МАЛКИТЕ ПАТЕНЦА

Филип Давид

web

Момчетата легнаха според дневния режим в осем часа. Половин час по-късно старият и младият учител минаха между редиците двуетажни кревати. Малчуганите спяха, изтощени от дългото ходене и острия планински въздух.

Учителите излязоха пред колибата и седнаха до тлеещия огън. Ясното лятно небе се отваряше над главите им. Огромна, пълна луна се плъзгаше по ръба на гората. От дълбоката, посипана със звезди бездна се сипеше прахът на тайнствената космическа нощ.

Пламъкът на слабия огън осветяваше кръг твърда, спечена земя. А навсякъде извън светлия кръг, в който се намираха, защитени от незнайни и опасни сили, се разстилаше огромната и необятна нощ и тук, пред очите им, се откриваше прародината на всички странни сънища.

Бяха двадесетина. Всички над 9 години. Малките главички стърчаха над грубите сукнени одеяла. Промъквайки се през полуотворените прозорци, лунните лъчи плетяха над заспалите им телца, по стените и пода, тънки мрежи, които след това сами се тъчаха. На двамата възрастни, които ги навестиха преди малко, те приличаха на омагьосани момчета в омагьосана страна. "Патенца малки", каза по-старият учител, докато оправяше одеялата върху голите детски крачета.

Учителите - и самите те пленници на чудната планинска нощ, омаяни от едва доловимия трепет на огромните обкръжили къщата ели - не можеха да доловят със сетивата си странните шумове, които като фина паяжина полепваха по ъглите, по тавана, трептяха над момчетата, свързвайки ги крепко в съня. Тъмните сокове, събудени от нощния шепот, кипваха в детските тела, формираха и изостряха картините, които отдавна, от извечни времена, са се врязали в човешкото съзнание и са оставали завинаги собственост на човешкия род...

Едно от момчетата се различаваше от останалите. Имаше сини очи с големи сенки под тях, руса, мека като коприна коса, прозрачно лице; потрепваше като стрък при всеки полъх на вятъра, можеше да чуе идващите от равнините гласове и да види онова, което никой друг не виждаше. През тази нощ, когато учителите излязоха от стаята и нощта продължи да се вплита в лунните нишки, той чу нечий зов от дълбоките урви, които обкръжаваха цялата равнина.

Призрачен нощен вятър докосна лицето му. Едва доловимо заромолиха дърветата. Като граница между сън и яве се прокрадваше удължената сянка на непознато животно, което с гъвкави движения всмукваше нощта. Преминаваше през гъстата трева, между гигантски, разцъфтели цветя. Големи птици от праисторически времена прелитаха над пропастта и огромните им крила забулваха луната.

То отметна одеялото и стъпи босо на студения дървен под. Мина тихо, на пръсти, между момчетата, които равномерно дишаха в съня си; спря за миг, потрепвайки от страх да не им причини нещо; струваше му се, че минава през сънищата им. Промъкна се през полуотворената врата. Стъпалата му докоснаха влажната трева. Учителите седяха край огъня, леко наклонени към пламъка, като за молитва. Мислите им се издигаха заедно със синкавия дим към върховете на високите ели; и те като него бяха обладани от същия странен трепет. Мина незабележим, потрепваща сянка; но малко след това по същия път преминаха още много сенки; забелязали бягството му, момчетата тръгнаха да го уловят.

* * *

По нощното небе се спускаха светли ленти, следи на лутащите се по безкрайното пространство звезди, които изпращаха поръки до световете във вселената. Хищни нощни птици, скрити в гъстите корони на дърветата, издаваха остри крясъци, плашейки жертвите, след които скоро щяха да тръгнат. Земята дишаше под тежките детски стъпки. Във всеки стрък трева, във всеки лист, във всичко живо потрепваше безпокойство - част от всекидневната земна нощ.

Влезе в потока. Сянката заплува по чакъленото дъно, улавяйки луната, която спокойно почиваше под водната повърхност. На десетина крачки след него идваха момчетата - ловци, едни след друго, докосвайки се с тела; кикотеха се и подражаваха звуците на нощта от гъстака. Напред вървяха по-силните, а по-дребничките изоставаха накрая; препъваха се, без да се отказват, изпълнени с нова, непозната наслада.

Силните момчета нарочно вдигаха шум, чупеха клони, крещяха. Шляпаха в потока, удряха по водата с боси крака, правейки искрящи водоскоци. Чувстваха се могъщи, господари на гората, живота и смъртта. Тичайки така, стигнаха до ръба на гората и тогава спряха. Пред очите им се разкри осветената от пълната луна ливада, покрита с висока трева. В нейния край стоеше русокосото момче. Над главата му се разстилаше тъмното небе, пред краката - дълбока, стръмна пропаст, чието дъно не можеше да се съзре.

Задъхани от усилието, пристигаха и по-слабите. Сега групата стоеше в почуда, без да знае какво трябва да прави. Тогава едно от току-що пристигналите момчета, крехък малчуган с очила, които невероятно уголемяваха очите му, вдигна един камък от земята и го хвърли към беглеца. Веднага след това полетя втори, трети; развилнелите се момчета се навеждаха и веднага изправяха, освобождавайки от себе си изконния гняв. Русокосият се наведе и се опита да защити лицето си от долитащите от тъмата удари.

Винаги са били против него. Вървеше по пътища, за които те и не подозираха, че съществуват; виждаше в съня си онова, което трябваше да се случи; пътуваше през мисълта, промъквайки се през пукнатините на времето като сянка, която търси извора си. Не знаеше думите, с които би могъл да изрази всичко, което му се случва; когато учителите забелязваха унеса му, той спускаше дългите се мигли и искрящите му очи се склапяха; не искаше, нито пък можеше да обяснява някому нещо. Не умееше да разговаря с момчетата, нито да си играе по техния начин; отблъсваха го, а след това започваха да го мъчат и преследват.

Към русокосото момче на ръба на пропастта летяха все по-големи камъни. Малките ръце се свиха в юмрук; заповедта се предаваше от уста на уста: да се унищожи! Това бяха добри малки момчета в грозен и мръсен сън.

Понесени от гнева, сега вече напълно потънали в този кошмар, те тичаха към пропастта с протегнати ръце; всички заедно, в безкрайното море на тъмата, изчезвайки във водовъртежа, който ги поглъщаше, всички заедно. И вече не знаеха дали падат или летят, защото и от двете страни имаше звезди, далечни и недостижими в сребърната нощ.

* * *

С дълга пръчка старият учител разрови покритата с пепел жар. Беше студено. Двамата, и старият, и младият, чувстваха странна, необяснима тревога.

А не така далече, в страшния детски сън, който се повтаря от зората на човечеството, потъващи с мълниеносна бързина в тъмата, ръцете на младите удавници се протягаха за помощ, която нямаше откъде да дойде.

© Филип Давид, 1999
© Ася Тихинова-Йованович, превод, 1999
© Издателство LiterNet, 23. 06. 2002
=============================
Публикация в сп. "Съвременник", 1999.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.