ПРИНЦЪТ НА ОГЪНЯ

Филип Давид

web

Конакът се намираше на кръстопътя на няколко пътища. Евреите, идващи от север, юг, изток и запад, спираха тук, за да пренощуват и след това продължаваха нататък. Историята, която следва, описва едно преживяване на Арахон бен Шемуел Ханаси в Беневент. И както обикновено бива, от един разказ се ражда друг, а от него - нов. Първият разказ, от който се появиха останалите и в който след това се сляха, е записан частично в Ахимаазовия Летопис, на староеврейски в римувана проза.

Както узнаваме от Ахимаазовия свитък, събитието станало така: Ханаси (чудотворец и мистик, високообразован човек, от известно семейство) се отбил в един късен следобед в споменатия конак, на кръстопътя на пътищата. Неочаквано завалял дъжд и умореният и премръзнал пътник с удоволствие и благодарност приел предложеното гостоприемство.

В дългото, нисичко и полумрачно помещение на пода и на двете дървени пейки вече седяли десетина случайни пътници, също така внезапно спряли на крайпътната спирка от своя път. Това били мълчаливи хора, всеки затворен в себе си, повечето от тях мърморели почти безмълвно молитви или спорели в себе си и със себе си за изкушенията и заблудите на този свят. Дошлият избрал едно място в ъгъла. Домакинът запалил свещите и при трепетливата светлина лицата на пътниците можели да се съзрат по-добре.

Близо до скиталеца мистик се поклащал младеж, обърнат към източната сива напукана стена. Изговарял в чуден унес думи на молитва. Устните му внезапно се сгърчвали, гласът заглъхвал и молитвата се прекъсвала. Лицето му пребледнявало като че ли в него нямало капка кръв и след това страшно, необяснимо мълчание, думите отново потичали до новото прекъсване, до онази невидима преграда, която се изправяла между него и думите му. Мистикът внимателно слушал молитвата, която приличала на клокочене, тъмните му, прозорливи очи ловели всяко движение по устните на младежа. Дълбок трепет обзел Арахон бен Шемуел Ханаси. Той пристъпил и застанал зад младежа. "Спри!", извикал той. "Обърни се и ме погледни". Младежът не помръднал; раменете му се тресяли. "На тебе не ти е разрешено да се молиш, защото си мъртъв!" В стаята изведнъж настъпила тишина. Хората слушали мистика. "Нито веднъж не можа да изговориш името му!" Младежът рязко се обърнал и паднал в краката на стареца. Мистикът сложил ръка върху косата му. "Не се плаши. Разкажи на тези хора истината за себе си!"

Сега погледите на всички се обърнали към двамата. Дъждът, носен от крилата на вятъра, удрял в дървените кепенци на прозорците, донасяйки в конака мирис на влага и дъх на буря. "Чуйте ме!" извикал младежът, "Този човек е прав. Ще ви разкажа какво ми се случи и вие ме съдете за моята вина!"

Присъстващите обкръжили разказвача. В средата на кръга се намирала менора със свещи. Бледото, осветено от пламъка на свещите, лице на младежа станало все по-бледо. По стените играели издължените сенки на непознатите хора, сближени в този миг от чудния разказ на злочестия младеж. И ето какво разказал той:

"Макар че майка ми умря много рано и аз почти не си спомням лика й, тя всади в душата ми онова, което остана главна черта на личността ми: мечтателността. По разказите на другите и в неясните ми спомени тя беше нежна като цвят, с лека походка, изтъкана от блян и с видими следи на тъга в големите сини очи. Умееше да разказва прекрасно, не си спомням много от разказите й, а някои съм запомнил само откъслечно. Струва ми се, че прекарах цялата си младост в търсене на тези изгубени разкази, като че ли щях да върна живота на майка си, събера ли в едно чутото от нея. Баща ми беше строг и дисциплиниран евреин. Познаваше добре Талмуда, строго уважаваше Тората и ме учеше на нашите закони. Още в ранна младост можех равноправно да се впускам в спорове със стари и учени хора, но правилата и каноните не можеха да задоволят моето злочесто въображение и аз, като онзи нещастен младеж от разказа "Вярност до край", добавях към всеки отговор нов въпрос, а всяко питане отваряше още нови десет и аз започвах гласно да проповядвам, че най-големи невежи са онези, които имат отговор на всеки въпрос. Баща ми много страдаше от моите думи.

Една нощ в нашия дом се отби един равин, човек - учен и мъдър. Разговаря дълго с баща ми за всичко и той му повери, че се опасява за съдбата ми. "Разрешете ми да го взема със себе си", каза равинът. "Вече дълго търся някой, който да ме придружава и ми помага." Баща ми не се решаваше да ме предаде в ръцете на непознатия, макар и очевидно умен човек. Но чувстваше, че трябва да поема такъв път, за да се освободя от опасните мисли и се отдалеча от книгите, които вместо знания, започнаха да пораждат съмнения у мене. Баща ми отговори, че съм единствено дете и случи ли ми се нещо, не би могъл да го преживее.

"Докато е с мене, не трябва да се безпокоите. Заклевам се пред вас, че скоро ще се върне жив и здрав, че ще види и научи много." По-късно дойде в стаята ми и каза: "Знам какво става с тебе, защото и аз съм минал по същия път, а и много други преди мене. Започна с въпрос и получи отговор, премина през първата порта и тук те очакваше нов въпрос. Отговори и на него, премина втората порта и се появи нов въпрос. Така ще продължиш да ходиш все по-нататък и по-нататък до петдесетата порта. А тук е последният въпрос, на който човек още не е намерил отговор. Ако преминеш и през тази порта, ще пропаднеш в бездната". "Тогава значи трябва да се върна обратно!", възкликнах аз. Огромната, неизвестна опасност предизвикваше у мене трескаво вълнение. "Не ще можеш да се върнеш, защото портите, през които си минал, изчезват. Време е да тръгнеш на път, да оставиш баща си и дома си; не чакай повече тук съдбата си, време е да я пресрещнеш".

След много колебания баща ми най-после склони да ме предостави на грижите и контрола на госта. Още веднъж, при раздяла, той спомена колко физически и по характер приличам на майка си и за миг това пробуди тъжни спомени у него, но както и сам каза, разбрал, "че учеността макар и не най-близкият път до просветлението, е главният източник на просветление в сърцето". Прегърнах го, почувствах сълзите му на бузата си. Никога в живота не ми е било по-болно и не вярвам, че някога ще бъде. Записано е: когато един баща отишъл при равина и го попитал какво да прави със сина си, който тръгнал по погрешен път, равинът отговорил: "Обичай го повече от всякога!" Но помагат ли сълзите, когато всеки трябва да тръгне по пътя си. Държахме се за ръце, като че ли не желаехме да се разделим; той живееше в един свят, а аз - в друг и тези светове се разделяха именно тук, в този момент, в нашата прегръдка; разделяха се, за да не се срещнат никога повече.

Така напуснах къщата, в която израснах и в чиито одаи още витаеше духът на майка ми. Оставих дома на детството си, в който бях станал чужденец. Тръгнах по земята с новия си учител. Безброй пъти луната обиколи небето, дрехите ми се превърнаха в просяшки дрипи, живеехме само от онова, което ни даваха милостиви хора; дните започваха с мрачни разсъмвания и потъваха в студени и влажни нощи. През един облачен ден стигнахме в едно село, където пред една къща се бяха събрали много хора. Равинът попита какво става. Обясниха му, че в къщата се намира демонът дибук, който се е вселил в тялото на сина на домакина. Влязохме в къщата. Тук заварихме разплаканите родители и онзи, когото демонът беше обсебил. Очите на младежа излъчваха жесток блясък, което със сигурност не беше естественият им израз. Цялото му тяло беше напрегнато и от всяко движение лъхаше силна възбуда. Както по-късно ни разказаха, този младеж - Хаим Гаон - още от малък се различавал от другите деца. Бил крехък и нежен, живеел като че ли в някакъв полусън и затова всички го обкръжавали с особено внимание, знаейки колко злини дебнат крехките същества. Когато се пробуждал от унеса си, разказвал необикновени неща за далечни страни и краища, за които никой не можел да потвърди, че действително съществуват. Той отсъствал все по-често духом, макар че тялото му оставало в стаята. Възможно е в такъв момент дибукът да си е намерил убежище в него.

Като научиха, че гостът им е равин, родителите на Хаим помолиха моя учител да изгони дибука. Със силен глас, призовавайки добрите ангели, равинът покани прокълнатата душа да напусне чуждото тяло. Дибукът се успокои и не отговаряше на въпросите, но притиснат от всички страни с думи, които носеха в себе си страшна мощ, той разкри името си и разказа съдбата си.

"Казвам се Натан. Евреин съм като вас. В живота си съм грешил толкова, колкото и всеки скитащ музикант. Свирил съм на рождени дати и сватби, на онези, които са се веселили или тъгували, а самият аз никога не съм размислял за смъртта. И тя дойде внезапно, докато и аз самият бях погълнат от сватбената веселба. Не усетих, че това, което ме носи, е смъртта, защото бях обзет от музиката. Понесен от мелодията, някак си неусетно съм преминал между световете; нито се озовах там, където отиват душите след смъртта, нито ми бе позволено да се върна на земята. Очевидно съществува само един миг, в който пътят към покоя е отворен за душата. Пропуснал съм този миг и съм продължил да се рея със своята мелодия. Но и аз пожелах спокойствие. Бях принуден да влизам в билки, да нощувам в камъни. И както казват в Сефер ха-Бахир, това скитане и странствуване може да продължи хиляди поколения! Защо ти, равине, призоваваш божиите ангели и ме заплашваш с дълги цитати от светите книги? Защо не ми помогнеш? Аз съм по-нещастен от всички ви, защото краят на моите странствания не може да се съзре!" Всички в почуда слушаха думите му, които повече приличаха на думи на истински, нещастен евреин, отколкото на прокълнат дибук. През прозорците и вратите надничаха много набожни евреи, които с любопитство очакваха да видят как строгото слово ще принуди демона към послушание.

"Ако това е обикновено недоразумение, а сигурен съм, че е така, защото това беше сватбата на дъщерята на един виден равин, защо е нужно толкова страдание заради един обикновен човешки унес?", продължи дибукът. "Нека всеки от вас се замисли какво значи да живееш нито на този, нито на онзи свят; в свят, където си чужденец и нямаш нито секунда покой! Нима, питам ви аз, една човешка душа може да съществува в едно безразсъдно цвете, в потрепващия лист или в ледената скала? Нима не е казано: Милосърдието е по-велик дълг от пеенето на псалми!" Между присъстващите в стаята и онези отвън се зачу шепот. Нещастният дибук предизвикваше съжаление.

"Милосърдието е по-велико от жертвата, която се принася на олтара!", възкликна учителят, "но търпението е по-велико от всяко милосърдие!" и добави: "Повече обичам грешника, осъзнал греха си, отколкото добрия човек, съзнаващ добротата си!" "Щом като цитирате чужди думи, прозвуча дълбокият глас на дибука, нима забравяте думите: "Грижи се за собствената душа и чуждото тяло, а не за своето тяло и чуждата душа!" На това равинът отговори: "Изгнанието носи спасението в себе си, така както семето плода!"

Тази остра размяна на мнения, в която всяка страна имаше своите основания, накара присъстващите да следят със затаен дъх неочаквания дуел. Дори самият аз усетих известно разбиране за Душата, Която блуждае. Повече замислен, като че ли и сам почувствал тъгата и неоснователността на страданието на музиканта, равинът рече: "Всичко на този свят постоянно мени формата си, спускайки се до най-ниското и възвисявайки се до най-високото. Гилгул или преселението на душите е пътят през пространствата, който никога не можем до край да съзрем и проумеем".

Дибукът не отговаряше. Утихна. Копнееше за покой, а отново бе прокуждан. Душата жадува само за малко спокойствие, но не й е съдено да го има.

Равинът сложи молитвения шал и направи три стъпки, доближавайки се плътно до тялото, в което бе влязъл дибукът. "Нечиста душа Натанова!", извика той с мощния си глас "В името на Бога на Израел заповядвам ти, излез оттук, от това еврейско тяло, в което си се вселила с помощта на Сатаната, остави го на онзи, комуто принадлежи, на Хаим Гаон, сина Аврамов!"

"А къде да отида аз?" запита дибукът с глас на страдалец и очите на мнозина се просълзиха. "Съдбата ти е да се рееш в безименните простори, докато не заслужиш милост!" След тези думи настъпи тишина; всички очакваха какво ще стане.

Изведнъж прозвуча едва доловима музика, такава каквато свирят скитащите музиканти по сватбите. Но тя не носеше в себе си радост, а тъга, от която сърцето се свиваше. Ръката на равина потреперваше, докато сваляше молитвения шал. Хаим Гаон дишаше тежко, като че ли се буди от дълбок сън. Най-после отвори очи. Като видя развълнуваните лица на родителите си и хората, изпълнили къщата, той дълго не можа да промълви нито дума. Когато разбра, че са тук заради него, отговори на многобройните въпроси:

"Сънувах дълбок и тежък сън. Минавах през ярко осветени стаи. Чух мелодия, която с всички сили ме теглеше напред. В последната стая, чиито стени бяха покрити с картини по-вълнуващи и по-истински от самата действителност, стоеше евреин - музикант, облечен в дълъг кафтан. Даде ми цигулката си и аз останах сам в стаята. Картините около мене разкриваха края на времето, ужасите на сетния час, тайния свят на Геената, лицата на зли духове и съдбите на душите в скрития свят, огнената река, отвъд която се отваряха "одаите на седемте къщи на греховете". Тези картини бяха толкова истински, че започна да ми се завива свят от силата им, изпуснах цигулката и потънах в дълбок мрак, от който току-що се събудих тук."

"Пази се от сънища, които поглъщат човека" каза равинът. "Има много светове, а пътеките, които водят към тях са многократно кръстосани; изгубиш ли се веднъж, трудно намираш света, от който си тръгнал; това, което в един е небето над главата ти, в следващия е земята под краката ти; небето, което днес гледаш, утре е бездънна бездна, в която пропадаш." Напуснахме къщата, без да вярваме, че съществува спасение за този младеж; човек няма власт над сънищата си, сънищата са господари на душите и телата ни.

Малко след това (все още бях погълнат от музиката, която носеше различни светове и случилото се с двамата, чиито съдби в тези светове се докосваха) по своя дълъг път ние се озовахме пред гледка, която ни въвлече в една нова история. Някакви мъже и жени гонеха с пръти двама дрипльовци. Нещастниците избягаха в гората. Понеже пътят ни водеше през тази гора, ние бързо ги настигнахме. Опитаха се да избягат и от нас, защото мислеха, че хората, които ги гонят, са направили хайка. Но моят учител им обясни, че и ние сме странници и в знак на приятелство и добри намерения им предложи хляб от общата ни торба. Без никакво колебание те приеха нашия дар. Едва тогава забелязахме, че по-старият от двамата е ням, устните му мърдаха като че ли говори, но от тях не излизаше нито звук, служеше си с ръце, когато желаеше да каже нещо.

Малко по-късно спряхме на една поляна и запалихме огън, за да се стоплим. Нощта беше прохладна. След като нежно и с уважение загърна немия си приятел с окъсаното наметало, нашият нов познат каза: "не съдете за нас по това, което видяхте. Опитах се да открадна кокошка, защото дълго време никой не прояви милост към нас. Някога, преди да загуби говора си, този старец е бил много уважавана личност". Старецът очевидно не се интересуваше от разговора. Притвори очи и потъна в мислите си.

"На младини той бил най-добрият студент в Йешибот в Източните краища. На смъртния си одър Великият учител го повикал при себе си и му казал: "Избрах те между всички мои ученици, защото умееш да разказваш най-хубавите приказки. И за мене беше истинско удоволствие да ги слушам. Останалите ученици ще продължат да тълкуват и преписват светите книги. Но ти тръгни по земята и спирай там, където има хора, желаещи да чуят разказа за нашия Йешибот, за това какво е ставало и за онова, което никога няма да се случи. Ако носиш у себе си всичко онова, за което през тези години разговаряхме, няма да ти липсва нито хляб, нито почит; но предупреждавам те: словата са най-могъщата сила на този и на всички други светове!"

Така, след смъртта на учителя, той тръгна по земята. Много от разказите му станаха известни и хората се радваха, когато отиваше при тях. Сигурно и вие сте чули за онези така вълнуващи и прекрасни разкази като Принцът на огъня, Езикът на птиците, Без завръщане. Казват: Говорът е най-голямото човешко качество, майка на разума и откровението. Сам Великият учител учеше: Говор, който не чува никой и който не предизвиква внимание - не съществува. Но той, както казах, предупреждаваше, че думите са по-страшни от буреносен вятър. Няма ръка, която може да удари така силно като думата. Когато помолили един мъдрец да говори още и още, защото словата му били омайващи и прехласващи като прекрасна песен, той вдигнал високо ръце и с върховно отчаяние казал: "Нека онемея и оглушея, ако говоря така красиво, както вие казвате!" В човешката природа е да се наслаждава на разказа, защото той е вид сън, а сънят отваря вратите на нови светове. Забулен и тайнствен е човешкият живот и нищо в този живот не е нито просто, нито лесно разбираемо. Във всяка, и в най-простата, дума се крие част от великата тайна; обикновеният говор има свой дълбок, скрит смисъл, а думите на разказвача, който се стреми към красотата и съвършенството на израза са като дълбоко, безбрежно море, което никога не може да се съзре и прозре до край. И един и същ разказ се говори по много начини и с промяната в мястото на думи и изречения придобива нови, неочаквани значения. Разказвайки, моят приятел развиваше и знанието, което бе получил в йешибота, но в новите, променящи се разкази това учение придобиваше по-опасен и по-мрачен смисъл и този окаян човек се опитваше да проумее в годините, които идваха, онова, което е извън разказа, като някаква далечна, последна цел, съдържаща се по един сложен начин в самото повествование. В годините, когато човек търси покой, в него се възпламеняваше огън. Някога разказваше леко и с удоволствие, сега започна да се бои от собствените си думи. Един ден в едно отдалечено място той срещна един кабалист, който го запозна със Сефер ецир, Книгата на сътворението. "Двадесет и шест звуци и букви са основата на всичко. Всяка душа, която е съществувала и която ще бъде, е съставена от тези двадесет и шест букви. Изговорени на глас, те се врязват във въздуха и тяхното пребиваване е в гърлото, устата, на езика, между зъбите и върху устните. Свързани помежду си, тези букви сътавляват двеста тридесет и една порти на знанието." Проучаваше шестте глави на тази книга, за да досегне най-голямата тайна. Той забравяше, че само удовлетворението от света носи покой; безпокойството е загатване за големи страдания!

Когато идваше в страна, където не е бил дотогава, приклякаше с молитва и вземаше шепа пръст. Слагаше пръстта в голямата торба, която носеше през рамо. Пазеше тази тежка торба (вече пълна с пръст) като нещо свято. Защото - решил беше скоро, с помощта на звука и буквите да направи от тази пръст живо същество - Голем. Пръстта за него бе събирана по цялата земя - целият свят се съдържаше в нея. Заспивайки под небето, той гледаше звездите и размисляше: "В един миг всичко е сътворено от нищото, от празнотата - пръст, от пръстта - живот." А неговите разкази? Когато ги слушаха, хората плачеха, въздишаха, смееха се, тъгуваха и се радваха, но всичко беше краткотрайна илюзия и лъжовна замяна за истинското чудо, което не ставаше.

Една вечер, когато пълната луна се появи над хълмовете, той спря на едно плато, отвори торбата и разсипа пръстта, която дълго и търпеливо бе събирал. С помощта на четирите елемента: въдух, вода, огън и земя извая тялото на Голем, като си мислеше за записките на рави Леви, който през еврейската 5340 година, през месец авар бе вдъхнал живот на земния прах. Като мълвеше формулата на сътворението, той спря първо там, където бяха краката на чудовището, след това обърна лицето си към лицето на Голем, още само грубо оформена маса размекната пръст, около която се издигаха пламъците на пращящия огън. Заобиколи седем пъти неподвижното, недодялано тяло от дясната страна до главата, от главата наляво и обратно до стъпалата. Огънят се разгоря. Лицето на Голем стана червено. От пръстеното тяло се издигаше пара и всичко бе обвито в мъглявина. От сътворението на мисълта и сътворението на думите се създаде онова, което може да се нарече истинско сътворение. Преди зазоряване, с раждането на слънцето, се раздвижи и Голем. Повдигна се на тромавите си ръце, изправи се пръстената грамада, четвъртитото лице се обърна към слънцето. А човекът, който го сътвори, вместо удовлетворение и успокоение, почувства страх. Защото пръстеното създание тръгна към него с вдигнати ръце, готово да го смаже. По някаква неизвестна причина то желаеше да унищожи създателя си. Но, спряха го думите. Те го сътвориха, те властваха над него.

Тогава този злочест старец продължи пътя си. Чудовището го следваше, покорно като роб. Хората се затваряха в домовете си. Никой не излизаше да ги посрещне; пътуването се превърна в кошмар. Службата на Голем бе ограничена на четиридесет дни. Четиридесет дни безизразното, нямо чудовище с едва проблясваща искра живот, ходеше като лунатик в един свят, в който нямаше място за него. Единственото, което проявяваше, а то му беше дадено със самия живот, беше намерението да унищожи онзи, който му е вдъхнал живот. На четиридесетия ден то се разпадна на прах и се върна към земята, от която бе сътворено.

Вятърът отнесе всичко, което се бе случило. Старецът отново седеше между хората, които очакваха да чуят някой от покоряващите му разкази. Думите се раждаха дълбоко в него, потрепваха в гърлото му, движеха езика и устните. Но замръзваха на устните му; той говореше, но никой не можеше да чуе нито дума. В съзнанието си виждаше всичко, за което искаше да говори: младостта си, йешибота, учителя, звездите, небето, пътищата и хората, които живееха до тези пътища, но картините не се превръщаха в слова. Да, тогава той разбра, че повече никога няма да може да говори. Не можеше да се задоволи с илюзията, а когато изгуби илюзията, оказа се, че е изгубил и самата действителност. И вместо думи, по неговото набръчкано лице потекоха сълзи, с които оплакваше съдбата си.

Ето, това е разказът за стареца, който забрави да говори.

* * *

Тогава равинът, мой учител и защитник, рече: "Разказа ни необикновен разказ. Няма да те питам как съумя така вярно да ни опишеш онова, което са само скрити мисли на този нещастник. Няма да те питам и кога си тръгнал с него. Животът е сложен и объркан и вярвам, че и в този случай няма просто обяснение. Може би това е, все пак, твой разказ. Може би не е. Но, къде отивате сега, какво търсите?"

"Ще ви отговоря: търсим Вратата на Рая. В няколко разказа, които биха могли да бъдат истински, се споменава, че такава врата съществува. Аз и този злочест човек, не можем един без друг. Така както слънцето не може без луната, светлината без сянката, лицето без опакото. Вече дълго време странстваме и може би сме на края на земята. Може би тази врата се намира в тази гора."

Равинът каза: "Ето какво се е случило на един кочияш. Прекарал целия си живот с каруцата и конете. Един ден станало нещастие, каруцата се счупила, конете загинали. Не можел да си представи живота без тях. Умрял от тъга. Продължил да тъгува и когато отишъл в рая. И тук не намерил нито спокойствие, нито радост. Тогава го изпратили в един въображаем свят, където го чакали каруца и четири прекрасни коня. Там се простирали пътища, по които каруцата можела да лети ден и нощ. Този добър човек могъл да намери спокойствие само в един лъжовен рай, а не в действителния. Така е и с вас."

Остатъкът от нощта прекарахме в мълчание, а на следващата утрин поехме на различни страни, те да търсят онова, което не съществува, а ние да продължим пътя си.

След продължително пътуване стигнахме до едно малко селище и тук спряхме пред къща, скрита между високи дървета. Беше хубав пролетен ден. Видяхме прекрасна, потънала в зеленина, градина, с много пътеки, по които вървяха млади хора на моя възраст, в разговор и размисли. Учителят ми повери, че сме стигнали до края на своя път. Тук живееше великият равин Мендел Бар, на чието внимание и грижа желаеше да ме препоръча.

Скоро след това седяхме в голямо помещение с продълговата маса. Равин Мендел слушаше с притворени очи нашия разказ."Аз преминах петдесетата порта, каза той, но голямото знание има и своя цена." Вдигна глава, отвори очи и ние видяхме две напълно бели зеници, сякаш изгорени от силен огън. "Станах сляп, за да видя онова, което другите не могат". След кратко мълчание продължи: "Това беше преди много години. След като прочетох всички книги, до които можех да стигна, станах най-ученият човек в Люблин. Тогава в ръцете ми случайно се озова ръкопис, попаднал кой знае как между талмудските полемики за живота и смъртта. Започнах да го чета в стаята си на светлината на свещта. Изведнъж блеснаха хиляди слънца и аз изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, бях потънал в пълен мрак; протегнах ръце и те се опърлиха от пламъка на свещите, които продължаваха да горят. Ужасен, започнах да викам за помощ. Моят стар учител побърза да ми помогне, но когато чу какво е станало, каза: "Никой не може да ти помогне. Видял си изворната светлина, светлината на първите дни на сътворението. Който я види, остава завинаги в тъма. Измина много време, докато разбера, че слепият човек вижда по-добре и повече."

Повика учениците си. Обкръжиха го от всички страни. Тогава слепият започна да ми поставя въпроси, а аз отговарях в някакъв унес, желаейки да го убедя, че мястото ми е между неговите ученици. Слушаше ме внимателно. Изведнъж започна да трепери и го попитаха защо плаче. "Този младеж скоро ще умре! - извика той - и това много ме натъжи". Чувайки това, учителят изпадна в отчаяние. "Обещах на баща му да го върна жив и здрав. Ако му се случи нещо, аз няма да го преживея".

Слепият усети искреното отчаяние на учителя ми. А аз бях обзет от такъв страх, че не можах да промълвя нито дума. "Аз мога да направя чудо и да те даря с вечен живот - каза слепият човек след дълго мълчание. - Но трябва да те предупредя; точно защото човешкият живот е кратък, човек жадува да стигне колкото може по-бързо до последната тайна и най-голямото познание и да се приближи до това знание; вечният живот е без този копнеж и надежда, защото на човек не е дадено да се изравни с Най-великата Сила на Света. Желаеш ли вечен живот, в който ще забравиш и това, което си знаел, и в който всички врати към новите съзнания ще бъдат завинаги заключени за тебе?"

В този миг аз толкова силно се уплаших от близката смърт, че не можех да размислям. Желаех да живея.

Равинът нареди да донесат нож и издълба на дясната ми ръка четирите свети слова Y H W H. "Сега можеш да си вървиш у дома или където пожелаеш. Ще живееш, докато този знак бъде врязан в ръката ти."

Същия ден, сбогувайки се със слепия равин и своя учител, тръгнах да скитам по земята, вместо да се върна у дома, както обещах."

* * *

Един глас се обади в тъмата: "Защо разкриваш тайната като ти е дадена възможност вечно да живееш?" Младежът вдигна глава и погледна в мрака с празния си, студен поглед. "Вечният живот, който получих, не е нищо друго освен вечно странстване". Той вдигна ръкава си и показа мястото, където бяха врязани светите слова.

Домакинът донесе погребалните одежди. Вдигнаха високо свещите. Младежът мълчаливо се облече. Арахон Бен Шемуел Ханаси пое дясната ръка на младия човек и с нажежен нож докосна словата. Младежът не издаде нито звук. Не чувстваше болка. Неговото тяло вече дълго време беше мъртво, от деня, когато напусна дома на слепия чудотворец. Когато бе заличено и последното слово, тялото на младежа се превърна в прах пред очите на развълнуваните хора.

Ханаси каза: "В първия ден на годината е записано кой ще отиде и кой ще дойде; кой ще умре. Някой ще бъде отнесен от огън, друг ще загине от диви зверове, глад, жажда, земетресение или чума. Записано е, че някой си почива, а друг скита. Някому всичко върви леко, друг цял живот страда. Някой ще стане богат, някой - беден. Записано е кой ще мълчи и кой ще говори."

След това в конака прозвуча само тътенът на бурята. Стояха над пепелта на онзи, чието име дори и не знаеха.

© Филип Давид, 1999
© Ася Тихинова-Йованович, превод, 1999
© Издателство LiterNet, 23. 06. 2002
=============================
Публикация в сп. "Съвременник", 1999.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.