|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
web
Той тръгна, а в депресия остави мен.
С ръце душеше вятър и листа
и ме замеряше. И той бе сам в света,
но чакаше това да свърши някой ден.
Целуват капки черния асфалт,
виси на паяжинка некролог...
Да срути моя свят и моя бог
той би могъл и със единствен залп.
Ала си тръгна... С трепетна ръка
разстилал бе косата ми на нишки,
но милион сподавени въздишки
отнесоха го - придошла река.
Напомняха листата пожълтели
на островърхи скелети на риби,
чрез тяхната неоправдана гибел
се чувствах все по-малка и несмела.
А крематориумът от листа
туши със сълзи той преди разлъка,
но не спаси душата си от мъка -
пак лумна огънят на есента.
Как палеше желания и тръпки,
и тежък огън в моите очи,
макар че част от тях той бе потъпкал,
а друга част напълно изличи.
Усещам ласкавата му ръка.
Причува ми се шепотът му плавен.
Да си отида, смятах, нямам право.
А той замина просто ей така.
Съмнявам се, че помни моя глас.
Той отлетя, стопи се и изчезна
на есента в безименната бездна.
Той беше дъжд... А аз - самата аз.
© Ганна Циханава
© Зоя Василева - превод, 2000
© Издателство LiterNet,
28. 06. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С.,
изд. "Панорама", 2000.
|