КУЧЕТО

Фридрих Дюренмат

web | Сън с флейта

Още в първите дни след идването ми в града видях на малкия площад пред кметството неколцина души, скупчени около един дрипав мъж, който на висок глас четеше библията. Кучето, което го придружаваше и лежеше в нозете му, забелязах едва по-късно и се учудих, че такова грамадно и отвратително животно не е привлякло веднага вниманието ми, защото то бе съвсем черно, с гладка мокра козина. Очите му бяха сернистожълти, а когато разтвори огромната си паст, с боязън забелязах зъби със същия цвят; целият му вид бе такъв, че не можех да го сравня с никакво друго живо същество. Не можех повече да понасям гледката на могъщото животно и отново обърнах очи към проповедника - набит човек, чиито дрехи висяха на парцали по тялото му; но кожата му, която светлееше през дупките, беше чиста, както впрочем и окъсаното му одеяние бе извънредно добре изпрано. Библията обаче, по чиято подвързия блестяха злато и диаманти, изглеждаше разкошна. Гласът на мъжа бе спокоен и твърд. Думите му се отличаваха с изключителна яснота, тъй че речта му въздействуваше просто и сигурно, направи ми също впечатление, че никога не си служеше с притчи. Тълкуванието му на библията бе спокойно и без фанатизъм, и ако все пак думите му не убеждаваха, причината бе само във вида на кучето, което лежеше неподвижно в нозете му и разглеждаше слушателите с жълтите си очи. Тъй че отначало ме заплени странната връзка между проповедника и животното му и това ме изкуши отново и отново да диря този човек. Той проповядваше всеки ден по площадите на града и в уличките, но не беше лесно да го откривам, при все че вършеше дейността си до късна нощ, тъй като градът, иначе ясно и просто проектиран, ме объркваше. Също така той вероятно излизаше от дома си по различно време и никога не подчиняваше дейността си на някакъв план, защото така и не успях да открия някакво правило в появата му. Понякога цял ден говореше непрекъснато на един и същи площад, понякога обаче сменяше мястото всеки четвърт час. Кучето винаги го придружаваше, то крачеше до него - черно и грамадно, - когато той кръстосваше улиците, и се отпускаше тежко на земята, щом мъжът почнеше да проповядва. Той никога нямаше много слушатели и повече стоеше сам, но можах да забележа, че това не го смущава - не напускаше мястото, а продължаваше да говори. Виждах често как се спира сред някоя малка уличка и започва да се моли на висок глас, докато недалеч от него хората отминаваха по по-широката улица, без да му обръщат внимание. Тъй като все не ми се удаваше да открия сигурен метод, чрез който да го намирам и трябваше да предоставям това все на случая, опитах се да издиря жилището му, ала никой не бе в състояние да ми даде сведения за него. Затова веднъж го следвах целия ден, но се наложи да правя това няколко дни, защото вечер той винаги се изгубваше от очите ми, тъй като се стремях да остана скрит за него, та да не разбере намерението ми. Но скоро, късно през нощта, най-сетне го видях да влиза в една къща на улица, където знаех, че живеят само най-богатите хора на града и това силно ме учуди. Оттук нататък промених държанието си към него, вече престанах да се крия, за да бъда колкото се може по-наблизо, тъй че той трябваше да ме забележи; ала не го безпокоях, само кучето ръмжеше всеки път, щом пристъпех към тях. Тъй изминаха няколко седмици и веднъж в късното лято, след като завърши тълкуванието на Йоановото евангелие, той дойде при мен и ме помоли да го придружа до къщи; но докато крачехме по улиците, не промълви нито дума повече, а когато влязохме в къщата, вече бе тъй тъмно, че в голямата стая, където ме въведоха, гореше лампата. Помещението бе разположено по-ниско от улицата, тъй че от вратата трябваше да слезем по няколко стъпала; също не видях стените, дотолкова бяха покрити от книги. Под лампата имаше голяма проста чамова маса, до която седеше момиче и четеше. То бе с тъмносиня рокля. Не се обърна, когато влязохме. Под единия от двата сутеренни прозореца, затулени със завеси, имаше дюшек, а до противоположната стена - легло; до масата стояха два стола. Край вратата стърчеше печка. Но като се приближихме до момичето, то изви глава, тъй че зърнах лицето му. Подаде ми ръка и посочи един стол, след което забелязах, че мъжът вече лежи на дюшека, а кучето се сви в нозете му.

- Това е баща ми - рече момичето. - Той вече спи и няма да чуе, като разговаряме. А голямото черно куче няма име, просто една вечер дойде при нас, когато баща ми започна да проповядва. Не бяхме заключили вратата и тъй то успя с лапи да натисне дръжката и да скочи вътре.

Стоях като зашеметен пред момичето и тихо попитах какъв всъщност е бил баща му.

- Беше богат човек с много фабрики - отвърна то и сведе очи. - Остави майка ми и братята ми, за да възвестява на хората истината.

- Мислиш ли, че това, което баща ти възвестява, е истината? - попитах аз.

- Истината е - каза момичето. - Винаги съм знаела, че е истината и затова дойдох с него в това мазе и двамата живеем тук. Но не знаех, че ще се появи и кучето, когато човек възвестява истината.

Момичето млъкна и ме погледна, сякаш искаше да ме помоли за нещо, което не смееше да изрече.

- Тогава изгони кучето - отговорих аз, но момичето поклати глава.

- То няма име и затова няма да си иде - рече то тихо.

Момичето видя, че стоя нерешително и седна на единия от двата стола до масата. Тогава седнах и аз.

- Страхуваш ли се от това животно? - попитах.

- Винаги съм се страхувала от него - отвърна то. - А когато преди една година дойде майка ми с адвокат и с братята ми, за да приберат баща ми и мене, те също се страхуваха от нашето безименно куче, тогава то застана пред баща ми и ръмжеше. И като си легна, се страхувам от него, дори още повече, но сега всичко се промени. Сега дойде ти и аз вече мога да се смея на животното. Винаги съм знаела, че ще дойдеш. Разбира се, не знаех как изглеждаш, но един ден, това знаех, ти щеше да дойдеш с баща ми, привечер, когато лампата вече гори и улицата стихва, за да отпразнуваме нашата сватбена нощ в тази стая наполовина под земята, в леглото ми край многото книги. Там ще лежим един до друг, мъж и жена, а отсреща на дюшека ще спи татко, сякаш дете в тъмнината, а голямото черно куче ще бди над клетата ни любов.

Как бих могъл да забравя нашата любов! Прозорците се открояваха като тесни правоъгълници, които се рееха хоризонтално някъде в пространството над нашата голота. Лежахме тяло до тяло, отново и отново потъвахме един в друг, прегръщахме се все по-жадно, а уличните шумове се смесваха със залутания вик на страстта ни - понякога залитащите стъпки на пияни, сетне тихото ситнене на проститутките, веднъж продължителният, еднообразен тропот на минаваща колона войници, сменен от ясния звук на конски копита и от глухото търкаляне на колелата. Лежахме заедно под земята, обгърнати от топлия й мрак, вече без страх, а от ъгъла, където на дюшека си спеше мъжът, беззвучен като мъртвец, ни гледаха втренчено жълтите очи на кучето, кръгли дискове на две серни луни, които дебнеха нашата любов.

Така настъпи пламтяща есен, жълта и червена, след която късно - едва тази година - дойде зимата, мека, без необикновения студ на миналите години. Но никога не ми се удаде да измъкна момичето от неговото мазе, за да го запозная с приятелите си, да идем с него на театър (където се подготвяха важни неща) или да се разходим заедно из здрачните гори, които се простираха по възвишенията, заобикалящи като вълни града: то все седеше там, до чамовата маса, додето се върнеше баща й с голямото куче, додето ме привличаше в леглото си под жълтата светлина от прозорците над нас. Но когато се запролети, когато в града още имаше сняг, мръсен и мокър, стигащ до един метър по сенчестите места, момичето дойде в стаята ми. Слънцето грееше косо през прозореца. Беше късен следобед и аз бях сложил цепеници в печката, когато се появи то, бледо и треперящо, навярно и зъзнеше, защото дойде без палто, както си беше винаги, с тъмносинята си рокля. Само обувките му още не бях виждал, те бяха червени и подплатени с кожа.

- Ти трябва да убиеш кучето - рече момичето още от прага на стаята ми, без дъх и с разпусната коса, с широко отворени очи.

Тъй призрачна бе появата му, че не посмях да го докосна. Отидох до шкафа и извадих револвера сн.

- Знаех, че някога ще ме помолиш за това - казах аз, - тъй че купих оръжие. Кога трябва да стане?

- Сега - отвърна тихо момичето. - И баща ми се страхува от животното, винаги се е страхувал, сега разбирам.

Прегледах оръжието и облякох палтото си.

- Те са в мазето - каза момичето, като сведе поглед. - Татко лежи на дюшека цял ден, без да се помръдне, толкова много се страхува, дори не може да се моли, а кучето е легнало пред вратата.

Тръгнахме надолу към реката и сетне поехме по каменния мост. Небето бе обагрено от тъмно, застрашително зарево като при пожар. Слънцето тъкмо залязваше. Градът бе по-оживен от друг път, изпълнен от хора и коли, които се движеха сякаш сред море от кръв, тъй като сградите отразяваха вечерната светлина с прозорците и стените си. Вървяхме през множеството. Бързахме през все по-гъстото движение, минавахме през колони спиращи автомобили и люшкащи се автобуси, които приличаха на чудовища със зли, мътносвяткащи очи, покрай възбудено жестикулиращи полицаи със сиви каски. Пробивах си път тъй решително, че момичето изостана назад; най-после, запъхтян и с разкопчано палто, се втурнах нагоре по улицата срещу все по-виолетовия, все по-могъщ здрач.

Но пристигнах твърде късно. Когато се спуснах към мазето с оръжие в ръка и отворих вратата с ритник, видях тъкмо как грамадната сянка на страшното животно се измъква през прозореца, като счупи стъклото, а на пода като белезникава купчина сред черна локва лежеше мъжът, разкъсан от кучето тъй ужасно, че вече не можеше да се разпознае.

Когато, треперещ, се облегнах на стената и потънах сред книгите, вън с вой пристигнаха колите. Дойдоха мъже с носилка. Смътно зърнах някакъв лекар пред мъртвия и тежко въоръжени полицаи с бледи лица. Навсякъде се тълпяха хора. Завиках момичето. Втурнах се надолу през града, минах по моста и се озовах в стаята си, но не го намерих. Затърсих отчаяно, неуморно, без да се храня. Полицията бе вдигната на крак, а също и войниците от казармата, понеже се страхуваха от грамадното животно, и те запретърсваха горите в разгъната верига. Лодки кръстосваха мръсната, жълта река, ровеха във водата с дълги пръти. Когато настъпи пролетта с топли поройни дъждове, които се изливаха непрекъснато, задириха из кухините на каменоломните, като викаха с високо вдигнати факли. Слязоха в канализационните шахти и прегледаха тавана на катедралата. Но не намериха момичето, а кучето повече не се появи.

Три дни след това късно през нощта се прибрах в стаята си. Както бях изтощен и загубил всякаква надежда, хвърлих се в леглото с дрехите, но дочух долу на улицата стъпки. Изтичах до прозореца, отворих го и се наведох навън в нощта. Под мен улицата се простираше като черна лента, още мокра от дъжда, който бе валял до среднощ, тъй че уличните лампи се отразяваха в нея като сраснали златни петна, а оттатък, покрай дърветата, крачеше момичето с тъмната си рокля и червените обувки, обгърнато от дългите кичури на косите си, които блещукаха синкаво в нощната светлина; до него, сякаш тъмна сянка, мека и безшумна като агне, вървеше кучето с жълти, кръгли, искрящи очи.

1951

© Фридрих Дюренмат
© Венцеслав Константинов - превод от немски
===========================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2002, № 11 (36)
© Електронно издателство LiterNet, 16.11.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009

Други публикации:
До границата на виреене. София, 1983.