Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Сутрин копаех, четях или пишех, а след това обикновено повторно се изкъпвах в езерото, поставяйки си за цел да доплувам до едно от заливчетата, и тъй отмивах от себе си праха от труда или умората от умствените си занимания, подир което следобедът ми бе напълно свободен. Всеки ден-два отивах в града да чуя нещо от клюките, които непрестанно се носят там, прескачайки било от уста на уста, било от вестник на вестник, и които, поети в незначителни дози, действат не по-малко освежаващо от шепота на листата или квакането на жабите. Тъй както ходех из гората, за да наблюдавам птиците и катеричките, ходех и в града, за да наблюдавам хората, и вместо шумоленето на вятъра по боровите иглички слушах трополенето на колите. Ако в крайречните ливади откъм едната страна на къщата ми живееше колония мускусни плъхове, то в срещуположната посока, оттатък горичката от брястове и чинари, имаше град с припрени жители - тъй любопитни по отношение на мен, както ако бяха прерийни кучета, всеки един застанал пред отвора на бърлогата си или хукнал към съседите да клюкарства. Ходех често там, за да изучавам навиците им. Градът ми изглеждаше като огромен отдел за новини. В единия му край - също както навремето в "Рединг & С-ие"¹ на Стейт Стрийт - продаваха ядки, стафиди, сол, брашно, зеленчуци, та да покриват разходите. Някои хора са тъй ненаситни на първата спомената стока, сиреч новините, и имат тъй здрави храносмилателни органи, че могат по цял ден да стоят на улицата, без да помръднат, пропускайки през себе си клокочещите, шумолящи новини (все едно са бриз или пък живителен етер), неспособни да реагират, безчувствени към болка (иначе би ги боляло от някои вести), с приспана съвест. Нямаше случай да тръгна из града и да не видя сума такива особи, седнали на припек на някоя стълба, превили се напред, ококорили на всички страни очи, в които навремени проблясва похотлива искра, или пък подпрели някой хамбар като същински кариатиди с пъхнати в джобовете ръце. Те са по цял ден навън и чуват всичко, което се носи из въздуха. Това са най-грубите мелници, в които клюките се разтрошават и смилат на едро, преди да бъдат изсипани в по-фините домашни мелници. Забелязах, че най-оживените средища на града са бакалницата, кръчмата, пощата и банката - необходима част от инвентара им са звънец, пушка и пожарна помпа, а къщите бяха така построени, че да дават възможност за пълен оглед - една срещу друга, с тревни площи помежду - та пришълецът не можеше да избегне съпътстващия го навсякъде шпалир от любопитни, придирчиви погледи и всеки миг рискуваше някой мъж, жена или дете да го замери с някакъв предмет. Разбира се, тия, които заемаха първите редици на шпалира, откъдето се виждаше и замеряше най-добре - пък и тях ги виждаха най-добре, - плащаха най-скъпо за местата си; докато малкото на брой и пръснати нарядко жители на предградията - където в шпалира започваха да се появяват големи пролуки и пришълецът можеше да се шмугне зад някоя стена или да свърне по някой черен път и тъй да се измъкне - плащаха съвсем ниска партерна или балконска такса. Навсякъде бяха накачени табели, за да примамват пришълеца: едни блазнеха апетита му, като тия на гостилниците и хранопродавниците, други разпалваха въображението му, въвеждайки го в галантерийни и бижутерски магазини, трети му припомняха необходимостта да се обръсне, обуе и облече, привличайки го в бръснарниците, обущарниците и шивачниците. Не му се разминаваше и още по-ужасната и опасна покана да се отбива по домовете, където по всяко време очакваха гости.

В повечето случаи успешно се отървавах от тия заплахи, било като вървя към целта си смело и без да спирам, тъй както се препоръчва на осъдения да тича под удари с пръчки, било като размишлявам за възвишени неща, подобно на Орфей, който "заглушил гласовете на сирените, свирейки на лирата си, и се спасил, пеейки с все сила в прослава на боговете"². А понякога изчезвах най-ненадейно така, че никой не можеше да ме открие; понеже не държах особено на благоприличието, видех ли пролука в оградата, не се колебаех дълго. Дори имах навика да нахлувам в някои домове, където ме посрещаха добре, и след като изслушвах накратко последните новини - какво е загубило давност, какви са изгледите за мир и война, дали дълго ще се запази целостта на света, - тихомълком се измъквах през задната врата и се връщах в гората.

Останех ли до късно в града, сетне изпитвах особено удоволствие да поемам в нощта - най-вече ако е тъмна и бурна - и опънал платна, да отплавам от някой светъл градски салон или клуб към уютното си пристанище в гората, нарамил чувал с ръжено или царевично брашно: всичко ми е прибрано в трюма, имам си весел екипаж от мисли, на руля съм оставил само телесната си обвивка или пък съм го завързал, ако има попътен вятър. Много жизнерадостни мисли ме обземаха в каютата, "додето плавах"³. Дори и при най-свирепи бури не претърпях корабокрушение или покруса. В гората нощите са по-тъмни, отколкото предполагат повечето хора. Често се налагаше да вдигам поглед към пролуките между дърветата, за да намеря пътя за вкъщи, а там, където нямаше и коларски път - да налучквам с нозе тясната пътечка, която сам бях утъпкал, или пък да се придвижвам в черна като катран нощ опипом, разпознавайки дърветата и провирайки се помежду два бора на не повече от осемнадесет инча един от друг. Случвало се е да се върна вкъщи в някоя такава късна, тъмна и задушна нощ, когато нозете ми са налучквали пътеката, невидима за очите, замечтан и разсеян да протегна ръка, за да вдигна резето, и едва тогава да осъзная, че не мога да си спомня и една своя стъпка на връщане, че съм оставил тялото си да намери пътя към къщи само, изоставено от господаря си, също както ръката намира устата без всякаква помощ. Навремени някой гостенин се задържаше до късно при мен и ако нощта се окажеше тъмна, налагаше се да го проводя до коларския път зад къщи и да му покажа накъде да върви, следвайки посоката повече с нозе, отколкото с очи. В една съвсем непрогледна нощ упътих тъй двама млади мъже, които бяха ловили риба в езерото. Живеели на миля оттатък гората и знаели пътя на пръсти. Подир ден-два единият ми каза, че почти цяла нощ се лутали около домовете си и едва призори успели да се приберат, на това отгоре огизнали до кости, понеже на няколко пъти валяло като из ведро и листата били съвсем мокри. Чувал съм, че когато тъмнината е тъй непрогледна - с нож да я разрежеш, както се казва, - мнозина губели ориентация дори и по градските улици. Примерно хора от предградията, дошли на пазар с каруците си, се принуждават да пренощуват в града; или дами и господа, които са били на гости, се отклоняват с половин миля от пътя си и слепешката следват улица след улица, без да знаят накъде вървят.

Изненадващо и паметно, а също ценно преживяване е да се загубиш в гората. Често в снежна буря - че дори и денем - човек излиза на добре познат друм и въпреки това не може да определи накъде е градът. Макар хиляди пъти да е минавал оттук, не може да разпознае нищо и местността му е тъй чужда, сякаш е в Сибир. Нощем, разбира се, объркването е несравнимо по-голямо. Във всекидневните си разходки ние непрекъснато - макар несъзнателно - се ориентираме като кормчии по добре познати маяци и брегови ивици и дори да се отклоним от обичайния си маршрут, не губим представа за местоположението на някой близък нос; едва когато окончателно се изгубим и ни се завие свят - на човек му стига веднъж да се завърти със затворени очи, за да му се завие свят и да се почувства изгубен, - разбираме колко необятна и чужда нам е Природата. Нужно е всекиму, щом се пробуди от сън или излезе от вглъбението си, да погледне компаса. Едва когато се изгубим - с други думи, едва когато изгубим света, - започваме да намираме себе си, да осъзнаваме къде сме и колко необозрими са взаимоотношенията ни с него.

Един следобед към края на първото ми лято в гората, когато бях отишъл в града да си прибера чифт обувки от обущаря, ме арестуваха и затвориха, понеже - както вече съм обяснил на друго място⁴ - не си плащах данъка, сиреч не се съобразявах със закона в един щат, където пред дверите на Сената се търгува с мъже, жени и деца като с добитък. За друго се бях уединил в гората. Но където и да отиде човек, хората винаги ще го преследват и мачкат с мръсните си закони и - стига да могат - ще го заставят да се присъедини към тяхната окаяна общност. Можех впрочем да се съпротивлявам яростно и да постигна известен успех, можех да се развилнея срещу обществото, но предпочетох то да се развилнее срещу мен, бидейки обречено на провал. Тъй или иначе на следния ден ме освободиха и след като си прибрах поправените обувки, върнах се в гората точно навреме, за да си набера от хълма Феър Хевън боровинки за обед.

Освен представителите на властта, друг никога не ме е притеснявал. Нямах ключалка освен на писалището, където държах записките си, нямах дори клинове, с които да залоствам прозорците и резето на вратата. Никога не заключвах къщата си - дори да отсъствах по няколко дни, че и през двете седмици, които през есента на втората година прекарах в Мейнските гори. И все пак домът ми бе по-уважаван така, отколкото ако го охраняваха две редици войници. Умореният пътник можеше да отдъхне при мен и да се сгрее на огъня ми, литературно изкушеният - да прегледа няколкото книги на масата ми, а любопитният - да надзърне в долапа, за да види какво е останало от обед и какво може да се очаква за вечеря. Макар вкъщи да идваха всякакви хора, те не ми създаваха съществени неудобства и никога нищо не отмъкваха - с изключение на една малка книжка, томче на Омир, може би неподходящо позлатено, както навярно вече е установил някой боец от нашето войнство. Убеден съм, че ако всички хора живееха просто като мен, кражбите и разбойничеството щяха да са непознати: те са присъщи само на общества, в които някои имат повече от необходимото, а други едва свързват двата края. Тогава и томчетата на Омир биха били справедливо разпределени.

"Nec bella fuerunt,
faginus astabat dum scyphus ante dapes."

"Не знаели хората що е война,
догдето си служели с букови чаши."⁵

"Вие, които ръководите обществените дела, защо използвате насилие! Обичайте добродетелта и людете ще бъдат добродетелни. Добродетелите на управниците са като вятъра, а тия на обикновените люде - като тревата; когато вятърът повее над тревата, тя поляга."⁶

БЕЛЕЖКИ:

1. Книжарница в Бостън. [обратно]

2. Аполоний Родоски, "Аргонавти", IV, 903. [обратно]

3. Рефрен от старата американска "Балада за капитан Робърт Кид". [обратно]

4. В лекцията "Съпротива срещу гражданските власти" (1849). [обратно]

5. Тибул, "Елегии", кн. III, елегия 11, 7-8. [обратно]

6. Конфуций, "Беседи и съждения", кн. XII, гл. 19. [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.