядък, се състои, както се твърди, от приближаване към други територии, включително изследването на писани текстове, модели, базирани върху предположеното първенство на речта. Следователно, за да се създаде подходяща лингвистика на писането, няма да бъде достатъчно само да се имат предвид особените ефекти на естеството на писането и на допълнителните конвенции, които то включва, или на структурите, от които то зависи; необходимо е усъмняване във водещите хипотези и преосмисляне на изследванията на езика ab initio, така че да не се предрешават изводите, разчитайки на схващанията за езика, базирани на идеализирана концепция за речта.

Смятам, че подобна гледна точка е възможна. Все пак, ако положим развитието на лингвистиката на писането по този начин (върху презумпцията, че лингвистиката фактически е базирана на речта), рискуваме да допуснем объркване в ситуацията, в която се намираме и по този начин да преценим неправилно основния въпрос. Може да се твърди, че усилията на лингвистиката да игнорира писането и да се концентрира само върху речта, са провокирани от негласното подозрение, че онова, което ни е съпътствало непрекъснато, е в редица отношения лингвистика на писането - именно лингвистика, която въпреки претенциите си за обратното, се фокусира върху единици, по-лесно откриваеми в писането, отколкото в речта. Съществуват различни аспекти на зависимост на съвременната лингвистика от писането, които Рой Харис находчиво обединява (в The Language Makers, книга, заслужаваща по-широко внимание, отколкото получи) в предложението, че най-значимата откривателска процедура на модерната лингвистика е “схващането, че стандартизираната ортография отъждествява всички относителни разграничения, докато не бъдеш принуден да приемеш обратното”. (Харис 1980: 9) Позволявам си да спомена накратко трите индикации на тази зависимост:

1. Фердинанд де Сосюр, въпреки че осъжда “опасностите” на писането, което “маскира” езика и чиято “тирания” води до “патологични” грешки в произношението, прибягва до примери от писането, за да обясни идеята за сродната идентичност на лингвистичните единици: писменият знак е най-яркият пример на лингвистичната единица.

2. Идеята на двусмисленото изречение Flying planes can be dangerous (Летящите самолети могат да бъдат опасни / Летенето със самолети може да бъде опасно) изглежда, че се дължи в известен смисъл на начина на писане: идеята на изречението като резултат от думи, поставени извън какъвто и да е контекст и лишени от всякакви интонационни контури. Ако някой се е занимавал единствено с речта, не би имал основание да уеднаквява George bought the picture. (Джордж купи картината - отговор на въпроса Кой купи картината?) и George bought the picture? (Джордж е купил картината?! - израз на изненада от направения избор). Разликите между физическите сигнали и значението на тези две изречения са определено по-големи отколкото между George bought the picture и George bought the painting и склонността първата двойка да бъде схващана като артикулационни варианти на един двусмислен обект, докато втората да се възприема като два твърде различни обекта, изглежда по-лесно да се обясни като резултат от явната очевидност на писането, отколкото от различни фактори, претендиращи да определят идентификацията на лингвистичните единици. Двусмислиците, на които лингвистиката не отделя особено внимание, по-често са двусмислици в писмените изречения, представени като примери, отколкото двусмислици в изразяването, където разликите в интонационните модели и значението биха предпазили слушащите от объркване на тези изречения, които изглеждат твърде различни.

3. Трансформационно-генеративната граматика като че ли е по-резултатна като лингвистика на писането, отколкото като лингвистика на речта.

Не само фонологичната форма, етимологично определена в последния етап от “интерпретативните” компоненти и превърната по този начин в периферна от гледна точка на идеята за лингвистична последователност, а и широкият набор от особености на обикновената реч - колебания, прекъсвания, погрешно започване, промени в конструкциите - са отпратени към “представянето” и отхвърлени като ирелевантни по отношение на езика. Онова, което е релевантно, лингвистичната компетентност, е способността да се продуцират безкрайни вериги от завършени, правилно формирани изречения, без каквито и да са неточности, които са характерни за ежедневната реч. Както Рой Харис настоява:

В такъв случай аз твърдя, че сме се отклонили, ако смятаме, както някои интерпретации на деконструкцията могат да ни подведат, че съществуващата лингвистика, е лингвистика на речта, и че корективът й може да бъде лингвистика, която приема писането сериозно. Някои аспекти на писането, по-точно, писането като манифестиране на идеал, преповтарящ лингвистичния обект, определя лингвистиката, която се представя като лингвистика на речта; по отношение на тази лингвистика, вниманието към същността на самата реч би могло да бъде твърде разрушително. Лингвистиката, която се стреми да обхване всички очертания на колебанието и емфазата, тоновете на гласа, които функционират като модални оператори, за да отбележат степента на сигурност, агресия, сдържаност и др., както и всички диалектни варианти на речта, които носят социална информация, би била значително по-усложнена, отколкото онази, която се стреми да отбележи граматически точното описание на изречението като идеален обект. Подобна лингвистика, насочена към потенциално означаващите особености на речта - речта като жест, фактически би застанала срещу известната буквалност на гласа: потенциално означаващите различия е трудно да бъдат сведени до конвенционална система.

По интересен начин осветлява тези проблеми Денис Тедлок в работата си върху устните наративи The Spoken Word and the Work of Interpretation, който твърди, че нашата логоцентрична или фоноцентрична лингвистика е недостатъчна при изследването на устната нарация. Разграничението, чрез което лингвистиката разделя фонетиката от фонологията, дефинирайки фонетиката като сфера само на физически сигнали и определяйки въпросите как физическите особености са вкарани в употреба от езика в сферата на фонологията, оставя фонетиката извън лингвистиката, а заедно с нея и многобройните физически особености на гласовите сигнали, които могат да бъдат решаващи за въздействието на устните наративи. Когато връзките на тези фонетични особености с различията в означаването са видими, те се припознават като допълнително лингвистични и се определят като “паралингвистични характеристики”, “суперсегменти” и т.н. Когато са разпознати като сигнали, за да бъдат дешифрирани, кодът и обсегът на кодовете малко се разширяват. Както Тедлок пише:

По-скоро продължителните, а не отделните феномени са тези, които ни отвеждат отвъд принципите на фонологията и отвъд фонологично базираната лингвистика - кодекс на различията - въпреки че може да се направи опит тези феномени да бъдат вкарани в нейната перспектива чрез работа върху идентифицирането на контрастите, от които физически продължителните феномени, може да се каже, зависят в своето значение и производство на смислови отсенки.

За да се избегне подобна перспектива, може, например, да се направи евристична стъпка, третирайки наратива на разказващия първоначално като чист акустичен сигнал, който трябва да се измери, а не като код, който трябва да се дешифрира, работейки с устройства за физически измервания, които разкриват регулярността и прекъсванията, отчитайки физическите вариации в сигнала. Устройството, което записва вариациите на разказването и амплитудите на движещ се списък, прави транскрипция на наратива, вид писане, който би могъл да ни предостави различни идеи за нова лингвистика на писането. Както отбелязва Тедлок “аспектите на говорещия глас, които нашата техническа транскрипция ясно изчертава - включително голямо количество паузи и изказвания, които варират широко по дължина и често не кореспондират нито с въздушните струи, нито с интонационните контури, хипертрофирали срички и други особености, които ще оставим засега настрана - биват озаглавявани “паралингвистични особености”. (Тедлок 1983: 202) На тишината, която изглежда твърде важна при механичната транскрипция на изпълнението, е отделена твърде малка роля от фонологията: паузните свързвания се разглеждат като празнини, които създават семантично различие, но те са граници без траене, по-скоро присъствие или отсъствие, отколкото означаващи посредством дължината си. Изборът на подходящ момент, толкова важен за успешния комедиант, например, лежи извън фонологията, въпреки че именно по дължината на паузата можем да определим дали шегата е успешна или плоска.

Тедлок отбелязва, че “положенията на паузи, интонационни маркери, ударенията и количеството на гласните лежат на границите на същинската фонология. Всяко от тях може да бъде и често бива разглеждано по-скоро като суперсегментно, отколкото като сегментно, като прозодично, отколкото като фонемно... Общият проблем, който тези особености поставят, е проблемът за темпоралността и дадена особеност бива приета фонологически до точно тази степен, в която може да бъде открит начин за редуциране на темпоралността в моменталност.” “Онова, което остава встрани, когато акустичният сигнал на гласа е трансформиран... посредством фонологична редукция - продължава той - е темпоралното измерение, все едно музикалната партитура да няма индикации за общото време на изпълнението, знаци за поддържаното темпо или за неговата промяна, да няма индикации на различните времеви стойности сред нотите, паузите и свързванията помежду им”. (Тедлок 1983: 204) Онова, което механичната транскрипция на наративното изразяване прави върху движещия се свитък, е да маркира посредством това специално писане темпоралните дименсии, пропуснати при фонологичното хармонизиране с азбучното писане.

Въпросът е дали да се прави опит да се интегрират подобни характеристики от лингвистиката на знака чрез създаване на допълнителни правила, субкодове и т.н. или да преосмислим структурата на начинанието, за да се отхвърлят кодификационните претенции, всякакви искания за предимство и завършеност, да се представят предполагаеми ограничителни линии като основни и всяко разширение, което се налага от дискретните лингвистични кодове, да се схваща като движение на сигнали. Това е основен структурен проблем за лингвистиката на писането: дали да се разширява обхватът на лингвистиката към проблемните, но изключително важни полета, допълнително добавяйки нови дескрипции или да се поднови начинанието, отделяйки централно място на маргиналното. “Дори самата фонология ще се появи в нова светлина - пише Тедлок - когато се чувстваме удобно на прага й, а не в самата й среда. Съществуват дори случаи, в които фонемното разграничаване е изключително важно по отношение на съдържанието в някои думи и се слива в целостта на други; това дава основание да се твърди, че може да се конструира поредица от данни, подкрепящи фонемната непоследователност, и друга редица, която е в подкрепа на схващането, че два звука са алофонична вариация на същинския (като опозиция на фонологичния) интерес.” (Тедлок 1983: 214)

По друг повод той твърди, че “мястото, заето от инверсията на ударението и височината в пълния спектър на Зуни-речта, предполага, че видовете отношения, открити от поетиката и социолингвистиката не са разположени извън или зад, нито дори на границата на същинската лингвистика, но могат да отворят процеп, проникващ в самата сърцевина на лингвистиката” (Тедлок 1983: 191). Това може да бъде стратегия, която лингвистиката на писането да следва; обръщането на курса може да бъде ползотворно, въпреки че е трудно да се предвиди краят.

Ще си позволя да акцентирам върху приложимостта на тази перспектива на лингвистиката на писането. Когато дискусията за езика се фокусира върху речта и игнорира писането като маловажно, това което фактически се случва, е игнорирането на някои важни особености на езика или аспекти на функционирането му. Ако писането, за което е неизбежно да не включва посредничество, обективност, дистанция, нужда от интерпретации и възможност за погрешно разбиране, и физически характеристики, които могат да надхвърлят или да избегнат кодовете, се разглежда единствено като техническо средство, то тогава нормата на езика може да се разглежда като идеал, свързан с речта, а именно: опитът при чуване на нечия реч, където чуването и разбирането изглеждат неотделими, където експресията изглежда обвързана със значението, което изразява, където означаемо и означаващо изглеждат пряко съединени в знак, който е подложен на перцепция и същевременно е непосредствено разбираем. (Кълър 1982: 100-110) Напротив, лингвистиката на писането би отдала централно място на онези аспекти на езика, игнорирани от съществуващия модел, които ще бъдат свързани с характера на писането или с особеностите на речта, пренебрегнати от лингвистичната идеализация.

Ако концепцията на Фердинанд де Сосюр за езика като система от знаци се приема като основа на съществуващата първа лингвистика, втората лингвистика ще изтъкне началните въпроси, които се съдържат в “другия Сосюр”, както е наречен, Сосюр на анаграмите. Сосюр е вярвал, че е открил анаграмите на личните имена в текстовете на латинските поети. Той е натрупал впечатляваща колекция от примери и хипотези за правилата, определящи този начин на моделиране, но оставя размишленията си непубликувани, тъй като не е успял да намери отпратки към подобни практики в класическите текстове и търсенията му за статистическо потвърждаване на откритите анаграми остават непълни. Той се изправя пред парадоксална ситуация, както огорчено отбелязва: “ако се открият няколко анаграми, полученото може да се омаловажи като резултат от добър шанс; ако се открият много повече, тогава се предполага, че са твърде лесни за откриване, безинтересен продукт от повторяемостта на двадесет и шест букви”. (Старобински 1979: 99) Както сам пише в едно писмо: “не крия факта, че самият аз съм объркан по отношение на най-важния въпрос: как трябва да се подходи към въпроса - като към реалност или като към фантасмагория”. (Старобински 1979: 105-106)

“Реалност” срещу “фантасмагория” е друг вариант на разисквания проблем: дилемата за означаващия статус на моделите, разпознаваеми в лингвистичния материал. Онова, което понякога се определя като Сосюрова химерична фикс-идея, е неговата среща с проблема за отношенията между материалността на езика и неговите означаващи ефекти, възможността езикът да функционира по такъв начин, че да заобикаля конвенционалните лингвистични кодове и отношенията между знаците. Анаграмите са един от случаите на по-общия феномен, чиято важност за функционирането на езика се нуждае да бъде проучена и преценена. В разсъжденията на Сосюр за езика като система, la language се състои от знаци, които са продукт на противопоставянето между елементи, които нямат друго съществуване извън диференциалните си функции. Тези базисни единици изцяло се определят от възможността си да диференцират единиците от по-високите нива, знаците: фонемата /b/ е пресечна точка (интерсекция) на контрастите, които диференцират bat от pat, cat, fat и др. Ако, когато се занимаваме с текста, обърнем внимание не на знака, а на другите модели, формирани от техните конституенти и същностните аспекти на тези конституенти, се открива различна перспектива - разкрива се потенциалът на други означаващи процеси, случващи се под или покрай манифестираните от текста знаци.

Самият Сосюр е бил склонен да сметне за важно повторението на букви, само когато те биха могли да се разгледат като разпръскване или прикриване на познатите знаци, релевантни на експлицираните от текста твърдения. Така той се застрахова, докато установява друго ниво и механизми на означаване, че неговите текстуални енергии подсилват значението, което е вече присъстващо: анаграмното редуване, означено от повтарящи се ключови собствени имена. Идеята за литературния дискурс като, да заемем формулировката от обсъждането на Жанет от Дерида, “търпелива, спотаена, квазиживотинска или растителна, неуморна, монументална, присмехулна трансформация на нечие име, ребус в нещо или име на нещо”, се крие там, отвъд хоризонта на Сосюр. (Дерида 1972: 11) Изследването на ролята на знаковите конституенти в установените анаграми има две възможни посоки: (1) разглеждане на дискурса като мотивиран от формална процедура, свързана с вложения, които може да не бъдат отразени в очевидното значение на текста, като име, което не се е появило открито, и (2) разкриване моделите на повтаряемост, които не са лесно разтворими в обикновените знаци като “kingfishers catch fire”, “proud as a peacock”, или “of a fresh and following folded rank”. Започнем ли да мислим буквите или фонетичните особености като възможни конституенти на други модели, това вече означава приближаване към езика по нов начин.

От подобна перспектива езикът изглежда не толкова като система от знаци, всеки един съдържащ означаващо и означаемо, а като безкраен модел от звукоподражания и повторения, където читателите са изправени пред проблема за определянето на това кой от многобройните модели да се следва, кой да се третира като изпълнен със значения. Знаците не просто са предложени за възприемане: да се разбере означаващото въобще, е да се удостоят определени модели, а не други, със статуса на значещи изрази.¹ Напоследък е модерно да се говори за игра на означаващите или за произвеждането на означаеми от означаващото, но това е в известна степен погрешно, тъй като въпросът е кои точно разпознаваеми характеристики на лингвистичната последователност принадлежат на означаващото и кои не: дали моделите и отношенията са от реда на означаващото.

Работата на Сосюр върху анаграмите често е била неточно тълкувана като предположението, че значението се формира от читателя, който открива в езика модели, които иска да открие. Джо Гардери в Дикенсовия роман “Великата илюзия” показва сатиричен модел на такъв читател. Той е, както казва на Пип, “необикновено обичащ четенето”.

Нашето мнение за читатели, толкова посветени на намирането на анаграми на собствени имена, може да бъде в съгласие с мнението на Пип, който съобщава: “От последното аз разбирам, че образованието на Джо, подобно на пàра, беше още незряло”. Но този пример поставя същинския въпрос, за несъмненото наличие на Дж-тата и О-тата. Кое ни дава право да твърдим, че текстът, плътно наситен с тях, като текст, изпълнен с преградни, назални или ликвидни съгласни, не е повлиян от това? Не става дума за проблем на статистическа вероятност: въпросите за моделите могат да бъдат разгледани от подобна гледна точка, ако някой се интересува преди всичко от това, дали те са считани за преднамерени или случайни, но веднъж установена, връзката между начините на функциониране на езика и несъзнателното, става не толкова належащ въпрос. В този случай може да се приеме, че впечатляващите модели са резултат от това, което Лакан нарича “настойчивостта на буквата в несъзнателното”.

Като има предвид откритите от Роман Якобсон безкрайни модели, симетриите и асиметриите в поетическите текстове, Майкъл Рифатер предлага “закон на осезаемост”, който да управлява ирелевантните модели, които читателят не би могъл да възприеме, но това очевидно пропада като принцип на релевантността, защото всеки спорен модел е бил възприет от поне един читател, а ние едва ли можем да приемем езиков модел, който предварително да елиминира възможността за откриване на незабелязаните досега модели. (Кълър 1975: 67) Ние не само че не познаваме голяма част от правилата и правилността на езика си, но и всички сме се сблъсквали с опита да видим текста като осветен от ехо и модели, които преди не сме забелязали, но които, щом вече са ни посочени, изглеждат съвършено непреодолими. Проблемът, който осветлява заниманието на Сосюр с анаграмите, е изключването от лингвистиката на знака и кода на голяма част от потенциалните модели, за които е трудно да се определи дали имат значение или означаващи ефекти. Проблематичните примери ни позволяват да зърнем възможността това, което наричаме кодове, отделни феномени и знаци или знакови системи, да са само отделни случаи от една безкрайна повтаряемост или модел.

Тези случаи се представят в два аспекта. От една страна, значението изглежда създадено от читателя, който следва едни, а не други ориентири. От друга страна, обаче, езикови ефекти от различен порядък могат да бъдат продуцирани от сили, които изобщо не личи да включват езикови конвенции подобно на звуковото моделиране в рекламните слоугани или на поезията, което може да свърши своята работа, без читателят или слушателят експлицитно да разбират това. И по единия, и по другия начин, разбирането на езика като система от знаци изглежда уязвимо. Схващането, че съществуващата езикова конвенция позволява на слушателите или читателите да идентифицират означаващите и да знаят тяхното значение, изглежда двойно подкопано от процесите, които анаграмите разкриват: съществува моделиране, което се извършва без намесата на съществуващите конвенции или слушателско разпознаване, както и моделиране, което с готовност се създава от читателите, които трябва да определят кое да се счита за означаващо.

Подобна визия за езика, която се очертава при следването на опитите на Сосюр да открие анаграмно разпръснати в текста ключови имена, се сблъсква с идеята за езика като система от знаци, посредством предполагането (1), че съществуват сили, които работят под нивото на знака, и (2), че знаците не са феноменално зададени, следователно, решението да се разглеждат едни, а не други модели като означаващи, е налагане на конвенция или значение, а не припознаване на конвенционално установени знаци. На това ще се върнем отново.

Лингвистиката на писането може да отдели внимание на формите на писане в речта, на възможните отношения и модели, отпратени на ръба на лингвистиката. Актовете на отпращане, често пъти куриозно, където идеологията на езика волю-неволю налага себе си, могат да се приемат за отлична отправна точка за новата лингвистика. В подкрепа на това може да се приведе пасажът, в който Сосюр, защитавайки условната природа на знака, отхвърля ономатопеята (звукоподражанието).

Както отбелязва Дерида в Glas, прибягването до етимологията при дискутирането на “вътрешния” характер на отделни знаци е необичайно за теоретик, който налага по категоричен начин разграничението между синхронни и диахронни факти, но още по-странното в случая е, изключването на “случайното” от този, който ни убеждава, че езикът е случаен в основата си. В стремежа си да определи езиковия знак като случаен в основата си - условен - Сосюр изключва случайната мотивация.

Тези парадоксални движения, както и изключването на писането, ни предупреждават за възможността, че онова, което е отстранено, за да остане чиста лингвистика на знака или езикова система, може фактически да се окаже значещ аспект на езика: случайната мотивация може да е общият механизъм на езика. Дори и да се съгласим с аргументите на Сосюр, че ономатопеята никога не е чиста лингвистика, че не е солидно обоснована със сходства, все пак може да се прояви интерес към контаминацията на произволност от мотивацията, дали тази мотивация е създадена от майсторството на поетите, от случайните ефекти на езиковата еволюция, от острото око на читателя, търсещ анаграми, от грешки на говорещия или от механизмите на несъзнателното.

Независимо че лингвистичната традиция и нейните предположения, които сме приели без съмнения, ни правят склонни да допуснем твърдението на Сосюр, че в известен смисъл структурата на френския или английския език не е повлияна от потенциалната сугестивност на различни означаващи, ние все пак бихме могли също и да се запитаме (с Дерида) дали езикът, на който се говори или пише, не се оказва винаги отворен за контаминациите на условните знаци, чрез внушенията на подражателната мотивация; дали ефектите на мотивацията са централни за функционирането на езика; дали езикът не пренася в лингвистичната система въпросите за скритото разсейване на собствените имена и трудностите да се ограничи движението, насочено към отграничаване на вътрешността на системата от външността на практиката. “Какво, ако - пита Дерида - този мимезис е означавал, че вътрешната система на езика не съществува, че не се използва или се използва контаминирана и че тази контаминация е неизбежна и оттук - регулярна и “естествена”, принадлежаща на системата и нейното функциониране, en fasse partie, което е доказателство, че е част от нея, а също така изгражда система, която е цяла, част от цялото, по-голямо от самата нея.” (Дерида 1972: 109)

Самото изречение, в което Сосюр игнорира мотивацията, показва ефектите от нея по начин, който внушава, че дискурсът може да бъде управляван от точно този тип феномени, които той се опитва да изключи от езика. “Fouet [whip] и glas [knell] могат да (strike [peuvent frapper]) подразнят нечии уши предвид притежаването на известна доловима звучност.” Fouet [whip] и glas [knell] могат да ударят нечии уши, вероятно защото камшиците и камбаните бият: терминът за това какво правят думите, когато произвеждат шум, изглежда породен от примерите или изборът на примери е породен от това какво казват думите, че правят с ушите. Това изречение, целящо да ремотивира и така да свърже предполагаеми произволни знаци, показва принципа, чрез който дискурсът често оперира и внушава, че условните знаци на езиковата система могат да бъдат част от по-широка дискурсивна система, в която ефектите на мотивацията, демотивацията и ремотивацията са винаги случващи се. Отношенията между означаващите и/или между означаващите и означаемите винаги могат да създадат ефект, било съзнателен, или несъзнателен, и това не може да бъде пренебрегнато като ирелевантно за езика.

Уроците, които лингвистиката на писането може да извлече от анаграмите на Сосюр и другите примери, които бяха посочени, могат да бъдат извлечени и от текст като Finnegans Wake, който поставя по особено остър начин проблема за звукоподражанието, моделите, мотивацията, принуждавайки читателя да установи отношения, докато извежда на преден план дилемата “реалност или фантасмагория?”, която е объркала Сосюр. Смятам да започна с една относително самодостатъчна поредица

Finnegans Wake експлицира визията за езика като последователност от букви и срички, повтарящи други по начини, които понякога, но в никакъв случай винаги, формират кодифицирани знаци. Текстът разкрива интерпретацията като злоупотребяваща асимилация на последователности в други последователности: “borgeously” е “gorgeously” (“блестящо”, “великолепно”) и “Borghese”; “horthoducts” са без съмнение съставени от “orthodox” (“общоприет”, “ортодоксален”), “horticultural” (“градинарски”) и “aqueducts” (“водопроводи”); с известни колебания “Mookse” е moose (лос) - според фонетичната близост, fox (“Лисицата и гроздето” прилича на тази басня), mock turtle (“Gripes” означава грифон, както при Луис-Кароловата The Mock Turtle and the Gryphon) и moocow (по причини, до които ще стигна след малко). Преди всичко, Wake представя онова, което ние сме склонни да наречем “повторения” (отгласи), представяйки ни един проблематичен термин, чието достойнство е в сплавта от автоматичния акустичен процес и преднамерения миметичен такъв. “Eins within a space and a wearywide space it wast ere wohned a Mookse” повтаря началото на “Портрет на художника като млад”: “Имало едно време, в доброто старо време, една мука и тя правела мууу и слизала надолу по пътя...” “A Mookse he would a walking go” напомня “Froggy would a wooing go”. Ere wohned е анаграмата на Самюъл Бътлър за “nowhere” (“никъде”) Erewhon, а също така и немското “той живееше”. Значещият статус на такива повторения е твърде далеч от сигурното и голяма част от енергията на литературната критика е посветена на обосноваването им и на откриване на семантични резултати. Статусът им и ефектите, които причиняват, включително и интерпретативните операции, предизвиквани от тях, са точно онова, към което лингвистиката на писането трябва да се насочи. Обхватът на проблема става най-ясен, когато примерите са фини: дали “the weirdest of all pensible ways” (“най-странният от всички мислими начини”) е ехо на “най-добрия от всички възможни светове”? Дали това е “действителност или фантасмагория”, както би попитал Сосюр? Общите елементи изглеждат минимални и случаят за Mookse като Кандид не изглежда другояче преодолим. Аз не се осмелявам да дефинирам правилото, което би установило връзката, но с неохота изоставям това отношение. Това, твърдя аз, е езикът.

Подобно на случая с анаграмите, читателят участва едновременно в противоположни роли: заставен да избере какви са възможните отношения, които да следва, какво да приеме за значещо; той е създател на значения, принуден да си блъска главата над неясни думи и по-малко неясни цитати, да се консултира с енциклопедични, речникови и коментарни издания, той е неадекватен реципиент на болезнено сложните конструкции, за чието разбиране дори не може да се надява. Ключовият проблем в случая се поражда от факта, че тези противоположности вървят заедно: текстове като Finnegans Wake, които най-много провокират читателската активност, също така и убеждават, че именно текстът повтаря. Читателят чувства, че съществува знаково предизвикателство в текста: той трябва да разбере, че hybreds и lubberds могат да бъдат “висок хляб” и “нисък хляб”, че archunsitslike съдържа гръцкото archon (владетел), което обяснява този вид самотно седене, че broady oval може да бъде обяснено като bloody awful (страхотен ужас), и е вероятно да се почувства осветлен за линейните значения, но това фактически са само отношения, повторения, чиито непреодолим характер трябва да бъде обяснен от лингвистиката на писането.

Подобни пасажи подсказват, първо, че думите на произведението се коренят в други думи, чиито следи те носят по различни начини. Въпреки че това е очевидно от комбинираните думи (‘righteousness’ ‘famillionarily’, ‘chalkfull’, ‘borgeously’), които експлицитно намекват за други, или от неразбираемите последователности, които трябва да бъдат интерпретирани като трансформации на други думи (‘Mookse’, ‘spittish’), това също важи, както пише Дерек Отридж, и за всички езикови последователности, които са съставени от срички на други последователности и се отнасят косвено до тях чрез подобията и различията. (Отридж 1988: 154) Онова, което Wake ни позволява да разберем е, че практиката на разпознаването (да кажем space, като знака ‘space’) е само отделен случай от по-общия процес на свързването на едни последователности с други такива: четенето на “broady oval” като “bloody awful”. Близката връзка между тези два процеса се изяснява по-пълно в случаите на контакт между езиците, което, както твърди Мери Луис Прат, трябва да приемаме като естествено положение на езика, а не да го отпратим към граничните зони, базирайки схващанията си за езика върху фикцията за хомогенна речева общност. (Прат 1987) Американецът, слушащ шотландски, е в позиция, сходна на читателя на Finnegans Wake. В речта ние винаги сме колебливи при разпознаване на отзвуците от последователности, които сме чули преди, в последователности, физически различни и интригуващи в различието си, но това ни впечатлява много по-силно при писането, и особено при текстове като Finnegans Wake, където сме готови за множество вариации и неочаквани комбинации.

Лингвистика на писането, разработила този модел, би се стремила да преобърне обикновените отношения между дискретните, вече кодифицирани знаци и материалните, обикновено смятани за ирелевантни с изключение, когато се използват показно. Тя би третирала дискретните знаци като отделни случаи на генерализираното озвучаване, дори би се занимавала с въпроса дали лингвистиката би могла да бъде конструирана по подобен модел и до какво би довело това. Преди всичко би се появила необходимостта от отделяне на внимание на въпроса какво стои извън обсега на съществуващата лингвистика, но биха се предоставили и редица възможности на литературната критика: неосъществената перспектива (причинила толкова мъка на Сосюр в работата му върху анаграмите) за възприемателни модели, чуването на повторения и въпреки това несигурността в принципа, както и в практиката, относно техния статус. Задачата на лингвистиката беше да отделя значещите от незначещите, изтласквайки последните в граничните зони на своя интерес, но това гранично поле е централно за езика и неговото функциониране - текстове, подобни на Wake ясно демонстрират това. Следователно, тази география трябва да бъде ревизирана и несигурността на повторенията, проблематичната материалност на езика, която може да носи (а може и да не носи) значения и да продуцира ефекти, да бъде поставена в центъра на изследователския интерес.

Най-важният въпрос за лингвистиката на писането, следователно, е дали да се разшири нейният обхват, за да се включат съществуващите серии от феномени, които, погледнато в най-широк смисъл, са лингвистични, включени в и създадени от езика, но са били игнорирани или считани за маргинални от традиционната лингвистика, или не, базирайки се на схващането, че е рисковано, след като те са отхвърлени в периферията, да се правят стъпки да се помирят изследванията на езика с тези феномени в центъра. Може да се окаже невъзможно да се конструира лингвистика на тази база - лингвистика, която напомня на съществуващата, но си струва да се извърши подобен експеримент, от чийто неуспех бихме научили много повече, отколкото от неговия успех. Лингвистиката на писането, следователно, трябва да се обърне към текстуалност, свързана с материалността на езика, която задължително бива разбирана погрешно, когато се трансформира в знаци, както това става при семиотиката. Подобна лингвистика би проявила интерес към материалността, както на казаните думи, така и на написаните - “the huuuuge fish” (огро-о-о-омната риба), която се изплъзва на риболовеца, към проблемите на интонацията и ударенията, които са решаващи за увлекателното разказване и оттук - за езика в неговата решаваща изява, и които много от нас са затруднени да произведат, тъй като не принадлежат на дискретния код.

БЕЛЕЖКИ:

^* Настоящият текст е превод на статията "Towards a Linguistics of Writing", поместена в книгата "Framing the Sign: Criticism and Its Institutions" (1988). Представянето на български език е с личното разрешение на проф. Джонатан Кълър. [обратно]

** Превод на български - Владимир Трендафилов. [обратно]

1. По-подробно за тази дискусия вж. Де Ман 1986: 36-50 и Шийз 1986: 96-107. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Де Ман 1986: de Man, Paul. Hypogram and Inscription. // The Resistance to Theory. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1986.

Дерида 1972: Derrida, Jacques. Glas.Paris: Galilee, 1972.

Джойс 1964: Joyce, James. Finnegans Wake. London: Faber, 1964.

Дикенс: Dickens, Charles. Great Expectations. ch. vii.

Кълър 1975: Culler, Jonathan. Structuralist Poetics. London: Routledge; и Ithaca: Cornell University Press, 1975.

Кълър 1982: Culler, Jonathan. On Deconstruction.Ithaca: Cornell University Press, 1982.

Лайънс 1972: Lyons, John. Human Language. // Non-Verbal Communication.(ed. R. A. Hinde) Cambridge: Cambridge University Press, 1972.

Отридж 1988: Attridge, Derek. Unpacking the Portmanteau. // On Puns: The Foundation of Letters. (J. Culler ed.).Oxford: Blackwell, 1988.

Прат 1987: Pratt, Mary Louise. Linguistic Utopias. // The Linguistics of Writing, (D. Attridge, N. Fabb and C. MacCabe - ed.). Manchester: Manchester University Press, 1987.

Сосюр 1973: de Saussure, Ferdinand. Cours de linguistique generale.Paris: Payot, 1973.

Старобински 1979: Starobinski, Jean (ed.). Words Upon Words.New Haven: Yale University Press, 1979.

Тедлок 1983: Tedlock, Dennis. The Spoken Word and the Work of Interpretation.Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1983.

Харис 1980: Harris, Roy. The Language-Makers. Ithaca: Cornell University Press, 1980.

Шийз 1986: Chase, Cynthia. Decomposing Figures: Rhetorical Readings in the Romantic Tradition. Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1986.

© Джонатан Кълър, 1988
© Албена Вачева - превод, 2003
© Калина Захова - редактор, 2003
© Издателство LiterNet, 18. 12. 2003
=============================
Първо издание, електронно.