РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

1.

"Защо едва сега?" - рече някой, който не съм аз. Защото майка колко пъти ме беше... Защото аз самият исках, още тогава, когато крясъкът се стелеше над водата, исках да крещя, ала не можех... Защото на истината три реда са й... Защото едва сега...

Думите все още виждат зор с мене. А онзи, дето не обича усукванията¹, сякаш ме оковава към професията ми. Още млад и зелен - макар че умеех да жонглирам с думите и карах стаж в един от Шпрингеровите вестници - аз вече сръчно взимах завоите, сетне заизливах жлъчни редове срещу "Шпрингер" в "тац"², по-късно като новинар-наемник се научих на телеграфна краткост в агенцията, след което на свободна практика опаковах дълго време в статии онова, което идеше прясно-прясно по телекса: всеки ден нещо ново. Новини от деня.

Може и така да е, казах аз. Но нашего брата това си знае. Ако сега тръгна да разравям живота си, всичките ми крушения ще се окажат резултат от потъването на един кораб, просто защото..., понеже майка тогава беше в напреднала бременност..., понеже аз самият всъщност съм по една случайност на този свят.

Ето, че отново служа на някого - на първо време обаче мога да загърбя своето незначително "Аз", тъй като тази история е започнала доста по-рано от моето време, преди повече от сто години, и то в мекленбургската столица Шверин, която се е проснала между седем езера, легитимира се по пощенските картички с пристанищния си квартал и с четирите кули на замъка си, а войните преживя външно непокътната.

В началото не вярвах, че една провинциална дупка, отдавна загърбена от историята, би могла да привлече някого другиго, освен туристите, после обаче изходната точка на моето писание внезапно се актуализира в Интернет. Скрит зад анонимността, някой започна да ми подава конкретна информация с всичките му лични данни, имена и ученически свидетелства, сякаш непременно искаше да насочи моите разкопки в миналото към истинско находище.

Веднага, след като тези неща се появиха на пазара, аз си набавих един Мак с модем. Моята професия изисква да имам достъп до блуждаещите по цял свят информации. Криво-ляво се научих да боравя с компютъра. Скоро дори думи като "браузър" или "хиперлинк" вече не ми звучаха като на китайски. С едно кликване си вадех какво ли не, годно или за боклука, от скука или пък от някаква прищявка започнах да прескачам до разните му чат-форуми и да отговарям дори на най-тъпите електронни реклами, на два-три пъти дори се отбих до някакви порно-страници, а накрая, след дълго и безцелно сърфиране, попаднах на уеб-адресите на тъй наречените "бетонени глави", където не само те, но и мнозина новоизпечени неонацисти изливаха скудоумието си в пълни с омраза тиради. Ето как, вкарвайки в търсачката името на един кораб, аз внезапно кликнах необходимия ми адрес: www.blutzeuge.de³. Някаква "Другарска група Шверин" бълваше с готически шрифт напомпаните си послания. Все боклук от миналото. По-скоро смешно, отколкото гадно.

Оттогава е ясно чия мъченическа кръв е призована като свидетел. Все още не знам обаче дали трябва, както са ме учили, да подкарам наред, първо едното, после другото, в началото тази биография, сетне онази, или пък ще е по-добре иззад ъгъла да изненадам времето, да поема през него като раците, които крачат настрана и симулират заден ход, а всъщност напредват доста добре. Едно обаче отсега е сигурно: преди повече от половин век природата, и по-точно Балтийско море, са одобрили и благословили онова, за което ще стане дума.

В началото е ред на онзи, чийто надгробен камък беше разбит. С училището приключил преди матурата и започнал обучение за банков чиновник, което се изнизало съвсем незабележимо. В Интернет няма нищо по въпроса. Тъкмо там обаче Мъченика, роденият през 1895 година в Шверин Вилхелм Густлоф, става обект на прослава чрез посветената лично нему уеб-страница. Липсват сведения за вечната му пресипналост и за хроническото белодробно страдание, което му попречило да прояви храброст през Първата Световна война. Докато Ханс Касторп, млад човек от ханзейска фамилия, по волята на създателя си е принуден да напусне Вълшебната планина и на страница 994 от едноименния роман да загине като доброволец във Фландрия или пък да се спаси нейде в литературната неопределеност, през седемнайста година старателният чиновник предвидливо бил изпратен в Швейцария от своята шверинска "Банка застраховки живот", за да излекува в Давос хроничното си страдание, а тамошният целебен въздух изведнъж му се отразил толкова здравословно, че накрая се наложило да умре от друго. Защото той в един момент решил, че не ще да се връща при долногерманския климат на Шверин.

Вилхелм Густлоф започнал работа като помощник в една обсерватория. Когато този иследователски център се превърнал в общошвейцарска фондация, той се издигнал до поста секретар, но въпреки това му оставало свободно време да си изкарва допълнително като агент на една компания за домашни застраховки. Чрез тази допълнителна работа той опознал и швейцарските кантони. Съпругата му Хедвиг също се трудела неуморно: загърбвайки повика на своите националистически убеждения, тя усърдно секретарствала при един евреин-адвокат на име Мозес Зилберрот.

Дотук фактите рисуват картината на едно сплотено, бюргерско семейство, което обаче, както става ясно, само симулира съществование в хармония с швейцарското преклонение пред имането. Защото - в началото подмолно, после открито и с мълчаливото съгласие на работодателя си - секретарят на обсерваторията започнал успешно да прилага своя вроден организационен талант: влязъл в Партията и до началото на трийсет и шеста съумял да рекрутира сред германците и австрийците, живеещи в Швейцария, около пет хиляди нови членове, които се обединили в местни групи из цялата страна и полагали клетва в името на едного, дето Провидението го било посочило за Фюрер.

За ландесгрупнелайтер обаче го назначил Грегор Щрасер, който отговарял за организацията на Партията. През трийсет и втора Щрасер, който принадлежал към лявото крило, напуснал всичките си постове в знак на протест срещу сближаването на Фюрера с крупните индустриалци, а две години по-късно бил обявен за привърженик на превратаджията Рьом и ликвидиран от собствените си хора⁴. Брат му Ото се спасил в чужбина. В резултат - Густлоф трябвало да си търси нов пример за подражание.

Когато въпросът бил поставен в Съвета на кантон Граубюнден и един служител от полицейския отдел за работа с чужденците го призовавал да обясни как съчетава лоялността си към щвейцарската общност с работата като ландесгрупенлайтер на Националсоциалистическата германска работническа партия, Густлоф - така поне се твърди - отговорил: "Най-много на света обичам жена си и майка си. Ако Фюрерът ми заповяда да ги убия, аз ще се подчиня."

В Интернет цитатът беше спорен. Тази и други подобни лъжи били скалъпени от евреина Емил Лудвиг, твърдеше се в чата на "Другарска група Шверин". Тъкмо напротив, Мъченика си останал привърженик на Грегор Щрасер и винаги подчертавал, че във възгледите му социалистическата идея е по-важна от националната. Чатърите влязоха дори във фракционни борби по въпроса. Виртуалната "Нощ на дългите ножове"⁵ взе жертви.

След някое време всички заинтересовани юзъри бяха призовани да си припомнят една дата, която била доказателство за волята на провидението. Едно, според мен, чисто съвпадение неочаквано включи функционера Густлоф в орбитата на небесните закономерности: на 30 януари 1945, точно на петдесетия рожден ден на "Мъченика", започна крушението на кораба, носещ неговото име, което пък бе важен знак за всеобщото крушение точно дванайсет години след взимането на властта.⁶

Гравирана е сякаш в гранита. Проклетата дата, с която започна всичко, смъртоносният възход, апогеят и падението. И аз самият, благодарение на майка, съм датиран на същия ден, който е белязан от червената нишка на нещастията. Майка обаче живее според друг календар и не дири обяснение нито в съдбата, нито в други висши сили.

"Хайде, холан!" - провиква се майка, която аз никога не своя с местоимението "моята". "Че кораба дип и да го бяха кръстили на дригиму, пак все си беше потънал. Кабил съм само да знам какво ли си е викал оня Иванушка, дето изкомандари да ни гръмнат с ония трите пущини..."

Тя и до ден-днешен така си мърмори, сякаш оттогава не е изтекло сума ти време. Думите - разтепани, изреченията - като бухано пране на реката. На картофите още вика компири, на изварата - хурда, а на рибената чорба - турук-чорба. Родителите на майка, Аугуст и Ерна Покрифке, са от Кошнайдрия⁷, викали са им, "кошнавците". Тя обаче отраснала в Лангфур. С други думи, не е съвсем от Данциг⁸, а от онова разлато предградие, настъпващо упорито към полето, от улицата на име "Елзенщрасе", която ще да е била цялата вселена на малката Урзула, наричана Тула, защото когато разказва за "е-е-е, онуй време", както се изразява тя самата, винаги става дума не само за къпане по близките балтийски плажове или пък за спускане с шейни в гората южно от предградието, не, тя в крайна сметка все ще вкара слушателя си в двора на "Елзенщрасе" 19, а оттам, покрай къщичката под наем, покрай овчарката Харас, вързана на верига, в дърводелната, където властват трудовият грохот на банцига, на циркуляра, на шлайф-машината и бръмченето на трансформатора. "Още кат малка хлапачка каращисвах туткала в кофата..." Поради което и да седне, и да стане, и да легне, и да побегне или да се завре в някое кьоше, малката Тула тъй и не успявала да се отърве от онзи, както разправят, легендарен мирис на туткал.

Чудно ли е тогава, че след войната, когато ни заселиха в Шверин, майка се хвана и изучи дърводелството. Понеже беше "преселничка", както им викаха на Изток⁹, тя веднага получи разпределение при един майстор, чиято продънена барака с четири тезгяха и вечно къкрещо гърне туткал, минаваше за работилница със стара слава. Съвсем наблизо беше "Лемщрасе", където двамата с майка имахме над главата си покрив от накатранена мушама. Ала дори ако след катастрофата бяхме слезли на брега не в Колберг¹⁰, ако миноносецът "Льове" ни беше стоварил в Травермюнде или Кил, сиреч ако се бяхме озовали на Запад, като "бежанка от Изтока", както ги наричаха там, майка сигурно пак щеше да изучи дърводелския занаят. Аз му казвам "случайност", докато тя още от първия ден беше убедена, че принудителното заселване именно там ни е било писано.

"Ами оня Иванушка, началството на пустата му подводна гемия, кога, викаш, бил роден? Нали уж все знаеш сичко по вода..."

За Вилхелм Густлоф знаех, вярно, но за този дори в Интернет не можах да разбера. Успях да изчовъркам само годината на раждане, плюс още няколко факта и предположения, на които журналистите им викат "суров материал".

Александър Маринеско се родил през 1913 в Одеса, черноморски пристанищен град, който навремето не ще да е бил лишен от разкош, както свидетелстват черно-белите кадри от "Броненосеца Потемкин". Майка му била украинка, а баща му - румънец, който е подписал паспорта си като "Маринеску", а в някакъв по-късен момент бил осъден на смърт заради метеж и успял да избяга в последната минута.

Синът му Александър израснал в пристанищния квартал. В Одеса редом живеели руснаци, украинци и румънци, гърци и българи, турци и арменци, цигани и евреи, та малкият приказвал някаква мешавица от много езици, обаче явно всички го разбирали, поне вътре в младежката му банда. Колкото и да се мъчел по-късно да говори руски, той все не успявал да очисти от татковите си румънски ругатни своя украински, подправен с малко идиш. Когато станал матрос на един търговски кораб, всички му се присмивали заради патагонското наречие. С течение на годините обаче на мнозина им застинала усмивката, колкото и комично да звучали командите на по-сетнешния подводничарски командир.

Пак превъртаме годините назад: от кея над морето седемгодишният Александър наблюдавал как остатъците от войската на "белите" и разбитите подразделения на британските и френските окупатори панически напускат Одеса. Малко по-късно преживял и навлизането на "червените". Започнали чистки. Сетне Гражданската война отшумяла. Когато след няколко години чуждестранни кораби отново получили разрешение да хвърлят котва в пристанището, момчето демонстрирало издръжливост, а с течение на времето и сръчност, гмуркайки се в дълбокото за чужбинските монети, които добре облечени пасажери хвърляли от борда.

Но триото не е окомплектовано. Един все още липсва. Стореното от него отприщи онова всмукващо течение, което никой не можеше да удържи. Именно той, както волно, така и неволно, превърна шверинеца в Мъченик на движението, а момчето от Одеса - в герой на Балтийския Червенознаменен флот, и така за вечни времена си осигури подсъдимата скамейка. Такива и други подобни обвинения аз поглъщах с нарастваща лакомия от текстовете на уеб-страницата с неотменното послание: "Един евреин натисна спусъка..."

По-нееднозначно, както научих междувременно, е озаглавена полемиката, публикувана през 1936 година в мюнхенското издателство "Франк Еер" от члена на Партията и професионален оратор¹¹ Волфганг Диверге. По законите на своята налудничава логика обаче "Другарската група Шверин" смяташе, че има право да оповести дори повече от това, което Диверге претендираше, че знае: "Ако не беше евреинът, по разчистения от мини коридор край Щолпмюнде¹² никога нямаше да се стигне до най-голямото корабокрушение в световната история. Евреинът натисна... Евреинът е виновен..."

В чата човек все пак можеше да извлече и някои факти от дрънканиците на немско-английски. Един чатър твърдеше, че малко след началото на войната Диверге станал генерален директор на Общогерманското радио в Данциг, втори пък беше научил за дейността му подир войната, когато Диверге се сдушил с други важни нацисти, включително и с по-сетнешния депутат от СвДП Ахенбах, и се внедрил в организацията на либералите в Северен Рейн-Вестфалия. Бившият пропаганден експерт на националсоциалистите, разправяше трети, през седемдесетте години в Нойвид край Рейн поддържал една почти безшумна пералня за партийни дарения в полза на СвДП. В крайна сметка в претъпкания чат най-после прозвучаха и въпроси за извършителя от Давос, които бързо намериха добре прицелен отговор.

Давид Франкфуртер, четири години по-възрастен от Маринеско и четиринайсет години по-млад от Густлоф, се родил през 1909 година в западнославонския град Дарувар в семейството на равин. У тях се говорело на иврит и на немски, в училище Давид се научил да говори и да пише на сръбски, но същевременно изпитал на гърба си и всекидневната омраза срещу евреите. Само като предположение тук може да се отбележи следното: с тази омраза той така и не успял да се справи, понеже телосложението не му давало възможност за твърда съпротива, а гъвкавото пригаждане към обстоятелствата му било противно.

Едно-единствено нещо свързвало Вилхелм Густлоф и Давид Франкфуртер: първият дълго влачил белодробното си заболяване, а вторият от малък имал хронично възпаление на костния мозък. Но докато в Давос Вилхелм Густлоф успял да се излекува и по-късно напълно здрав отдал силите си на Партията, на болния Давид Франкфуртер никой лекар на съумял да помогне. Пет операции - и никакъв резултат: безнадежден случай.

Може би тъкмо поради болестта си той записал медицина - в Германия, както решил семейният съвет, защото именно там образованието си получили баща му и дядо му. Твърди се, че бил постоянно болнав и не можел да се концентрира, та поради това пропаднал на проверката след първия семестър и после на изпита. В Интернет обаче партийният агитатор Диверге опровергава цитирания автор, писателя Лудвиг, когото Диверге винаги нарича "Емил Лудвиг-Коон"¹³, със следното твърдение: евреинът Франкфуртер бил не само слабосилен, той на всичкото отгоре смучел пари от таткото-равин, бил мързелив вечен студент, който се носел като накипрен безделник и пушел цигара от цигара.

Така дошла годината на взимането на властта - почетена наскоро и в Интернет - с онази трижди проклета дата. Във Франкфурт на Майн заклетият пушач Давид Франкфуртер постепенно усетил какво се пише нему и на много други студенти. Видял как изгарят книгите на еврейски писатели. На работното му място в студентската лаборатория изведнъж се появила Давидова звезда. Омразата го блъснала право в лицето. Той и други като него станали жертва на какви ли не ругателства, изливани върху им от студенти, които гръмко се причислявали към арийската раса. Трудно му било да се справи с всичко това. Просто вече не издържал. Избягал в Швейцария, установил се в Берн, едно уж сигурно място, и дори подновил следването си, макар че на изпитите отново пропаднал. На родителите си обаче пишел весели, дори оптимистични, а специално на финансиращия го татко - и леко поукрасени писма. Година по-късно майка му починала и той прекъснал следването. Търсейки навярно подкрепа от роднините си, Давид Франкфуртер рискувал и се върнал за малко в Германия, в Берлин - сякаш само за да стане безучастен свидетел на сцената, в която някакъв младеж, крещейки "Чифути - беж, беж, беж!", влачел за червеникавата брада собствения му чичо, равин като баща му.

Подобно е описанието в романизираното произведение на Емил Лудвиг "Убийството от Давос", което популярният автор издал през 1936 година в амстердамското издателство "Кверидо", където печатали емигрантите. И по този въпрос "Другарската група Шверин" претендираше, че знае ако не повече, то поне нещо различно, и на своята уеб-страница отново даваше думата на партийния пропагандатор Диверге, който цитира свидетелските показания на равина д-р Саломон Франкфуртер пред берлинската полиция: "Не е вярно, че някакъв недорасъл младеж ме е влачил за брадата (която, впрочем, не е червена, а черна), крещейки "Чифути - беж, беж, беж!"

Не беше възможно да установя дали този полицейски разпит, проведен две години след предполагаемото обругаване, е включвал и насилие над свидетеля. Давид Франкфуртер обаче се завърнал отчаян в Берн. За това отчаяние има много причини. От една страна - налагало се да поднови злополучното си следване. От друга - към трайните му физически страдания вече се била прибавила и мъката по покойната майка. И накрая - потискащите спомени от посещението в Берлин непрестанно набъбвали под влияние на статиите в местни и чуждестранни вестници за концлагерите в Ораниенбург, Дахау и другаде.

Така към края на трийсет и пета навярно се е появила мисълта за самоубийство. По-късно, по време на процеса, защитата представила една експертиза, където се казва: "По вътрешни душевни причини от личен характер Франкфуртер изпаднал в психологически неудържима ситуация, от която трябвало да се освободи. Депресията му породила идеята за самоубийство. Но иманентният за всеки човек инстинкт за самосъхранение пренасочил куршума - от Франкфуртер към жертвата."

По въпроса в Интернет нямаше остроумни коментари. Мен обаче постепенно ме обземаше подозрението, че зад прикритието на адреса www.blutzeuge.de не се тълпят някакви бръснати глави от "Другарската група Шверин", а се спотайва една-единствена умна глава. Някакъв единак, който, подобно на мен самия, души из историята за летливи маркировки и за всякакви други мимолетни следи.

Вечен студент? Че и аз бях такъв, докато учех убийствено скучната германистика и прекалено теоретичната публицистика в Института "Ото Зур".

В самото начало, когато напуснах Шверин и от Източен Берлин се прехвърлих с градската железница в Западен Берлин, аз все още си давах доста зор, както на раздяла бях обещал на майка, и учех като истински зубрач. Бях на шестнайсет и половина, когато - малко преди издигането на Стената - за пръв път усетих вкуса на свободата. Живеех в Шмаргендорф, близо до Розенек, у Йени, съученичка на майка, която споделяла с нея някои доста лудешки преживявания от едно време. Имах стаичка с таванска капандура. Бяха всъщност хубави времена.

Мансардата на леля Йени на "Карлсбадер Щрасе" приличаше на кукленска къщичка. По многобройните масички и конзоли, под стъклени похлупаци бяха поставени порцеланови фигурки. Обикновено - танцьорки в пачки и с палци. Някои от тях бяха в умопомрачителни пози, всичките - с малки главици на дългите шии. Като младо момиче леля Йени била балерина, и то доста известна, ала едно от многоборойните въздушни нападения, които постепенно изравниха със земята столицата на Райха, осакатило и двата й крака, тъй че през онези години тя хем куцукаше, хем описваше с ръце грациозни фигури, докато ми сервираше дребни неща за похапване към следобедния чай. Също като крехките фигурки в спретната й мансарда, и нейната подвижна главица, кацнала върху вече поспаружена шия, винаги ми отправяше вечната и сякаш замръзнала професионална усмивка. Помня още, че все трепереше от студ и непрекъснато пиеше горещ лимонов чай.

Приятно ми беше да живея при нея. Тя ме глезеше. А когато заговореше за своята съученичка - "Милата ми Тула тези дни отново ме зарадва с писъмце, пристигнало по тайни пътища¹⁴..." - аз за миг дори се изкушавах да изпитам нежност към тази жилава проклетница, майка. Скоро обаче тя отново започваше да ми лази по нервите. Нейните тайни послания, доставени контрабандно от Шверин на "Карлсбадер Щрасе", бяха пълни с подчертавания и безусловно ескалиращи предупреждения, които, ако използвам нейната дума, имаха за цел да ме "посръчкат": "Той трябва да учи, да учи и нищо друго! Само затуй съм го пратила туй момче на Запад, та дано излезе нещо от него..."

Преведено на нейната реч, която се е загнездила в ухото ми, това звучеше така: "Че тоз живот аз кво го влача? Белким син ми някой ден да ме споменува." А леля Йени, която беше нещо като мегафон на своята приятелка, ме напътстваше с кроткия си, ала винаги добре прицелен тон. Не ми оставаше нищо друго, освен да зубря.

Тогава ходех в едно средно училище заедно с цяла орда невъзвръщенци на моя възраст. Имах доста да наваксвам по въпросите на демокрацията и правовата държава. Към английския се прибави и френски, затова пък руският отпадна. Започнах дори да загрявам как капитализмът функционира благодарение на регулираната безработица. Не че бях блестящ ученик, обаче успях да изпълня изискването на майка и си изкарах матурата.

Биваше ме и иначе, особено с момичетата, че на всичкото отгоре нямах никакви проблеми с джобните пари - нали когато майка благослови решението ми да се прехвърля при класовия враг, на изпроводяк ми даде още един адрес на Запад: "Туй е татко ти, чини ми се. Теткин ми син се пада. Той ми наду корема, преди да иде под пагон. Той тъй си мисли, де. Обади му се кво си, що си, кат идеш там..."

Сравненията са опасно нещо. Но когато става дума за финикийските знаци, аз наистина бързо се озовах в положението на Давид Франкфуртер, чийто далечен татко всеки месец привеждал кръгла сумичка на швейцарската му сметка. Братовчедът на майка - Бог да го прости! - беше син на майстора-дърводелец от "Елзенщрасе", казваше се Хари Либенау, от края на петдесетте години живееше в Баден-Баден и като редактор в Културния отдел на Югозападногерманското радио подготвяше нощната програма: поезия в полунощ, когато край радиоапаратите са останали единствено декоративните растения.

Понеже не исках вечно да вися на врата на леля Йени, аз измъдрих едно иначе мило писмо, в което, под не особено остроумния подпис "Твой непознат син" доста очебийно бях добавил и номера на банковата си сметка. Той явно не желаеше да си разваля семейството, тъй че не ми отговори, но оттам насетне всеки месец коректно се бъркаше за една сумичка, далеч надхвърляща минималната издръжка - близо двеста марчици, които по онова време бяха цял куп пари. Съученичката на майка не знаеше нищо по въпроса, но очевидно познаваше братовчеда Хари, макар и мимолетно. С прилив на руменина по кукленското личице тя по-скоро ми призна, отколкото ми съобщи този факт.

В началото на шейсет и седма, малко след като си бях вдигнал чуковете от "Карлсбадер Щрасе" и се прехвърлих в Кройцберг, зарязвайки следването, за да започна стаж в Шпрингеровия "Моргенпост", златният дъждец внезапно пресъхна. Оттам насетне епистоларната ми връзка с таткото-спонсор се прекъсна, ако не броим някоя и друга коледна картичка. То и нямаше нужда. По тайни пътища майка ми беше пратила поредното конспиративно послание: "Че кво ще му се кланяш толкоз? Той си знае защо се е бръкнал..."

Тя не можеше да ми пише официално, защото междувременно беше станал бригадир на дърводелска бригада в едно държавно предприятие, което изпълняваше насрещния план за производство на спална мебел. Като член на партията майка нямаше право да поддържа контакти на Запад, особено пък със сина-невъзвръщенец - достатъчно ядове й причиняваха неговите отначало кратки, после все по-дълги статии в пропагандните органи на капитализма срещу комунизма зад Стената и бодливата тел.

Предполагах, че братовчедът на майка престана да плаща, понеже вместо да следвам, аз започнах да пиша за кресливите Шпрингерови вестници. И май посвоему си беше прав този гнил либерал. Аз самият се махнах от Шпрингер малко след атентата срещу Руди Дучке¹⁵ и постепенно доста олевях. Бурни времена бяха тогава, аз прописах в разни уж прогресивни изданийца и всъщност преживявах доста добре, макар и да не изкарвах колкото тройната родителска издръжка. Този господин Либенау така и така не ми беше баща. Него майка просто ми го пробута. Пак от нея знам, че авторът на среднощни радиопрограми починал от сърдечна недостатъчност някъде в началото на седемдесетте, още преди моята женитба. Бил горе-долу на възрастта на майка, малко над петдесет.

Като компенсация тя ми изпрати още няколко имена, сред които, по нейните думи, може би било и това на истинския ми баща. Едного от тях, който после изчезнал, го викали Йоахим или Йохен, другият, доста по-възрастен, дето уж бил отровил овчарката Харас, се казвал Валтер.

Не, с истински баща аз тъй и не се сдобих - имах само някакви взамозаменяеми фантоми. В това отношение тримата герои, които сега по задължение смятам за толкова важни, са били доста по-добре. Сигурно е едно: майка сама не е знаела чие дете носи в корема си, когато сутринта на 30 януари четирисет и пета заедно с родителите си прекрачила от кея Готенхафен¹⁶-Оксхьофт на палубата на кораба и била записана под номер седем хиляди и нещо. Онзи, на когото беше кръстен корабът, имал за баща някакъв търговец на име Херман Густлоф. Другият пък, дето успя да потопи претоварения кораб, на времето принадлежал към одеска банда крадци, "блатные", поради което татко Маринеско му обръщал осезаемо бащинско внимание, скъсвайки го от бой. А Давид Франкфуртер, който на път от Берн за Давос с револвера си подпечатал мъченическото име на кораба, дори е викал "татко" на един истински равин. Макар че и аз, сам лишен от баща, накрая станах баща.

Какви ли цигари пушел? Може би "Юно", пословичната кръгла цигара? Или онези плоските, ориенталските? Дали е използвал позлатен мундщук, според тогавашната мода? Снимки на пушача Франкфуртер не са се запазили, ако не броим една вестникарска фотография от края на шейсетте години, на която позастарелият господин в края на чиновническата си кариера е захапал цигара по време на първия си престой в Швейцария след дългогодишно ембарго. Знам със сигурност едно: също като мен и той е пушил цигара от цигара, поради което пътувал в купе за пушачи на Швейцарските федерални железници.

И двамата се придвижили с влака. В момента, когато Давид Франкфуртер пътувал от Берн за Давос, Вилхелм Густлоф обикалял по своите организационни дела. В хода на тази командировка той посетил няколко местни групи от задграничната организация на нацистката партия и основал нови бази на "Хитлерюгенд" и "Съюза на германските девойки", известен под съкращението СГД. Тази обиколка се случила в края на януари, тъй че пред германците в Берн и Цюрих, в Гларус и Цуг той сигурно е държал пламенни речи по повод три години от взимането на властта. Предишната година, по категоричното настояване на депутати-социалдемократи, Обсерваторията прекъснала трудовия му договор, тъй че Густлоф бил пълен господар на времето си. Вярно е, че агитационната му дейност често предизвиквала протести вътре в Швейцария - левите вестници го наричали "Диктатора от Давос", а министър Бринголф дори настоявал за неговото експулсиране, - но и в кантон Граубюнден, пък и в цялата страна имало достатъчно политици и чиновници, които го подкрепяли не само финансово. Курортната управа в Давос, например, редовно му изпращала списъците на гостите, от които той извличал имената на германците и в рамките на престоя им почти ултимативно ги канел на партийни събрания. Имената на неявилите се без извинителни причини били изпращани на съответната служба в Райха.

По времето, когато студентът и заклет пушач пътувал към Давос с еднопосочния си билет, закупен в Берн, а по-сетнешният Мъченик доказвал себе си в служба на Партията, матросът Александър Маринеско вече се бил прехвърлил от Търговския в Черноморския Червенознаменен флот, където изкарал курс по навигация в учебната дивизия и започнал обучение за щурман на подводница. Вече членувал в Комсомола и чрез голямото си рвение в службата се опитвал да компенсира един извънслужебен порок - пиянството. На борда на кораб никой не го бил виждал с бутилка. Скоро Маринеско бил назначен като офицер по навигацията на подводницата "СЦ-306 Пикся". Тази бойна единица, която била слязла от доковете малко преди това, в самото начало на войната - Маринеско вече офицерствал на борда на друга подводница - се натъкнала на мина и потънала с целия си екипаж.

От Берн през Цюрих, сетне покрай многобройните езера. Партийният пропагандист Диверге, който в произведението си проследява пътя на студента по медицина, не си губи времето с природни картини. Но и заклетият пушач в тринайсти семестър едва ли е обърнал внимание на препускащите насреща му, постепенно затварящи хоризонта планински масиви - забелязал е, може би, единствено снега, застлал къщи, дървета и склонове, както и смяната на светлината, предизвикана от тунелите.

Давид Франкфуртер пътувал на 31 януари 1936. Във влака убивал времето с вестници и цигари. В рубриката "Разни" имало информация за дейността на ландесгрупенлайтера Густлоф. Всекидневниците от тази дата, сред които "Нойе Цюрхер" и "Базлер Националцайтунг" пишели за всичко, случващо се в момента, както и за онова, което се очертавало в бъдеще. В началото на годината, която щяла да влезе в историята като година на Берлинската олимпиада, фашистка Италия все още не била окупирала далечните земи на абисинския император, а в Испания назрявала военна опасност. В Райха напредвало изграждането на аутобаните, а в Лангфур майка карала деветата си годинка. Две лета по-рано в Балтийско море се бил удавил брат й Конрад, глухонямо момченце с къдрава косица. Бил любимият й брат, поради което читирисет и шест години след смъртта му моят син получи името Конрад. Макар че всички му викат Кони, а приятелката му Рози в писмата си го нарича "Коуни".

Диверге пише, че, уморен от успешната командировка, ландесгрупенлайтерът се прибрал на 3 февруари. Франкфуртер знаел, че онзи трябва да пристигне в Давос именно на трети. Защото четял не само вестници, но и периодичното партийно издание на Густлоф "Германец от Райха", където имало календар с важни дати. Давид знаел почти всичко за своя обект. Направо се бил напушил с него. Дали обаче е знаел, че предишната година семейство Густлоф си построило със спастрени пари къща с гледжосани тухли в Шверин, която, предвидливо мебелирана, очаквала завръщането им в Райха?

Когато студентът по медицина пристигнал в Давос, там тъкмо бил паднал пресен сняг. Слънцето проблясвало по бялата покривка и курортът изглеждал като изваден от пощенска картичка. Той пътувал без багаж, но с ясна цел. Бил си изрязал от "Базлер Националцайтунг" една фотография на Густлоф в униформа: висок мъж с напрегнат, решителен поглед и с разширяващо се от косопада чело.

Франкфуртер се настанил в "Лъва". Трябвало да чака до вторник, 4 февруари. Този ден от седмицата евреите наричат "ки тов"¹⁷ и го смятат за щастлив - тази информация я прихванах в Интернет. Вече познатата ни уеб-страница почита на въпросната дата паметта на Мъченика.

Дим от цигара, слънчеви зайчета по заледения сняг. Поскърцване при всяка стъпка. В понеделник - разходка из града. Напред-назад по променадата. Най-обикновен, незабележим зрител сред публиката на хокеен мач. Непринудени разговори с курортисти. Бяло облаче дъх от ноздрите. Не се дръж подозрително. Не говори излишно. Не бързай. Всичко било подготвено. С револвера, набавен без проблеми, той вече се бил упражнявал на стрелбището Остермундинген край Берн - напълно законно. Въпреки болестите, ръката му не трепвала.

Във вторник една неръждаема табелка - "Вилхелм Густлоф, Националсоциалистическа германска работническа партия" - го уверила, че е попаднал където трябва. Улица "Ам Курпарк", пресечка на променадата, го отвела до къщата под номер три. Сградата била измазана в бледо синьо, с плосък покрив, а от капчуците се спускали висулки. Една-две улични лампи се борели срещу вечерния мрак. Снегът бил спрял.

Толкова за външните обстоятелства. Останалите подробности са без значение. За самото деяние по-късно свидетелски показания дали само двама души - извършителят и вдовицата. Запознах се с интересуващата ме част от вътрешността на жилището чрез една снимка, която илюстрира добавения текст на споменатата уеб-страница. Снимката очевидно е била направена след деянието - три букета свежи цветя върху шкафчето и масите, както и едно разцъфнало растение в саксия аранжират помещението като място за поклонение.

След позвъняването вратата отворила Хедвиг Густлоф. Някакъв млад човек, който, според по-сетнешните й показания имал добри очи, я помолил за среща с ландесгрупенлайтера. Онзи бил в коридора и говорел по телефона с партийния си другар доктор Хаберман от партийната база в Тун. Минавайки покрай него, Франкфуртер доловил думите "еврейски свине", твърдение, което госпожа Густлоф по-късно оспорила: съпругът й не използвал подобни изразни средства, макар иначе да смятал, че решаването на еврейския въпрос не търпи отлагане.

Тя въвела посетителя в работния кабинет на съпруга си и го поканила да седне. Никакво подозрение. В дома им без предупреждение често идвали просители, включително и другари по убеждения, изпаднали в беда.

Откъм креслото, в което студентът по медицина седял по палто и с шапка на коленете, се виждали писалището, настолният часовник в леко орнаментирана дървена рамка и почетният кортик на СА, провесен на стената. Над кортика и встрани от него несиметрично били окачени черно-бели и цветни фотографии на Фюрера и райхсканцлер, които служели като украса на стаята. Не се виждали снимки на Грегор Щрасер, наставникът, убит две години по-рано. В ъгъла - модел на някакъв платноход, най-вероятно на "Горх Фок".

Докато чакал, поселителят са въздържал да пуши и навярно разглеждал още шкафчето до писалището, върху което имало радиоапарат и бюст на Фюрера от бронз или от гипс, боядисан в бронзов цвят. Цветята във вазата от фотографията може би са били на писалището още преди деянието, аранжирани с много любов от госпожа Густлоф за завръщането на съпруга й от уморителното пътуване, а и като закъсняло поздравление за рождения му ден.

Върху писалищете имало още доста дреболии и многобройни небрежно скупчени книжа: навярно доклади на местните групи по кантоните, кореспонденция с различни служби в Райха, а може би и няколко писма със заплахи, каквито напоследък все по-често пристигали по пощата. Густлоф обаче отказвал предлаганата му полицейска охрана.

Влязъл в стаята сам, без жена си. Изопнат в цивилния си костюм и пращящ от здраве - нали още преди години се бил преборил с туберкулозата, - той се отправил към посетителя, който дори не се надигнал от креслото, а стрелял седешком, още в мига, когато извадил револвера от джоба на зимното си палтото. Добре насочените изстрели пробили четири дупки в гърдите, шията и главата на ландесгрупенлайтера. Той се свлякал без звук под снимките в рамки на своя Фюрер. Начаса в стаята се появила и жена му, която първо съзряла револвера, все още насочен към целта, а после и съпруга си на пода, който вече обилно кървял от всички рани, когато тя се навела над него.

Давид Франкфуртер, пътникът с еднопосочен билет, наложил шапката си и, без да бъде въпрепятстван от паникьосаните съседи, напуснал мястото на своето обмислено деяние, залутал се из снеговете, на няколко пъти падал и ставал, в паметта му бил запечатан телефонният номер за спешни случаи, от една телефонна кабинка позвънил и поел отговорността, накрая се добрал до близкия участък и се предал на кантоналната полиция.

Първите му думи пред дежурния служител, които после повторил без никаква промяна и в съда, били: "Стрелях, защото съм евреин. Напълно съзнавам какво съм извършил и по никакъв начин на съжалявам."

Впоследствие се изписват планини от хартия. Това, което у Волфганг Диверге е "малодушно убийство", у романиста Емил Лудвиг се величае като "битката на Давид срещу Голиата". Тези противоречиви оценки остават непроменени до ден-днешен, във времето на дигитално оплетената Мрежа. Много скоро последвалите събития, включително и процесът, изтикват съвсем настрани извършителя и жертвата и придобиват все по-голямо значение. Срещу героя с библейски ореол, който дал толкова просто обяснение на своето деяние, призоваващо към съпротива собствения му изтерзан народ, се възправил Мъченикът на националсоциалистическото движение. И двамата сякаш щели да влязат като титани в книгата на историята. Извършителят обаче скоро изпаднал в забвение. И майка, по времето, когато още й викали Тула, не знаела нищо за убийството и убиеца, чувала била само за онзи приказен кораб, който блестял в белотата си и обикалял моретата, натоварен с весели пасажери под патронажа на едно дружество на име "Сила чрез радост".¹⁸

>>>

БЕЛЕЖКИ:

1. В хода на книгата се разбира, че авторът описва историята си по чужда поръчка, като поръчителят му ("някой", "онзи", "Старият", "доцентът" и т.н.) е Гюнтер Грас - б.пр. [обратно]

2. "тац" или "Тагесцайтунг" - ляво-алтернатитвен вестник във ФРГ (и обединена Германия), близък до Зелените, който е най-радикалният опонент на консервативно-булевардната Шпрингерова преса - б.пр. [обратно]

3. Адресът в Интернет носи името "Мъченик" (или "Кръвен свидетел") и е регистриран в Германия - б.пр. [обратно]

4. Виж следващата бележка - б.пр. [обратно]

5. "Нощта на дългите ножове" е израз, употребен в Райхстага от Хитлер за избиването на 30.06.1934 на високопоставени офицери от СА, включително и Рьом, заподозрени в опит за преврат - б.пр. [обратно]

6. От Хитлер на 30.01.1933 - б.пр. [обратно]

7. Район в Западна Прусия (днешна Полша), където от 14-ти век традиционно живее немско католическо население - б.пр. [обратно]

8. Днес Гданск в Полша. Тук и по-нататък географските имена са дадени според немската им транскрибция в оригинала и с бележки под черта за днешното местонахождение и произношение - б.пр. [обратно]

9. Бежанците, които Съветската армия прокужда от Източна Прусия, в ГДР по политически причини официално се наричат преселници - б.пр. [обратно]

10. Днес Колбжег в Полша - б.пр. [обратно]

11. В националсоциалистическото Министерство на пропагандата - б.пр. [обратно]

12. Днес град Устка на устието на река Слупя, виж и 49 - б.пр. [обратно]

13. Добавеното еврейско фамилно име Коон трябва да подчертае произхода на Лудвиг - б.пр. [обратно]

14. По това време властите в ГДР контролират пощата на своите граждани към ФРГ - б.пр. [обратно]

15. Руди Дучке е един от водачите на студентските протести през 1968, когато при атентат е тежко ранен. Неговите съмишленици твърдят, че причина за атентата (в резултат от който Дучке умира през 1979) са и агресивните статии в Шпрингеровия печат - б.пр. [обратно]

16. Днес Гдиня в Полша - б.пр. [обратно]

17. Третият ден от Сътворението, буквално "И Бог видя, че е добро..." - б.пр. [обратно]

18. Движението (или организацията) "Сила чрез радост" (СЧР) обединява младежки гимнастически традиции с амбицията на националсоциалистите да създадат система за съдържателно използване на свободното време, която не познава класовите различия - б.пр. [обратно]

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.