ТЕАТРАЛНИЯТ ДИРЕКТОР

Фридрих Дюренмат

web | Сън с флейта

Човекът, чиято жертва щеше да стане градът, вече живееше сред нас, но ние още не му обръщахме внимание. Забелязахме го едва когато почна да се набива в очи с държание, което ни се струваше смешно, а и в ония години много му се подиграваха. Но когато насочихме погледите си към него, той вече бе поел ръководството на театъра. Присмивахме му се не както правим обикновено с хора, които ни забавляват с простодушието или остроумието си, а както понякога вземаме на подбив непристойни неща. Но е трудно да се определи какво в началото на появата му будеше смях, още повече че по-късно пристъпваха към него не само с раболепие - това приемахме и като израз на страх, - но и с откровено възхищение. Преди всичко фигурата му бе странна. Беше нисък на ръст. Тялото му сякаш нямаше кости, тъй че от него се излъчваше нещо слизесто. Беше без коса, нямаше дори вежди. Движеше се като въжеиграч, който се бои да не загуби равновесие - с безшумни стъпки, чиято бързина безредно се променяше. Гласът му бе тих и пресеклив. Когато влизаше в досег с някой човек, винаги насочваше погледа си към неодушевени предмети. Но не може да се каже със сигурност кога. за пръв път доловихме проявлението на злото у него. Навярно това стана, когато започнаха да се забелязват известни промени на сцената, приписвани нему. Навярно - но и то е съмнително, защото поначало промените в естетическата сфера още не свързваме със злото, когато за пръв път възбудят интереса ни; всъщност тогава ги приехме повече като безвкусица или пък се смеехме на предполагаемата му глупост. Наистина тези първи представления в театъра под негова режисура още нямаха значението на онези, които по-късно щяха да станат прочути, но бяха налице зачатъци, набелязващи неговия план. Постановките му още в този ранен период се отличаваха например с една характерна склонност към карнавалното, а също тъй личеше и оная абстрактност на сценографията, която по-късно толкова бе изтъквана. Тези особености не се натрапваха, но се множаха признаците, че той преследва определена цел, която ние долавяхме, но не можехме да преценим. Той сякаш наподобяваше паяк, канещ се да изплете гигантска мрежа: при това изглеждаше, че действува без план, и навярно тъкмо тази безплановост ни подвеждаше да му се присмиваме. Естествено, с течение на времето за мене не можеше да остане скрито, че той незабележимо се стреми да се издигне; след избирането му в парламента това се наби в очите на всички. Като злоупотребяваше с театъра, той се гласеше да примами тълпата на такова място, където никой не подозираше опасност. Но аз осъзнах тази опасност едва когато промените на сцената бяха стигнали до степен, която разкриваше тайната цел на действията му: също като при шахматна игра, ние разбрахме погубващия ни ход много късно - чак след като беше изигран. После често се питахме какво кара масите да се стичат в неговия театър. Трябваше да признаем, че на този въпрос едва ли можехме да дадем отговор. Струваше ни се, че това е някакъв зъл нагон, подтикващ хората да търсят убийците си, за да се предадат във властта им; защото ония промени говореха, че той се стреми да подкопае свободата, като доказваше нейната невъзможност, тъй че изкуството му представляваше безогледна атака срещу смисъла на човечеството. Това намерение го довеждаше дотам, да изключва всяка случайност и да обосновава всичко най-педантично, ето защо събитията на сцената се развиваха под някаква чудовищна принуда. Също тъй забележително бе как той постъпва с езика - подтискаше елементите, в които отделните поети се различаваха, тъй че естественият ритъм се изопачаваше, за да се постигне равномерният, изнервящ ход на тъпчещи бутала. Актьорите се движеха като марионетки, а властта, диктуваща поведението им, не оставаше на заден план - главно тя се разбулваше като безсмислено насилие, ето защо ни се струваше, сякаш надникваме в машинна зала, където се произвежда субстанция, предназначена да унищожи света. Тук следва да се спомене още как той използуваше светлината и сянката - те не му служеха, за да насочи към безкрайни пространства и по този начин да създаде връзка със света на вярата, но да разкрие пределите на сцената, понеже чудновати кубически блокове ограничаваха и възпираха светлината, а той бе майстор на абстрактната форма; също тъй чрез тайни приспособления бе избегната всяка полусянка, поради което на човек му се струваше, че действието се развива в тесни затворнически помещения. Използуваше само червено и жълто като някакъв огън, който дразнеше очите. Но най-сатанинско от всичко бе, че-всяка случка незабелязано придобиваше друг смисъл, а видовете започваха да се смесват - една трагедия се превръщаше в комедия, докато комедията се фалшифицираше като трагедия. Тогава често чувахме за бунтовете на онези нещастници, жадуващи да променят съдбата си със сила, но все още бяха малцина хората, които вярваха на слуха, че двигателят на тия събития трябвало да се търси у него. В действителност обаче беше така: от самото начало театърът му служеше само като средство да постигне онази власт, която по-късно щеше да се окаже сурово господство на най-страшно насилие.

Онова, което на времето ни пречеше да обхванем по-отблизо тези процеси, беше обстоятелството, че за един благоразумен човек нещата около актрисата започнаха да се развиват все по-застрашително. Съдбата й беше странно свързана със съдбата на града, а той се опитваше да я унищожи. Но когато намеренията му към нея станаха ясни, положението му в нашия град бе тъй затвърдено, че жестоката участ на тази жена вече можеше да я сполети, участ, която щеше да стане гибелна за всички - нямаха сили да я отклонят дори ония, които бяха прозрели същността на неговата съблазън. Актрисата беше победена, понеже презираше властта, която той въплъщаваше. Не може да се каже, че беше прочута, преди той да поеме ръководството на театъра, ала заемаше положение, което наистина не беше високо, но бе неоспоримо; тя трябваше да благодари и на всеобщото внимание, че можеше да упражнява своето изкуство без отстъпките, които се налагаше да правят на обществеността другите, имащи по-големи цели и чието положение бе с повече тежест. Показателно е, че той успя да я унищожи чрез това обстоятелство, понеже знаеше как да докара човека до гибел, като използува добродетелите му.

Актрисата не беше се подчинила на неговите наредби. Не обръщаше внимание на промените, които ставаха в театъра, ето защо все по-очебийпо се различаваше от останалите. Но тъкмо това наблюдение ме изпълваше със загриженост, защото беше видно, че той не предприема никаква стъпка, за да я принуди да се покори на наредбите му. Планът му беше тя да се откроява. Наистина, казват, че веднъж й бил направил забележка за играта, малко след като бе поел театъра; но никога не можах да узная нещо по-положително за този раздор. Оттогава обаче той я остави на мира и не предприемаше нищо, за да я махне от театъра. По-скоро все по-открито я поставяше на преден план, тъй че с течение на времето тя зае първото място в театъра, макар да не бе дорасла за тази задача. Тъкмо този негов похват ни караше да бъдем недоверчиви, защото нейното изкуство и неговите схващания бяха до такава степен противоположни, че едно спречкване помежду им - колкото по-късно, толкова по-опасно - изглеждаше неизбежно. Също бяха налице признаци, че положението й започваше решително да се променя. Ако в началото играта й бе посрещана от тълпата възторжено и с единодушни похвали, които бяха лекомислени (смятаха я за неговото голямо откритие), сега се занадигаха гласове на упрек, че не била дорасла за неговата режисура и че свидетелствувало за рядкото му търпение (и човечност) това, дето все още я държал в привилегировано положение. Но тъй като особено нападаха придържането й към законите на класическата драматургия, сега пък я взеха под закрила тъкмо ония, които бяха разбрали истинските недостатъци на изкуството й - една .нещастна борба, която, за жалост, й даваше сили да не напусне доброволно театъра; може би по този начин тя щеше да се спаси, макар че нашият град едва ли вече би съумял да му се изплъзне. Но решаващият обрат настъпи чак тогава, когато почна да проличава фактът, че нейното изкуство има особено въздействие върху тълпата и то бе за нея мъчително - състоеше се в това, че захванаха да й се смеят тайно, а после и по време на представление; въздействие, което той, естествено, бе пресметнал точно и се опитваше да разшири все повече. Бяхме смутени и безпомощни. Не бяхме предвидили жестокото оръжие на неволната комичност. Макар и да продължаваше да играе, беше сигурно, че тя забелязваше всичко и - както предполагам - съзнаваше по-добре от нас неизбежния си провал.

По онова време бе завършена една архитектурна творба, за която в нашия град отдавна се говореше и която бяхме очаквали с голямо нетърпение. Наистина този строеж възбуди много спорове, но тук трябва да спомена - преди да взема отношение към него, - че и до нес за мен щеше да е непонятно как той е успял да си набави средствата за този нов театър, ако не беше възникнало едно подозрение, което не мога току-така да отхвърля. Тогава обаче още не бяхме в състояние да повярваме на слуха, свързващ този строеж с ония безсъвестни кръгове в града ни, които открай време се стремяха само към безгранично увеличаване на богатствата си и срещу които се насочваха бунтовете, повлияни също от него. Както и да е, този строеж, който днес трябва да бъде разрушен, приличаше на богохулство. Трудно е обаче да се говори за сградата, която външно се разкриваше като чудовищна смесица от всички стилове и форми, без да й се признае и нещо величествено. Зданието не показваше живото, което може да намери израз в бездушната материя, щом изкуството я преобрази, а съзнателно целеше да изтъкне мъртвото, което е извънвременна неподвижна маса. Но всичко това ни се предлагаше без умереност, разголено и безсрамно, без никаква красота, с железни портали - ту извънредно големи, ту ниски като затворнически врати. Сякаш сградата бе струпана от грубите ръце на някакъв циклоп - безсмислени мраморни блокове, о които безцелно се опираха колони; но това бе само привидно, защото всичко в този строеж бе пресметнато да има определено въздействие, което целеше да озлочести човека и го тласне във властта на абсолютния произвол. Така например в противовес на тия сурови маси и брутални пропорции стояха отделни предмети, изработени занаятчийски с такава точност, че - както ги славеха - се схождали до една десетохилядна от милиметъра. По-ужасна бе вътрешността със зрителната зала. Тя имаше за образец гръцкия театър, но формата й ставаше безсмислена, понеже над нея се простираше странно издут таван, тъй че когато пристъпвахме в тази зала, сякаш не отивахме да видим пиеса, а да присъствуваме на някакво празненство в търбуха на земята.

Така се стигна до катастрофата. Тогава очаквахме представлението с безмълвна напрегнатост. Седяхме бледи, притиснати един до друг във все по-широки кръгове, втренчени в завесата, която закриваше сцената и на която като подигравателен фарс бе изобразено разпятие: но и това не бе прието като светотатство, а като изкуство. После започна представлението. По-късно се говореше, че разюздани сили от улицата извършили тази революция, но тогава в залата седяха онези представители на града ни, които най-много се славеха с блясъка и културата си, а в директора на театъра чествуваха великия артист и революционер на сцената, в цинизма му съзираха дух и не подозираха колко скоро този обесник се гласеше да премине от естетичното, на което му се възхищаваха, в области, които вече не бяха естетични; преди началото на представлението сред гръмогласните приветствия на ликуващата публика президентът на страната му връчи Шекспировата награда - както за него, така и по случай откриването на новата сграда. Коя творба на класиците се игра при освещаването, дали беше „Фауст", или „Хамлет", вече не си спомням, но режисурата беше такава, че като се вдигна завесата с разпятието, този въпрос загуби значението си още преди да може да бъде поставен: това, което сега се разиграваше пред очите ни, често прекъсвано от въодушевените ръкопляскания на правителствените лица, публиката и университетския елит, нямаше вече нищо общо с някой класик или с творбата на друг поет. Страшно насилие вилнееше над актьорите като ураган, който хвърля едно връз друго сгради и дървета, за да ги остави после проснати на земята. Гласовете не звучаха човешки, а тъй, както навярно биха говорили сенки, сетне обаче внезапно, без преход, преминаваха в тон, наподобяващ лудешкото барабанене на диви племена. Седяхме в театъра му не като хора, а като богове. Наслаждавахме се на една трагедия, която в действителност беше нашата собствена трагедия. Но после се появи тя и аз никога не бях я виждал така непохватна, както в онези мигове, предшествуващи смъртта й, но и никога така чиста. Ако в началото, когато тя пристъпи на сцената, тълпата избухна в смях - тъй точно пресметната бе появата й, че да подействува като цинична поанта, - скоро този смях се превърна в ярост. Тя сякаш бе осквернителка, която се одързостяваше да се възправи срещу сила, която макар и да смазва всичко, все пак опрощава всеки грях и снема всяка отговорност; и аз разбрах, че всъщност това бе причината, поради която тълпата се изкушаваше да се отрече от свободата и да се предаде на злото, защото вина и изкупление има само в свободата.

Тя заговори и нейният глас им се струваше гавра с ония жестоки закони, в които човекът вярва тогава, когато желае сам да се въздигне в бог и заличава границата между добро и зло. Проумях намерението му и сега вече знаех, че той целеше да предизвика гибелта й пред очите на всички и с одобрението на всички. Планът му беше съвършен. Той бе разкрил една бездна, в която тълпата се втурваше жадна за кръв, за да заиска нова и нова смърт, защото само тъй можеше да бъде постигнат безпаметният унес, който единствено дава способност да не замръзнеш в безкрайно отчаяние. Тя стоеше като престъпница сред хората, превърнали се в зверове. Осъзнах, че има страшни мигове, в които се извършва смъртоносен поврат и тогава невинният почва да изглежда на хората виновен. Така нашият град бе готов да присъствува на онова деяние, което означаваше бесен триумф на злото. Защото от тавана към сцената се спусна някакво» приспособление - може би леки метални тръби и телове, към които бяха прикрепени скоби и ножове, както и стоманени пръчки със странни съчленения, свързани едно с друго по особен начин, тъй че приспособлението наподобяваше сякаш огромно извънземно насекомо; всъщност забелязахме го чак когато бе сграбчило жената и я вдигаше нависоко. Едва стана това и тълпата избухна в нестихващи ръкопляскания и викове „браво". А когато към актрисата се заспускаха нови и нови скоби, които я преобърнаха, зрителите се запревиваха от смях. Щом ножовете почнаха да режат роклята й, тъй че тя увисна гола, от вклинените една в друга човешки маси се изтръгна крясък, който навярно бе възникнал някъде, разпространяваше се все по-надалеч с бързината на мисълта, извисяваше се до безкрайност, все повече се усилваше и предаваше от уста на уста, докато всичко се превърна в един рев: „Убий я!" И под бушуването на тълпата тялото й бе разсечено от ножовете така, че главата й отхвръкна сред изправилите се на крака зрители, те я уловиха, изцапани с кръвта й, и тя полетя като топка от един към друг. А когато хората заизлизаха от театъра, като се блъскаха и тъпчеха, подхвърляйки пред себе си главата, когато се изляха по кривите улички в дълги люшкащи се редици, аз напуснах града, в който вече пламтяха ярките знамена на революцията и хората се нападаха като зверове, обкръжени от НЕГОВАТА паплач, а щом се пукна зората на новия ден - вече подчинени на НЕГОВИЯ ред.

1945

© Фридрих Дюренмат
© Венцеслав Константинов - превод от немски
===========================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2002, № 11 (36)
© Електронно издателство LiterNet, 16.11.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009

Други публикации:
До границата на виреене. София, 1983.