МОЯТА ПЕСЕН

web

Моята песен не расне с цветята
под небосвод лъчезарен и син.
Тука, на север, в студа и мъглата,
тя се роди сред бодил и пелин.

Бдяха над нея нощта, лесовете,
идваше с приказки чудни сънят.
Дъжд и роса я изкъпваха лете,
зиме завивка й беше снегът.

Моята песен не шушне в коприна,
с никакви накити тя не блести.
С простата хубост на мойта родина
като коса сред ливада свисти.

Вярна е тя на земята нещастна
и за щастливи години е зов.
Щом догорелият факел угасне,
ще запламти във десниците нов!

Моята песен палати не иска,
там не примамва я приказен хор.
Тя като ручей свободен се плиска
към светлината - в безкраен простор.

Тя по принуда и звук не издава.
Тя не слугува на зъл господар.
На свободата тя всичко отдава
и свободата е нейният дар.

Тя не очаква похвали сърдечни,
нито в души безответни - ответ.
Волния вятър на дните далечни
тя със напева си води напред.

Сродна е тя с небесата, с полята,
слуша дълбокия стон на леса,
отклик долавя в шума на реката
и на звездите разбира гласа.

Моята песен сега не побира
хорската болка, печал и беда,
бедното сиво селце на баира
и незасятата още бразда.

Времето бавно изтича в простора.
Губи властта си денят догорял.
Нов ден ще дойде и новите хора
бодро ще тръгнат със нов идеал.

Моята песен не търси имане,
своята чест не заменя с пари.
Иска тя в родния край да остане,
да е съратник на хора добри.

Иска да слави щастливи години,
иска над бели села да звучи,
иска любимата моя родина
тя да съгледа в цветя и лъчи.

1913

© Янка Купала
© Иван Давидков - превод, 2000
© Издателство LiterNet, 02. 11. 2003
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С., изд. "Панорама", 2000.