РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

4.

На една от ловко скроените срещи, които той наричаше работни разговори, аз чух следното: всяка нишка от действието, която води към град Данциг и околностите му, или пък просто има косвена връзка с тях, всъщност трябвало да бъде лично негова работа. Ето защо той самият - и никой друг - трябвало да разкаже, накратко или по-изчерпателно, за всичко около кораба, за произхода на името му, за задачите, които е изпълнявал преди началото на войната и най-сетне за края му в близост до Щолпебанк⁴⁹. Веднага след публикуването на тухлата "Кучешки години"⁵⁰ нему се паднало да разработи целия този материал. Той - че кой ли друг? - трябвало да го разкрие пласт след пласт. Защото сведения за по-нататъшната съдба на семейство Покрифке - и най-вече на Тула - имало достатъчно. Можело най-малкото да се предполага, че остатъкът от семейството - двамата по-възрастни братя на Тула паднали във войната - е бил сред онези хиляди и хиляди бежанци, които в последния миг се озовали на борда на претоварения "Густлоф", заедно със самата Тула - бременна в девети месец.

За съжаление, продължи той, ръката му отказала да го опише. Негова грешка, уви, нещо повече дори - негов голям провал. Не искал да се оправдава, признавал си, че някъде в средата на шейсетте години миналото вече му било втръснало, че всеядното настояще с неговото задъхано "сега-сега-сега" му попречило своевременно да запълни около двеста страници... Сега вече за него било прекалено късно. Мене той не бил измислил като някакъв заместител, бил ме открил като истинска находка след дълго ровене в списъците на оцелелите. Макар и личност от скромен мащаб, аз съм имал предопределение: та нали съм се родил в мига, когато корабът потъвал.

Сетне каза, че ми съчувства заради тази история с моя син, ала той самият нямало откъде да знае, че тъкмо внукът на Тула се крие зад загадъчната уеб-страница www.blutzeuge.de. От друга страна не било никак чудно, че, станала вече баба, Тула Покрифке се е уредила именно с такъв внук. Тя открай време си падала по крайностите, а както личало и до днес, не се огъвала толкова лесно. Сега обаче, подхвърли той окуражаващо към своя литературен помощник, трябвало отново да се хвана на работа, да се върна към фактите: какво става по-нататък с кораба, след като докарал от едно испанско пристанище до Хамбург част от покрития със съмнителна слава "Легион Кондор"?

Ако го кажем съвсем накратко: малко по-късно започнала войната. Но така не бива. Преди това, през цялото дълго и хубаво лято, СЧР-корабът успял да навърти половин дузина норвежки крузове по своя обичаен маршрут. Все тъй без слизане на брега. На борда преобладавали работниците и служители от Рурската област, от Берлин, Хановер и Бремен. Имало и малки групички германци, живеещи в чужбина. Корабът влизал в Бифьорд и предлагал гледка към град Берген за екскурзиантите с фотоапарати в ръцете. В програмата били включени още Хардангефьорд и Зогнефьорд, където се щракали особено голям брой снимки за спомен. Чак до юли като безплатна добавка туристите получавали за спомен и полунощното норвежко слънце. Петдневното пътуване вече струвало малко по-скъпо: четирисет и пет райхсмарки.

За войната още било рано, така че "Густлоф" получил нова задача - да съдейства за повишаването на физическата култура. В продължение на две седмици в Стокхолм се провеждала "Лингиадата", един мирен спортен празник, кръстен на Пер Хенрик Линг, който ще да е бил нещо като шведски "татко Ян Гимнастика"⁵¹. Ваканционният кораб послужил като наводно общежитие за над хиляда униформено облечени гимнастици и гимнастички, сред които девическият отбор на Трудовата повиност, националният отбор на висилка, но също така и по-възрастни господа, които все още играели на успоредката, гимнастическите групи на организацията "Вяра и красота"⁵² и безчет деца, дресирани от дългогодишните гимнастически упражнения по стадионите.

Капитан Бертрам не пуснал котва в самото пристанище, а оставил кораба на обозримо разстояние от града. Моторните спасителни лодки като маршрутни таксита транспортирали гимнастиците и гимнастичките в двете посоки. Така закалените млади тела оставали под контрол. До инциденти не се стигнало. От моите записки се разбира, че този извънреден курс на кораба се превърнал в голям успех, който заздравил германо-шведските връзки. На всички ръководители на гимнастически групи от името на шведския крал били връчени възпоменателни плакети. На 6 август 1939 година "Вилхелм Густлоф" се завърнал в Хамбургското пристанище. Програмата на СЧР веднага била подновена.

Тогава обаче войната вече наистина започнала. И по-точно: докато корабът плавал за последен път в мирно време към норвежкото крайбрежие, през нощта на 24 срещу 25 август капитанът получил шифрограма, в която му се нареждало да отвори запечатания плик в капитанската каюта, така че, в съзвучие с предписание "QWA 7", Бертрам заповядал да се прекъсне екскурзионният круз и - без да се тревожат пасажерите с разни обяснения - да се вземе курс към дома. Четири дни, след като корабът се върнал в Хамбург, започнала и Втората световна война.

Дотук "Сила чрез радост". Дотук ваканционни крузове. Дотук снимки за спомен и бъбрене на горната палуба. Дотук шеги и закачки, дотук безкласово омешано отпускарско общество на борда. Организацията, принадлежаща към Германския трудов фронт постепенно се специализирала в развлекателното обгрижване на всички подразделения от Вермахта, включително и на ранените, чийто брой на първо време нараствал съвсем бавно. Театрите на СЧР били преобразувани във "Фронтови театри", а корабите на СЧР преминали под командването на Военноморския флот. Така "Вилхелм Густлоф" бил преоборудван в плаващ лазарет с петстотин легла на борда. Част от мирновременния екипаж бил освободен, на негово място дошъл болничен персонал. Непрекъснатата зелена линия, опасваща хоризонтално целия борд, и червените кръстове от двете страни на комина променили и външния облик на кораба.

Така обозначен според изискванията на международните споразумения, на 27 септември "Густлоф взел курс към Балтийско море, преминал край островите Зиеланд и Борнхолм и след безаварийно плаване акостирал в Данциг-Нойфарвасер, точно срещу довчерашното бойно поле Вестерплате⁵³. Веднага били приети неколкостотин ранени поляци, плюс десет ранени германци от екипажа на миночистача М 85, който се бил натъкнал на мина и потънал в Данцигския залив. В собствените редове други загуби нямало.

Как ли е възприел началото на войната затворникът Давид Франкфуртер, излежаващ наказанието си на швейцарска земя, който с добре прицелените си изстрели неволно станал един от кръстниците на настоящия плаващ лазарет? Можем да предположим, че в затвора "Зенхоф" на 1 септември не са били отбелязани никакви особени събития. Оттук насетне обаче, в зависимост от положението на фронта, се променяло и поведението на затворниците, които ту намирали какви ли не кусури на евреина Давид Франкфуртер, ту пък демонстрирали респект към него. Процентът на антисемитите вътре в затвора навярно е бил приблизително равен на този отвън: едно сравнително балансирано съотношение в общошвейцарски мащаб.

Какво ли е правил капитан Маринеско, докато в Полша навлизали първо германски, но после, в резултат от пакта Хитлер-Сталин, и съветски войски? Той все още командвал двеста и петдесет тонната подводница М-96 и понеже не бил получил заповед за бойни действия, продължавал да тренира в Източно Балтийско море заедно с осемнайсет-членния си екипаж. Както винаги, утолявал бездънната си жажда единствено на брега, завъртял и няколко женски истории, но до момента нямал в досието си никакви дисциплинарни нарушения и навярно си мечтаел за по-голяма подводница, оборудвана с повече от две торпедни установки.

Когато колата се обърне, пътища много, казват. Междувременно вече зная, че синът ми е поддържал дружески отношения със скинари. В Мьолн имаше неколцина от тази боя. Поради инцидента със загиналите хора⁵⁴, в Мьолн тях навярно са ги държали под наблюдение, тъй че им се е налагало да ходят другаде, във Визмар или на по-големите сборища в Бранденбург, когато искат да се накрещят. В Мьолн Кони сигурно се е държал на дистанция, ала в Шверин, където караше при баба си не само уикендите, но и част от ваканцията, той дори изнесъл доклад пред една доста големичка орда бръснати глави, обединяваща и групи от околните мекленбургски селища. Този доклад вероятно се е оказал прекалено разточен, та Кони се принудил да го посъкрати, независимо от това, че подробните му бележки били посветени на Мъченика, на великия син на Шверин.

Все пак преди това Кони очевидно успял да спечели за своята тема неколцина измежду тамошните неонацистчета, специализирани - както си му е редът - в разпространяване на омраза и ксенофобия, защото локалното им пълчище известно време се наричало "Другарската група Вилхелм Густлоф". Както се разбра по-късно, сборището се провело в задното помещение на една кръчма на "Шверинер Щрасе". Сред петдесетината слушатели имало членове на една дяснорадикална партия и проявяващи интерес граждани от средната класа. Майка не била там.

Опитвам се да си представя как синът ми, слабичък и източен, с очила и къдрици, навлякъл пъстрия пуловер, се движи сред бръснатите глави. Той, почитателят на натурални сокове - заобиколен от онези тлъсти вратове, въоръжени с бутилки бира. Той - с неговия висок, често пъти фалцетен юношески глас - сред боботенето на онези гърла. Той, единакът - потънал в това блато от пот.

Не, той не се е нагодил, останал си е чуждо тяло в тази тъкан, която обикновено отхвърля всичко чуждо. От него не можело да се очаква, че ще мрази турците, че през свободното си време ще "пердаши печките" и че ще хвърля в един кюп "всички маймуни". И в доклада му нямало никакви призиви към насилие. В описанието на убийството от Давос, което той разложил на съставните му части, дирейки мотивите като същински криминалист, ставало дума за предполагаемите вдъхновители, споменати и на уеб-страницата му, за "Световното юдейство" и за "еврейския заговор на плутокрацията", но той не си позволявал ругателства като "еврейски свине" или пък призиви като "Пукни, чифутино!". Дори апелът да се възстанови паметникът на южния бряг на Шверинското езеро, "точно на мястото, където от 1937 нататък се издигал гранитният монумент на Мъченика", бил отправен съвсем коректно, под формата на заявление, съобразено с обичайните демократични изисквания. Когато обаче предложил на слушателите си да превърнат това предложение в гражданска инициатива и да сезират провинциалния парламент в Мекленбург, те му отговорили с подигравателен хохот. Жалко, че майка не е била там.

Кони преглътнал обидата и веднага заговорил за съдбата на кораба след пускането на вода. Навремени се отплесвал, примерно докато разяснявал смисъла и целите на организацията "Сила чрез радост". Ала разказът му за мисията на преоборудвания вече кораб-лазарет, след като подразделения на Вермахта и на Военноморския флот били окупирали Норвегия и Дания, предизвикал доста по-голямо оживление в кръга на бираджиите, още повече, че сред ранените на борда били и всичките "герои от Нарвик"⁵⁵. След успешния поход срещу Франция обаче, операцията "Морски лъв", сиреч окупацията на Англия, отпаднала, а заедно с нея и евентуалните плавания на "Густлоф" с войски на борда, тъй че корабът скучно бил закотвен в Готенхафен и тази скука бързо се пренесла върху публиката в помещението.

Синът ми така и не успял да довърши доклада си. Развикали се "Хайде стига бе!" и "Абе тоя какви ги дрънка?", вдигнал се шум от строшени бирени бутилки, така че за по-нататъшната съдба на кораба той разказал съвсем набързо и турил точката малко преди торпедирането. Не си изпуснал нервите. Слава Богу, че майка не е била там. За Кони, който скоро ставаше на шестнайсет години, имало и други утехи. Интернет, например, винаги бил на неговото разположение. За повече контакти със скинари няма сведения.

Не му беше мястото при бръснатите глави. Малко по-късно започнал да подготвя реферат, който щял да изнесе пред ученици и учители от своята гимназия в Мьолн. Докато се стигне дотам, а той все още няма публика за доклада си, аз ще се върна към дирята и ще съобщя фактите за "Густлоф" по време на войната: понеже не било възможно да се покрие капацитетът му като плаващ лазарет, корабът отново бил преоборудван.

Целият бил изкормен. В края на ноември четирийста година изчезнали рьонтгеновите апарати. После била демонтирана операционната, същото се случило и с амбулаторията. На борда вече не се трудели медицински сестри, нямало болнични легла, строени в редички. Заедно с голяма част от цивилния екипаж, лекарите и санитарите били освободени или пък преместени на други кораби. От машинистите останали единствено техниците по поддържането на машинното. На мястото на главния лекар ръководството поел офицер-подводничар с пагони на капитан-лейтенант. Като командир на Втора подводничарска учебна дивизия занапред той управлявал съдбините на учебния кораб със спални помещения, известен още като "плаваща казарма", който бил привързан към кея. Капитан Бертрам останал на борда, но вече нямало курс за придвижването, който той можел да следва. На фотографиите, с които разполагам, той наистина изглежда твърде импозантно, но въпреки това си бил капитан в глуха линия, второраздеден, тъй да се каже. Опитният морски вълк от гражданската флота трудно привиквал към военните заповеди, а и на борда на кораба вече всичко се било променило. Вместо портретите на Лай по стените вече висели снимки на гросадмирала в рамка. Салонът за пушачи на долната палуба за разходки бил превърнат в офицерски клуб. В големите столови вече се хранели само подофицерите и личният състав, а в предната част на кораба били създадени нови столови и помещение за останалия цивилен екипаж. Изгубил "безкласовия" си характер, "Вилхелм Густлоф" стоял на котва край един от кейовете на полския пристанищен град Гдиня, който от началото на войната вече официално се казвал Готенхафен. Това продължило години.

На борда му били настанени четири роти от Учебната дивизия. В документите, с които разполагам, цитирани съвсем коректно в Интернет и разпространявани заедно със снимков материал - синът ми черпеше информация от един източник, който сега е мой - се твърди, че капитан-лейтенант Вилхелм Цаан, опитен подводничарски командир, подлагал доброволците на сурова подготовка. Матросите-подводничари, чиято възраст непрекъснато спадала - към края вече рекрутирали дори седемнайсетгодишни - се качвали на борда за по три месеца. Занапред повечето от тях били обречени на смърт - в Атлантика, в Средиземно море или по-късно в преследване на врага по северния маршрут към Мурманск, откъдето минавали американските конвои, натоварени с оръжие за Съветския Съюз.

Хиляда деветстотин и четирийста, хиляда деветстотин четирийсет и първа и хиляда деветстотин четирийсет и втора се изнизали и произвели победи, които били подходящи за извънредни съобщения. Освен конвейерното обучение на кандидат-смъртници и съвсем безопасната, удобна тилова служба, която носели самите обучаващи и останалата част от екипажа - в киното на борда се въртели стари и нови филми от киностудията "Уфа", - на кораба не се случвало нищо, докато на Изток се водели обсадни битки, а в Либийската пустиня Африканският корпус окупирал Тобрук. Ако, разбира се, не броим за събитие изявата на гросадмирал Дьониц по време на посещението му на кея Готенхафен-Оксхьофт, от което обаче са се запазили само официални снимки.

То било осъществено през март четирийсет и трета. Сталинград вече бил паднал ⁵⁶. Линията на фронта се движела назад. Германия отдавна била изгубила въздушния си суверенитет, тъй че войната настъпвала и към вътрешността. Макар че бомбардировачите от 8-ми американски въздушен флот си избрали за цел не близкия град Данциг, а тъкмо Готенхафен. Изгорял корабът-лазарет "Щутгарт", потопен бил конвойният "Ойпен", охраняващ подводници. След преки попадения потънали няколко шлепа, а също един финландски и един шведски параход. На доковете бил повреден един товарен кораб. "Густлоф" обаче се отървал само с малка пробойна в десния борд. Тя била причинена от бомба, избухнала във водата наблизо. Наложило се корабът да влезе в док. След това "плаващата казарма" направила пробна обиколка из Данцигския залив и било установено, че е годна за морска служба.

Междувременно капитанът, командващ кораба, вече се казвал не Бертрам, а Петерзен - както в един период от времената на СЧР. Победи отдавна нямало, съобщавало се единствено за отстъпления в източния сектор на фронта. Наложило се изтегляне и от либийската пустиня. Все по-малко подводници се завръщали от битките с врага. Градовете се разпадали под бомбените килими, ала Данциг все още се държал с всичките си кули и кулички. Дърводелната в предградието Лангфур необезпокоявана произвеждала прозорци и врати за лагерни бараки. В онези времена, когато дефицитни станали не само извънредните съобщения, но и маслото, месото, яйцата, дори бобените храни, Тула Покрифке била рекрутирана като военновременна кондукторка на трамвай. Забременяла за пръв път, ала пометнала, след като многократно и съвсем умишлено скачала в движение от трамвая между Лангфур и Олива. Майка разправяше за това като за някакъв вид спортно упражнение.

И още нещо се случило по същото време. Когато швейцарците взели да се безпокоят, че всемогъщият съсед може да ги окупира, Давид Франкфуртер бил преместен от затвора в Хур в друго място за изтърпяване на наказанията някъде из френскоезичната част на страната - заради собствената му сигурност, както било посочено. А командирът на двеста и петдесет тонната подводница М-96 Александър Маринеско, капитан 3-ти ранг, поел нова подводна единица. Две години по-рано той бил потопил един транспортен кораб, който според него самия имал водоизместимост седем хиляди тона, а според ръководството на съветския флот - едва хиляда и осемстотин.

Новата подводница С-13, за която Маринеско, трезвен или мъртво пиян, мечтаел вече от толкова време, била от така наречения клас "Сталинец". Модерно оборудваният съд му се паднал може би по волята на съдбата, не, по-скоро поради случайност, а още по-точно - поради строгите изисквания на Версайския договор. След края на Първата световна война на Германския Райх му било забранено да строи подводници, тъй че, по поръчение на Военноморския флот, корабостроителниците "Круп-Германия" в Кил и АД "Корабостроене" в Бремен изготвили подробни планове за високотехнологична подводница, действаща в открито море, чийто прототип щял да се строи в Хага от "Инхеньорскантоор фоор Схеепсбау". По-късно новият съд слязъл от доковете в рамките на германо-съветското сътрудничество - така, както и предишни модели от клас "Сталинец" - и малко преди нападението на Германия срещу Съветския Съюз бил зачислен към Балтийския Червенознаменен флот. Винаги, когато напускала подвижния си кей "Смолни"⁵⁷ във финландското пристанище Турку, С-13 имала по десет торпеда на борда.

На своята уеб-страница, която имаше големи претенции в областта на морското дело, моят син защитаваше мнението, че построената в Холандия подводница била "качествена германска работа". Може и така да е. На първо време обаче капитан Маринеско успял да потопи само презоеканския шлеп "Зигфрид" край бреговете на Померания, ала не с някое от трите неточно изстреляни торпеда, а с артилерийски огън. 10-сантиметровото оръдие на носа открило огън веднага, след като подводницата излязла на повърхността.

Засега ще оставя кораба закотвен на място, където - ако не броим въздушните атаки - той се намира в относителна безопасност, и рачешката ще се придвижа към моето лично нещастие. Не може да се каже, че още от самото начало е било ясно накъде е кривнал Конрад. По моя преценка ставаше дума за безобидни детински гимнастики из киберпространството, поне в началото, когато той, примерно, сравняваше пропагандно евтините СЧР-пътешествия с офертите на днешния масов туризъм, с цената на билетите за крузове из Карибика на борда на тъй наречените "Кораби-мечта" или пък с екскурзиите на ТУИ⁵⁸ - естествено, винаги в полза на "безкласовите" крузове към Норвегия, извършвани от "Густлоф" и от други кораби на Трудовия фронт. Ето, това е било истински социализъм, тържествуваше той на своята уеб-страница. Комунистите напразно се били опитвали да изградят нещо подобно в ГДР. Уви, продължаваше той, този опит не излязъл успешен. След края на войната не достроили дори онзи голям СЧР-комплекс на остров Рюген, който в мирни времена трябвало да побира 20 000 летовници.

"Сега обаче," настояваше той, "тези развалини трябва да бъдат поставени под закрилата на закона!" И влизаше в някакви пубертетски пререкания със своя партньор Давид, когото аз дълго време смятах за измислен, в диалози за бъдещето на една не само национална, но и социалистическа народностна общност. Цитираше Грегор Щрасер, но и Роберт Лай, чиито идеи оценяваше с бележка "отличен". Говореше за "здравото народностно тяло", а в отговор Давид критикуваше социалистическата уравниловка и наричаше Лай "онова вечно алкохолизирано дрънкало".

Четейки умерено забавните им спорове в чата, аз установих, че колкото по-възторжено моят син славословеше чудото "Сила чрез радост" като проект на бъдещето, и хвалеше усилията на работническо-селската държава, въпреки някои трудности в снабдяването, все пак да доведе до цъфтеж социалистическия ваканционен рай, толкова по-конфузно с неговия глас говореше всъщност майка. Щом влезех в чат-форума на Кони, аз начаса долавях несбъркваемите дрънканици на бетонените глави.

Така навремето майка агитираше мен, а и други. Няма да забравя речите й като сетна следовница на Сталин, край кухненската маса, още в годините, преди да избягам на Запад: "Туй ви го казвам от сърце и душа, другари. Наш Валтер Улбрихт зер и той е тръгнал от дърводелски чирак, пък я го виж. И аз тъй, чиракувах, чиракувах, натуткалена цяла..."

По-късно, когато Първият секретар беше свален, тя имала ядове. Вече не заради сина си - невъзвръщенец, а по-скоро, защото обругала наследника на Улбрихт като "мижав дюлгерин" и смятала всички наоколо си за ревизионисти. Когато я повикали пред събранието на целия партиен колектив, тя заявила следното за личността на Вилхелм Густлоф: "...трагично убитото чедо на нашия китен Шверин."

Въпреки всичко майка успя да се задържи на своята позиция. У околните тя предизвикваше едновременно и обич, и страх. Ударничка с многобройни отличия, тя непрекъснато преизпълняваше плана и до последно остана начело на дърводелската си бригада в Държавното предприятие "Мебелен комбинат" на "Гюстровер Щрасе". И пак благодарение на нея процентът жени сред постъпващите на обучение за дърводелци прехвърли двайсет на сто.

Когато работническо-селската държава изчезна, а за града и за селата наоколо отговорност пое берлинската "Тройханд"⁵⁹, която отвори свой офис и в Шверин, майка се включила в приватизационните процедури на ДП "Кабелни заводи", на Предприятието за пластмашини и на други големи предприятия, например на завода за корабно оборудване "Клемент Готвалд" и дори на някогашното Държавно предприетие "Мебелен комбинат". Така или иначе, може да се предположи, че когато на Изток започна великото разчистване, майка не е стояла със скръстени ръце в надпреварата за големите намаления - още щом въведоха новите пари се видя, че тя изобщо не разчита само на пенсията. И едва ли обедня кой знае колко, когато после купи на сина ми компютъра заедно със скъпата периферия. Първопричината за цялата тази щедрост - макар че по отношение на мен майка си остана все тъй стисната - аз виждам в едно събитие, което не остави почти никаква следа по повърхността на западногерманското медийно море, но беше решително за Кони.

Преди обаче да стигна до срещата на оцелелите, трябва да разкажа за един конфуз, и то - въпреки съпротивата на онзи, който все се опитва да очисти образа на своята Тула и от последното петънце: на 30 януари деветдесета, когато проклетата дата сякаш вече не бе на мода, защото хората навред танцуваха под звуците на "Германия, родина обща", а гедерейците бяха пощурели по дойчмарките, майка посвоему се активизира.

На южния бряг на Шверинското езеро двуетажно се разпадаше една сивкава младежка туристическа спалня. Построена в началото на петдесетте, тя беше кръстена на Курт Бюргер, изпечен сталинист, който малко след края на войната пристигнал от Москва като закален антифашист и с твърдите си действия в Мекленбург успял да натрупа доста точки пред началството. Тъкмо зад туристическата спалня "Курт Бюргер", там, където навремето ще да е бил гранитният монумент на Мъченика, обърнат към езерото, майка положила букет дългостеблени рози. Сторила го по тъмно, точно в десет часа и осемнайсет минути. Или поне по-късно посочи този прецизен час, когато разказваше на леля Йени и на мен за среднощната си акция. Била съвсем сама и намерила необходимото място зад зимно време необитаемата туристическа спалня с помощта на електрическо фенерче. Дълго се колебала под похлупака от облаци и ситен дъждец, но накрая решила: тук ще да е. "Ама тез цветя хич не бяха за оня Гюстло. Той си беше фашага, като другите, и хак му е. Не, аз зарад оназ гемия и зарад пеленачетата, дето се бастисаха тогаз във ваджийското море, само зарад тях розите ги наредих точно в двайсе и два и осемнайсе. И бая си поплаках, ако че са минали четирийсе и пет годинки..."

Пет години по-късно майка вече не била сама. Официалната покана била подписана от господин Шьон, от курортната дирекция на балтийския курорт Дамп и от Управата на дружеството "Спасени в морето". И десет години преди това на същото място се провела среща на оцелелите. Тогава още ги имало Стената и бодливата тел, така че от близкия източногермански град не пристигнал никой. Сега обаче пристигнали и онези, за които крушението на кораба в продължение на години било тема, насила обвита в мълчание от самата държава. Чудно ли е тогава, че гостите от новите федерални провинции били приветствани особено радушно. Сред оцелелите не бивало да минава браздата, разделяща Изтока и Запада.

В голямата тържествена зала на курорта, над сцената бил окачен транспарент, чиито букви се смалявали от ред на ред: "Мемориална среща по повод 50 години от потапянето на "Вилхелм Густлоф", балтийски курорт Дамп, 28-30 януари 1995 г." Случайното обстоятелство, че същата тази дата напомняше още за взимането на властта през трийсет и трета и за рожденния ден на оногова, когото Давид Франкфуртер застреля, за да даде знак на своя еврейски народ, очевидно не е било споменато, ала в един или друг разговор, на чашка кафе или в някоя почивка на мероприятието, положително е получило статута на полугласно вметнато изречение.

Мен майка ме принуди да присъствам. Излезе ми с необорим аргумент: "Зер и ти чукваш петдесетака..." Беше поканила и сина ни, а доколкото Габи нямаше нищо против, майка го довлече като някакъв трофей. Пристигна с пясъчно-жълтото си трабантче, което си беше истинска забележителност сред тежките мерцедеси и опели в Дамп. Не обърна никакво внимание на многократните ми молби да се задоволи с моето присъствие и да спести на Кони тези мухлясали сбирки. Аз не се броях, нито като баща, нито иначе, а в преценката на личността ми майка и мойта бивша, които инак не се траеха, по изключение бяха на едно и също мнение: за майка бях, според нейните думи, "истинска марда", Габи пък при всеки удобен случай не пропускаше да ми каже, че съм неудачник.

Чудно ли е тогава, че онези два дни и половина в Дамп за мен си бяха жива мъка. Стърчах там като идиот и пушех като комин. Естествено, в ролята си на журналист можех да напиша репортаж или поне кратка информация. Може би господата от Управата на дружеството дори очакваха от мен нещо подобно, понеже в началото майка ме представи като "репортер от вестниците на оня Шпрингер". Не й възразих, но и не написах нищо повече, освен изречението: "Времето е такова, каквото е." В каква роля можех да информирам? Като "дете на "Густлоф"? Или като професионален външен наблюдател?

Майка за всичко имаше готов отговор. Посред мероприятието тя разпозна неколцина оцелели и спонтанно се заприказва с един-двама души от тогавашния екипаж на миноносеца "Льове", като и в едната, и в другата ситуация не пропусна да ме представи - е, вече не като шпрингеров репортер, а като "оня изтърсак, дет се пръкна посред изпитнята". Добавяйки, разбира се, и уточнението, че трийсти ми давал повод да отпразнувам своя петдесети, макар този ден да служи най-вече за мълчалива почит.

В момента на корабокрушението, а и на следващия ден имало няколко раждания, но с изключение на една личност, родена на двайсет и девети, в Дамп нямаше други мои връстници. Един в другиго се взираха най-вече възрастни хора, понеже деца почти не били спасени. Сред най-младите беше някакъв човек, родом от Елбинг, десетгодишен по време на катастрофата, който живееше в Канада и по молба на дружеството беше готов да разкаже обстоятелствата около своето спасяване.

В общи линии - и по разбираеми причини - очевидците на катастрофата непрекъснато намаляваха. На срещата през осемдесет и пета пристигнали над петстотин оцелели и техни спасители, този път обаче броят им беше едва около двеста, което даде повод на майка да ми пошушне по време на тържествената церемония: "Скоринка ще измрем ние, ти едничък ще останеш. Ама кат не щеш да пишеш на хартия туй сичкото, дет ти го разправям..."

Но нали тъкмо аз, доста време преди падането на Стената, й изпратих по заобиколни пътища книгата на Хайнц Шьон - е, само за да притъпя нейните непрестанни упреци, но все пак. А малко преди срещата в Дамп тя получи от мен едно издание с меки корици, публикувано от трима англичани в издателство "Улщайн". Тази документална книга за корабокрушението, написана, признавам, с уважение към фактите, но без никакво лично отношение, естествено нямаше как да се хареса на майка: "Пишат си, ама кат не са били там... Не им иде от сърцето..." А когато веднъж се отбих да я видя в жилищния комплекс "Гросер Дрееш", тя рече: "Е, може пък мой Конрадчо някой ден да я подхване таз история..."

Тъкмо заради това го взе в Дамп. Появи се, не, излезе на сцената, в черна копринена рокля, дълга до глезените, а горе затворена, която подчертаваше късо подстриганата й бяла коса. През цялото време беше в центъра на вниманието, независимо дали стоеше права или пък седеше на кафе и сладкиш. Особено мъжете направо ги теглеше към нея. Но това, както се знае, винаги си е било тъй. Нейната съученичка Йени много ми е разказвала за момчетата, които по онова време буквално се лепяли за майка. Тя от най-ранно детство миришела на туткал, припомняше си леля Йени, а аз добавям: дори в Дамп се усещаха следи от тази миризма.

Сред възрастните господа, обикновено облечени в тъмносиньо сукно, тя се открояваше слаба и крехка, цялата в черно. Между посивелите главици на най-голямо внимание се радваха един някогашен капитан-лейтенант и командир на миноносеца Т 36, чийто екипаж бе спасил неколкостотин корабокрушенци, и един от оцелелите офицери на "Густлоф". Най-живи спомени за майка имаха хората от екипажа на миноносеца "Льове". Навремени дори ми се струваше, че тези господа досега все нея са чакали. Наобиколиха я и повече не се отделиха от нея, докато тя кокетираше леко по момичешки. Чух я да хихика, после я видях как заема позиция със скръстени ръце. Ала вече се говореше не за моето раждане в мига на корабокрушението, а за Кони. На възрастните господа майка представи моя син тъй, сякаш беше нейният собствен. Аз пък се държах на разстояние, защото не исках ветераните от "Льове" да ме разпитват, камо ли да ме славят.

От това разстояние можеше да се види, че Кони, когото инак познавах по-скоро като срамежливо момче, играеше със самочувствие отредената му от майка роля, отговаряше кратко, но ясно, задаваше въпроси, слушаше внимателно, понякога поемаше риска да прихне в младежки смях, и дори позираше за снимки. От висотата на своите почти петнайсет години - щеше да ги навърши през март - той вече не приличаше на дете, изглеждаше дозрял да осъществи намерението на майка, която искаше да го превърне в безусловен съучастник в нещастието и дори - както скоро щеше да се види - в глашатай на легендата за един кораб.

Оттук насетне всичко се въртеше все около него. На срещата на оцелелите присъстваше една личност, родена на "Густлоф" в деня преди катастрофата, която - също като мен - получи книга с посвещение лично от Шьон, а майките пък бяха почетени с букети на сцената, но аз все имах чувството, че всичко това се прави само за да бъде спечелен синът ми. Надеждите се възлагаха главно нему. От нашия Кони очакваха бъдещ принос. Той няма да разочарова оцелелите, вярваха всички.

Майка го беше облякла в тъмносин костюм, към който вървеше и съответната колежанска вратовръзка. С очилата и непокорните си къдрици той изглеждаше като някаква смесица между конфирмант и архангел. Държеше се тъй, сякаш е натоварен с мисия, сякаш всеки миг ще оповести нещо възвишено, сякаш е получил озарение свише.

На траурното богослужение, проведено точно в часа, когато торпедата се бяха забили в кораба, тъкмо Конрад - не знам по чия идея - трябваше да удари окачената до олтара камбана-гонг, която в края на седемдесетте години полски водолази бяха извадили от задната част на горната палуба. По повод срещата на оцелелите изследователският екип на кораба "Шквал" бе връчил находката си на събралите се като знак за полско-германското сближаване. В последна сметка обаче господин Шьон бе този, който в края на богослужението трикратно удари камбаната с едно чукче.

Помощник-счетоводителят на "Густлоф" бил на осемнайсет, когато корабът потънал. Няма да крия, че човекът, събрал и проучил почти всичко, което можеше да се намери за корабокрушението, в Дамп получи твърде сдържани благодарности. Когато в началото на мероприятието той изнесе доклад на тема "Потопяването на "Вилхелм Густлоф" на 30 януари 1945 година от руска гледна точка" и в хода на изложението си поясни, че в интерес на разследванията многократно е посещавал Съветския Съюз, че се запознал с боцмана на подводницата С-13, със същия онзи Владимир Курочкин, който по заповед на командира беше изстрелял трите торпеда, че дори се сприятелил с него и си направил снимка за спомен, на която двамата с възрастния руснак си стискали ръцете, приятелството му с няколко души "начаса се развали", както предпазливо се изразява по-късно самият Хайнц Шьон.

След доклада го поставиха под карантина. За много от слушателите той бе станал приятел на руснаците. За тези хора войната още не бе свършила. За тях руснаците бяха Иванушка-глупакът, а торпедата - оръжие на престъплението. От гледна точка на Владимир Курочкин обаче, потъващият - за него тъй и останал безименен - кораб, бил натоварен с фашисти, които първо нападнали родината му, а после, при отстъплението, оставили зад гърба си само изгорена земя. И едва от разговора с Хайнц Шьон той научил, че в резултат от попадението над четири хиляди деца се удавили, измръзнали или пък отишли на дъното заедно с потъващия кораб. Дълго след това боцманът непрекъснато сънувал тези деца.

Честта все пак да удари извадената от морето корабна камбана, навярно отчасти е заличила обидата, нанесена на Хайнц Шьон. Моят син обаче, който на своята уеб-страница показва на цял свят снимката, събрала торпедния стрелец и изследователя на "Густлоф", коментира този знак за закъсняло помирение в една обща трагедия със забележката, че точната стрелба на подводницата била резултат от "високото качество на германския продукт" и стига дори до заключението, че успехът на Съветите край Щолпебанк се дължал единствено на отличните германски планове, по които била изработена подводницата.

А аз? След траурното богослужение аз се усамотих на среднощния плаж. Крачех напред-назад. Сам, без мисъл в главата. Нямаше дори вятър, Балтийско море просто приплисваше - глухо и безсъдържателно.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

49. Лавица Слупска - наносна плитчина от река Слупя - б.пр. [обратно]

50. Роман от "Данцигската трилогия" на Гюнтер Грас, включваща още "Тенекиеният барабан" и "Котка и мишка". Тук окончателно става ясно, че разказвачът на историята в настоящата книга пише по поръчка на Грас, в чиито книги от "Трилогията"за пръв път се появява и Тула Покрифке - б.пр. [обратно]

51. Фридрих Лудвиг Ян (1778-1852) - основател на германското гимнастическо движение, известен още с реакционните си политически възгледи - б.пр. [обратно]

52. Националсоциалистическа подорганизация на СГМ, обединяваща девойките на възраст между 17 и 21 години, която ги подготвя за ролята им на домакини и майки - б.пр. [обратно]

53. На 1.09.1939 германският линеен кораб "Шлезвиг-Холщайн" обстрелва полското укрепление на Вестерплате, северно от Данциг и с това поставя началото на Втората световна война - б.пр. [обратно]

54. Грас, който сам живее близо до Мьолн, тук отново се връща към трагедията през нощта на 22-23.11.1992, когато неонацисти запалиха две къщи на турски семейства; в пожара загинаха трима души - б.пр. [обратно]

55. Германци, които през 1940 успели да удържат стратегически важното норвежко пристанище Нарвик срещу атаките на многократно превъзхождащите ги съюзници - б.пр. [обратно]

56. Шеста германска армия окупира близо 90% от Сталинград, но след продължителна обсада капитулира в края на януари 1943 година, това се смята и за повратен момент във Втората световна война - б.пр. [обратно]

57. Съветски кораб - б.пр. [обратно]

58. Голям германски туристически концерн - б.пр. [обратно]

59. Създадената след Обединението на Германия Агенция по приватизацията - б.пр. [обратно]

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.