Хенри Дейвид Торо

web | Живот без принцип

Мисля, че обичам общуването не по-малко от останалите хора, та съм готов да се впия като вампир във всеки пълнокръвен човек, който се изпречи на пътя ми. По природа не съм отшелник и вероятно бих се задържал в кръчмата по-дълго и от най-заклетия пияница, стига да имам причина.

В къщата си имах три стола: един за усамотяване, два за другаруване, три за общуване. Когато ми идваха неочаквано много гости, на разположение бе само третият стол, та те обикновено пестяха пространството, оставайки прави. Удивително е колко много мъже и жени могат да се поберат в една малка къща. Под покрива ми е имало до двадесет и пет, тридесет души - заедно с принадлежните им телата - и все пак често сме се разделяли, без да съзнаваме колко близо сме били един до друг. Повечето сгради - и обществени, и частни - с безбройните им стаи и огромни гостни, с избите, натъпкани с вина и мирновременни боеприпаси, ми изглеждат прекомерно големи за обитателите им. Те са тъй огромни и просторни, че хората в тях заприличват на гъмжащи насекоми. Често съм се дивял, че когато вестоносецът затръби пред някой от дворците - "Тремънт", "Астор" или "Мидълсекс"¹ - на площада наместо обитателите изпълзява някое смешновато мишле² и веднага се шмугва в дупката си под паважа.

Но в малка къща като моята понякога се чувства и едно неудобство - това е трудността да се отдалечиш на подходящо разстояние от своя гост, когато започнете да изразявате дълбоки мисли с празни слова. За мислите е нужно пространство, та да заплават подредени и два-три пъти да сменят курса, преди да акостират. Куршумът на мисълта трябва да преодолее своето странично и рикошетно отклонение, та да поеме своя стабилен и верен курс към ухото на слушателя - иначе може да излезе през другото му ухо. Изразите ни също имат нужда от пространство, за да се разгърнат и оформят. Между индивидите - тъй както между народите - са необходими широки естествени граници, та дори и обширна ничия земя. Открих, че е изключително удобно да се води разговор през езерото: в моята къща събеседникът ми е тъй наблизо, че не можем да се чуваме - сиреч не можем да говорим достатъчно тихо, за да се чуваме; все едно в спокойна вода да хвърлим два камъка толкова наблизо, че образувалите се кръгове да се насложат. Ако сме само гръмогласни бъбривци, можем да си позволим да седим плътно един до друг, лице до лице, и да вдишваме взаимно дъха си; но разговаряме ли сдържано и премислено, нуждаем се от разстояние помежду си, та всичката ни животинска топлина и влага да има къде да се изпари. Ако искаме да се насладим на най-задушевното общуване, сиреч да общуваме с оная част от себе си, която не се поддава, надхвърля възможностите на думите, трябва не само да мълчим, но и да сме тъй физически отдалечени един от друг, че да не можем при никакви обстоятелства да чуваме гласовете си. Така погледнато, речта не е нищо повече от удобство за ония, които са зле със слуха; съществуват обаче много прекрасни неща, които не можем да изречем, ако сме принудени да крещим. От мига, в който разговорите ни започнат да стават по-възвишени и значими, ние постепенно заотдръпваме столовете си, додето накрая ги опрем о стените в противоположните ъгли на стаята, за да установим, че мястото отново не ни стига.

Затова и моята винаги отворена "гостна", връз чийто килим рядко достигаха слънчевите лъчи, беше боровата гора зад къщи. Лятно време там канех отбрани люде, а безплатен прислужник метеше пода, почистваше праха от мебелите и поддържаше пълен порядък навсякъде.

Дойдеше ли само един гост, той обикновено споделяше скромния ми обед и това, че забърквахме брашнена каша или пък гледахме как питката се надига и препича в пепелта, ни най-малко не пречеше на разговора ни. Дойдеха ли обаче двадесет наведнъж и седнеха ли вкъщи, не се отваряше и дума за обед, сякаш яденето бе изоставен навик, макар че може би имах хляб колкото за двама; спокойно минавахме без храна и това за никого не противоречеше с правилата на гостоприемството, напротив, схващаше се като най-уместна и мила проява. Отмаляването и загубата на физически сили, тъй често нуждаещи се от възстановяване, в такива случаи изглеждаха някак чудодейно забавени за сметка на една друга, прииждаща жизненост. Затова бе равносилно дали ще посрещна хиляда или двадесет души; и ако все пак някой, заварил ме вкъщи, си тръгнеше разочарован или пък гладен от дома ми, той можеше да бъде сигурен, че поне съм му съчувствал. Толкова е лесно, макар повечето въртокъщници да не го вярват, да създадеш нови и по-добри навици на мястото на старите: важното е да не градиш самочувствието си върху обедите, които даваш. Колкото до мен, никога и от никакъв Цербер не съм бивал тъй категорично разубеждаван да посещавам нечий дом, както от ритуала около нахранването ми, който възприемах като твърде деликатен и далечен намек никога повече да не безпокоя домакините. Струва ми се, че повече не бих участвал в подобен театър. Бих бил горд да сложа като девиз на моята къща следните стихове от Спенсър, които един от посетителите ми бе написа върху пожълтяло орехово листо, оставено като визитна картичка:

"След път отсядат в хижа стародавна,

не дирят пир, какъвто няма тука;

за тях покоят е гощавка славна:

че дух възвишен не познава скука."³

Уинслоу, по-късно губернатор на Плимътската колония, в желанието си да наблюдава обред при вожда Масасойт тръгнал пеш през гората заедно с един придружител и когато, уморени и гладни, двамата най-сетне пристигнали, вождът ги посрещнал добре, но и приказка не отворил за гощавка. Ето по собствените му думи какво се случило, щом настъпила нощта:

"Сложи ни да легнем при него и жена му, те на единия край, ние - на другия, на легло, което се състоеше от няколко вдигнати на фут от пода дъски, покрити с рогозка. Поради липса на място двама от хората му се сбутаха до нас; тъй подслонът, който ни дадоха, ни умори много повече от пътя." В един часа на следващия ден Масасойт "донесе две простреляни от него риби, горе-долу три пъти по-големи от платики. След като ги свариха, погледите на поне четиридесет души се впериха в тях; почти всички ядоха. Това бе единствената ни храна за две нощи и един ден, и ако по пътя не бяхме купили една яребица, щяхме да се връщаме на празен стомах." От страх да не им причернее от глад, а и от недоспиване поради непрестанното варварско пеене на "диваците" - приспивали се дори с песен, - двамата си тръгнали, та да успеят да се доберат до вкъщи, додето още имат сили да вървят. Колкото до подслона, наистина са ги настанили зле, макар че всичко, което за тях било неудобства, е представлявало без съмнение проява на почитание; що се отнася до храната, не виждам как по-добре биха могли да се представят индианците. Те самите не са имали какво да ядат и са били достатъчно мъдри, за да знаят, че извиненията няма да заместят храната за гостите им; тъй че позатегнали колани и не промълвили дума за ядене. Следващия път когато Уинслоу ги посетил, за тях било време на изобилие, та нямало и следа от недостиг на храна.⁴

Където и да се намираш, хората няма да те забравят. Додето живеех в гората, имах много повече гости отколкото когато и да било през живота ми - искам да кажа, че все някой идваше. Тук имах далеч по-добри условия да се виждам с тях, отколкото другаде. Малцина обаче идваха да ме занимават с въпроси от всекидневието. Самото разстояние, което ме делеше от града, подбираше в това отношение посетителите ми. Бях се оттеглил толкова навътре в огромния океан на усамотението, в който се вливат всички реки на обществото, че повечето време - доколкото нуждите ми го изискваха - край мен се отлагаха само най-фините наноси. От друга страна до мен достигаха свидетелства за непроучени, недокоснати от цивилизацията континенти.

Тая сутрин ме посети не някой друг, а един истински Омиров герой, пафлагонец - името му бе тъй поетично и тъй му подхождаше, че искрено ми е жал, задето трябва да го пропусна: канадски дървар, който правел колове и можел да забива по петдесет на ден и чиято последна вечеря се състояла от уловения от кучето му мармот. Чувал бил за Омир и изобщо ако не били книгите, щял да се чуди какво да прави в дъждовно време - макар че през всичките дъждовни периоди, които бе преживял, навярно и една книга не бе прочел докрай. Някакъв свещеник в далечната му родна енория, който поназнайвал гръцки, го научил да чете от Новия завет; и ето сега трябва да му превеждам, докато той държи книгата, как Ахил смъмря Патрокъл заради тъжния му вид: "Що си разплакан, Патрокле, приличаш на малко момиче..."

"Мигар си чул ти единствен известие ново от Фтия?
Казват, че жив е все още Менойтий, потомък на Актор,
жив е и татко Пелей Еакид сред мъже мирмидонци.
Ако са двамата мъртви, то бихме тъгували много."⁵

"Хубаво" - казва ми той. Под мишницата си стиска голям наръч кори от бял дъб⁶, които тая сутрин е обелил за някакъв болен човек. "Дано не е грях да се върши подобно нещо в неделя" - опасява се той. За него Омир е велик писател, макар да не знае за какво е писал. Толкова непринуден и естествен човек не се намира лесно. Пороците и болестите, които хвърлят връз света тъй мрачна морална багра, за него сякаш не съществуват. Бе около двадесет и осем годишен. Напуснал Канада и бащиния си дом преди дванадесет години, за да работи в Щатите и да печели пари, с които сетне да си купи ферма - по възможност в родината си. Беше като направен от най-груб материал: здраво, но тромаво и въпреки това грациозно тяло, дебел, почернял от слънцето врат, тъмна гъста коса и безизразни, сънливи сини очи, които навремени просветваха одухотворено. Носеше сиво платнено кепе, мръсно палто в естествения цвят на вълната и ботуши от волска кожа. Много обичаше месо - сече дърва цяло лято на няколко мили от дома ми - и обикновено носеше в кофа обеда си, състоящ се от студено месо, най-често мармотово; понякога ми предлагаше кафе от манерката, която висеше на връвчица от колана му. Появяваше се рано, прекосяваше бобовата ми нива и без да бърза и да припира, точно както правят янките, отиваше да работи. Нямаше никакво намерение да се пресилва. Дори да изкарваше само прехраната си, нямаше да го е грижа. Нерядко, когато кучето му уловеше някой мармот, той скриваше обеда си в храстите и се връщаше миля и половина до жилището си, за да одере и изчисти мармота, и след половинчасов размисъл дали да не го потопи в езерото да се охлажда до вечерта, го оставяше в избата. Обичаше да се отдава на такива разсъждения. Имаше навика, наминавайки сутрин, да възкликва: "Ама колко много гълъби! Да не отиваше целият ми ден за работа, щях да ходя на лов и да си набавям всичкото месо, дето ми е нужно, ей Богу! - гълъби, мармоти, зайци, яребици. За един ден щях да си набавя това, дето ми е нужно за цяла седмица."

Бе изкусен дървар, владееше занаята си в тънкости. Сечеше дърветата равно и плътно до земята, та филизите, които сетне покарат, да бъдат по-яки и шейните да могат да се плъзгат по пъновете; а вместо да подпира на цяло дърво вързаните с въже наръчи, той го кастреше, додето стане на тънък прът, който сетне можеше да се пречупи с ръка.

Той ме интригуваше със своята кротост, усамотеност, с безметежното си щастие - същински извор на жизнерадост и доволство, искрящи в очите му. Веселото му настроение бе непомрачимо. Ако се случеше да го видя, додето поваля дървета в гората, приветстваше ме с усмивка на неизразимо удовлетворение и поздрав на канадски френски, макар да говореше и английски. А когато наближех, прекъсваше работата си и едва сподавяйки смеха си, лягаше до боровия ствол, който току-що бе повалил, забелваше малко от подкорието, смачкваше го на топче и го задъвкваше, тъй както се смееше и приказваше. Животинската природа тъй напираше в него, че само да се зарадваше на нещо, и започваше да се търкаля по земята от смях. Загледан в дърветата наоколо си, той често възкликваше: "Кълна се в свети Георги! Чудесно се забавлявам, като сека дървета - нищо повече не ми трябва." Понякога в свободното си време по цял час се развличаше, като през равни интервали стреляше из гората в своя чест. През зимата палеше по пладне огън, на който затопляше в чайник кафето си; а додето се хранеше, седнал на някой пън, долитаха синигерчета, кацаха по раменете му и кълвяха картоф от дланта му. "Обичам ги тия малки душички" - казваше ми.

Животинската природа у него преобладаваше. По физическа здравина и издръжливост бе същински брат на боровете и скалите. Веднъж го попитах не се ли чувства понякога уморен, след като е работил цял ден; отвърна ми най-сериозно и откровено: "За Бога, никога през живота си не съм се чувствал уморен." Обаче интелектуалната или - както още я наричаме - духовната природа у него спеше като у дете. Бяха го учили по оня невинен и безрезултатен начин, по който католическите свещеници обучават аборигените, та ученикът никога не добива способността да мисли самостоятелно, а привиква само да се доверява и да почита, тъй че детето никога не става зрял човек, а си остава дете. Когато го е създавала, Природата му е отредила силно и издръжливо тяло, като при това изцяло го е укрепила с почтителност и доверчивост, та дните на живота му да достигнат седемдесет години⁷ и той да си остане дете. Държеше се тъй непринудено и естествено, че бе невъзможно да го представиш някому - все едно да запознаваш ближните си с мармот. Човек можеше да се доближи до него само ако го приеме такъв, какъвто е. Помощ от негова страна в това отношение не можеше да се очаква. Хората му плащаха за труда, като по тоя начин му осигуряваха прехраната и облеклото, но той никога не разговаряше с тях. Бе тъй прост и по природа смирен - ако изобщо човек, който не се стреми към нищо, може да бъде наречен така, - че смирението при него не бе откроено качество, пък и сам той не си даваше сметка за него. Превъзхождащите го по ум му се струваха полубогове. Ако му се кажеше, че ей сега ще се появи такъв човек, той решаваше, че подобно величие не може да очаква нищо от него и ще поеме цялата отговорност върху себе си, забравяйки го напълно. Не знаеше що е похвала. Най-много почиташе писателите и проповедниците. Според него те вършеха чудеса. Когато му казах, че самият аз пиша доста, той дълго време смяташе, че просто пиша красиво, понеже и той имаше хубав почерк. Понякога съзирах в снега край пътя умело изписано на френски и с правилно поставено ударение името на родната му енория - по това разбирах, че е минавал оттук. Попитах го дали някога е имал желание да записва мислите си. Отвърна ми, че е чел и писал писма на неграмотни, но никога не се е опитвал да записва мисли - нямало да може, нямало да знае как да започне, това щяло направо да го убие, пък нали на всичкото отгоре трябва да се внимава и с правописа!

Чух, че един изтъкнат учен и реформатор го попитал дали не иска да се промени светът; той се подсмихнал и без да подозира, че въпросът изобщо някога е бил разискван, отвърнал с канадския си акцент: "Не, и тъй ми харесва." Общуването с него би дало много идеи на един философ. Тия, които го виждаха за първи път, го вземаха за пълен безпросветник, но понякога аз откривах у него съвсем непознат човек и се затруднявах да определя дали е мъдрец като Шекспир, или просто е невежа като дете, не знаех какво да съзирам у него - поетическо въображение или глупост. Един познат ми каза, че като го видял да се шляе из града с плътно прилепнало на главата кепе и да си подсвирква, го взел за преоблечен принц.

Единствените му книги бяха един алманах и една сметанка; бе много вещ в смятането, а на алманаха гледаше като на енциклопедия, съдържаща есенцията на човешкото познание - което, разбира се, до голяма степен бе вярно. Обичах да го разпитвам за различни съвременни реформи, които той винаги преценяваше от най-проста и практическа гледна точка. Никога преди не бе чувал за подобни неща. "Може ли без фабрики?" - питам го. Носел доста добри домашнотъкани и шити дрехи. "Можеш ли да поминуваш без чай и кафе? Страната ни предлага ли други напитки освен вода?" Накисвал бил във вода иглички от канадска ела - в горещо време това питие било по-добро от водата. А когато го попитах може ли да се оправя без пари, той така добре очерта необходимостта от тях, че стигна най-дълбоките философски размишления върху пораждането на паричната система и произхода на думата pecunia⁸. "Ако имам един вол и искам да си купя игли и конци от магазина - рече ми той, - ще бъде неудобно, че и невъзможно да продам само съответна част от животното." Така той можеше да защити всяка институция по-добре от който да било философ, защото - описвайки я, доколкото лично го засягаше - изтъкваше истинската причина за целесъобразността й, без излишни разсъждения дали не е възможна и друга. Когато му цитирах определението на Платон за двуного без перушина и му разправих за оня, който показвал един оскубан петел и го наричал Платоновия човек, той изтъкна, че СТАВИТЕ на петела се огъват назад, а не напред като при хората. Понякога възкликваше: "Само ми дай да приказвам! Кълна се в свети Георги, мога цял ден да не млъкна!" Веднъж, след като доста време не бях го виждал, попитах го дали това лято не възнамерява да върши нещо друго. "Пази Боже - отвърна ми, - такъв като мене, дето трябва да работи, по-добре хич и да не мисли за друго. Ако, да кажем, копаеш с някого и той вземе, че се разбърза - какво друго ще му мислиш! Нали трябва да си опичаш ума, че може да поникнат плевели." Понякога се случваше и той да ме попита как върви работата ми. Един зимен ден в желанието си да го подбудя към друго житейско разрешение, стоящо извън пасторските наставления, и към по-висши основания за живот го попитах винаги ли се чувства доволен от себе си. "Доволен ли? - възкликна. - Някои се чувстват доволни от едно, други - от друго. Сигурно има и такива, които си имат всичко и биха се чувствали доволни да седят по цял ден с гръб към огъня и с търбух към масата." Каквито и опити да правех, тъй и не успях да го насоча към духовната страна на нещата; най-многото, до което достигаше, бе чисто потребителското отношение - сиреч това, което може да се очаква от едно животно, а всъщност и от повечето хора. Предложех ли му да подобри живота си, отвръщаше ми без сянка от съжаление, че било вече твърде късно. Въпреки това безрезервно вярваше в честността и сходните ней добродетели.

У него съзирах - макар и едва загатната - известна положителна оригиналност; навремени откривах, че може да мисли самостоятелно и да изразява собствено мнение - явление тъй рядко, че бях готов всекидневно да извървявам по десет мили, за да го наблюдавам; той достигаше дори до идеята за изменение на много от обществените порядки. Въпреки че се запъваше и не можеше да се изразява добре, зад думите му винаги се криеше някоя важна мисъл. Но умът му бе тъй примитивен и затлачен от животинското му съществуване, че макар и по-благонадежден от всеки школуван, но не самостоятелен ум, рядко раждаше достатъчно узряла мисъл, за да бъде отбелязана. Той ме навеждаше на идеята, че навярно в низините на живота има гениални, макар и безпросветни и непоправимо смирени люде, които са винаги със собствено мнение или поне не претендират изобщо да имат мнение, и които са необозримо дълбоки, както навремето се е мислело за водите на езерото Уолдън, макар да са тъмни и мътни.

Под предлог, че искат чаша вода, много хора се отбиваха от пътя си, за да видят дома ми и мен. Отвръщах, че пия направо от езерото, и предлагах да им услужа с черпак. Колкото и далеч да живеех, не можех да се отърва от обичайните посещения около първи април, когато всичко живо е на крак; макар сред посетителите ми да имаше и доста странни екземпляри, общо взето, ми провървя. Идваха полуумни от приютите за бедни и откъде ли не още, но аз успявах да ги предразположа да ми се доверят и да проявят всичката интелигентност, на която бяха способни, та превръщайки интелигентността в тема на разговор, оставах възнаграден. Забелязах, че някои от тях всъщност са по-умни от тъй наречените попечители на бедните и градските съветници, и си рекох, че е дошло време да си разменят местата. Тъй, що се отнася до интелигентността, установих, че между половинчатите и целокупните й проявления няма особена разлика. Веднъж например ме посети безобиден, простодушен просяк, когото много пъти бях виждал прав или седнал край пасбищата да бди в качеството на жива ограда, да не би добитъкът - че и сам той - да се отдалечи и заблуди; та тоя просяк изрази желание да заживее като мен. Отстоящ далеч над или по-скоро ПОД всичко, което наричаме самоунижение, той възможно най-простичко и откровено ми каза, че страда от "умствена недостатъчност". Точно това му бяха думите. Такъв го бил създал Господ, а Господ се грижел за всички еднакво. "Винаги съм си бил такъв - продължи той, - още от малък. Все не ми достигаше ум. Не бях като другите деца, слаб съм в главата. Такава ще да е била волята Господня." И с цялото си същество доказваше правотата на думите си. За мен той бе метафизическа загадка. Рядко ми се бе случвало да общувам тъй пълноценно - дотолкова просто, искрено и вярно бе всичко, което той казваше. И наистина, колкото по-голямо бе смирението му, толкова по-възвисен ми изглеждаше⁹. Отначало не знаех как да си го обясня, та ми се струваше преднамерено. От доверието и откровеността, които бедният слабоумен просяк установи помежду ни, можеше да се породи общуване, превъзхождащо това на мъдреците.

Идваха ми на гости и от ония, които обикновено никой не причислява към градските бедняци, макар че би трябвало - във всеки случай те спадат към световните бедняци; това са хора, които разчитат не толкова на вашето гостоприемство, колкото на милосърдието ви, хора, които настойчиво изискват помощ и предварително държат да ви уведомят, че веднъж завинаги са решили да не си помагат сами. Предпочитам гостите ми да не се превиват от глад, независимо че може да имат най-големия апетит на света. Обектите на милосърдие не могат да бъдат гости. Посещаваха ме хора с всякакъв умствен багаж: някои не се сещаха да си тръгнат, макар вече да се бях заловил за работата си и да им отвръщах все по-безучастно; други имаха повече ум, отколкото можеха да използват; идваха и избягали роби, запазили поведението си от плантациите, които час по час - също като лисицата от баснята¹⁰ - се ослушваха тъй, сякаш чуваха кучетата да лаят по петите им, и ме гледаха умолително, като че питаха:

"Нима ще ме предадеш, християнино?"

Веднъж помогнах на един наистина избягал роб, като го упътих по Полярната звезда. Имаше хора, обладаващи едничка идея, подобни на квачки с едно-единствено пиленце, при това пате; хора с хиляди идеи и разбъркани глави, напомнящи ония квачки, които наглеждат по сто пиленца и всяка сутрин губят по пет-шест из росната трева, докато накрая се проскубят и окраставеят; хора с идеи наместо нозе, нещо като интелектуални стоножки, от които те хваща гъдел навсякъде. Един от гостите ми предложи да заведа книга, в която да вписвам имената на посетителите си, както се правело в Белите планини - но, слава Богу, паметта ми е достатъчно добра, та да имам нужда от това.

Неволно забелязах различните особености у моите посетители. Обикновено момичетата, момчетата и младите жени се радваха, че са дошли в гората. Гледаха езерото, цветята, беше им приятно. А деловите хора, дори и фермерите, само се удивляваха на моето усамотение, на заниманията ми, на голямото разстояние, което ме отделя от едно или друго - и макар да твърдяха, че от време на време една разходка в гората им идвала добре, бе съвсем ясно, че не е тъй. Безпокойни, заети люде, чието време минава в трупане или поддържане на състояния; свещеници, които говорят за Бог, сякаш това е единствено тяхно право, и не могат да понасят иномислието; лекари, адвокати, плахи домакини, които, щом изляза, надзъртат в долапа и леглото ми - откъде иначе мисис Х. ще знае, че чаршафите й са по-чисти от моите; младежи, които са пропуснали младостта си, предпочитайки утъпканите пътища на различните служби - всички тия хора обикновено смятат, че с моя начин на живот няма да прокопсам особено. Да, тук е спънката¹¹. Старите, както и плахите и несигурните в себе си, без значение от възрастта и пола им, мислят най-вече за болести, злополуки и смърт; животът им се струва пълен с опасности - какви ти опасности, просто не мислиш за тях! - и смятат, че един разумен човек трябва внимателно да си подбере най-закътаното местенце в живота, та и доктор Б.¹² да е наблизо, когато се наложи да го повикат. За такива хора градът е в истинския смисъл на думата съ-общност, съдружие за взаимна охрана, и не биха тръгнали дори за боровинки без домашна аптечка. Излиза, че додето човек е жив, винаги съществува ОПАСНОСТ да умре, но при положение, че е повече мъртъв, отколкото жив, опасността съответно намалява. Макар че седнал, човек рискува не по-малко, отколкото ако тича. За да приключа с посетителите, ще спомена и самозваните реформатори - възможно най-големите досадници, - които смятаха, че постоянно си пея:

Ето я къщата, която аз построих.
Ето човека, живеещ във къщата, която аз построих.¹³

Само че те не знаят продължението на куплета:

Ето ги хората, дето дразнят човека,
живеещ във къщата, която аз построих.

Не че се боях от похитители на кокошки - пилци все едно нямах; боях се от похитителите на хора.

Идваха обаче и по-желани гости: деца, тръгнали за ягоди и боровинки; работници от железниците, облекли чисти ризи и излезли на сутрешна неделна разходка; рибари, ловци, поети, философи - накратко, все честни пилигрими, потърсили свобода в гората и наистина оставили града зад себе си; тях бях готов да ги приветствам с "Добре дошли, англичани! Добре дошли, англичани!"¹⁴, понеже чувствах твърде близки тия отколешни пътешественици.

БЕЛЕЖКИ:

1. "Тремънт Хаус", "Астор Хаус" и "Мидълсекс Хаус" - известни красиви сгради съответно в Бостън, Ню Йорк и Конкорд. [обратно]

2. По Хораций, "Поетическо изкуство", I, 139. [обратно]

3. Едмънд Спенсър, "Кралицата на феите", кн. I, песен I, ст. 35. [обратно]

4. Едуард Уинслоу, "Отчет или Дневник на наченките и развитието на английската колония в Плимът, Нова Англия" (1622). [обратно]

5. Омир, "Илиада", кн. XVI, 7, 13-16, прев. Александър Милев и Блага Димитрова. [обратно]

6. Кората на белия дъб е силно затягащо средство. [обратно]

7. Псалми, 90:10. [обратно]

8. Pecunia (лат.) - пари, от pecus - скот. [обратно]

9. Матей, 23:12. [обратно]

10. Баснята на Езоп "Петел и лисица". [обратно]

11. Шекспир, "Хамлет", III, 1, прев. Валери Петров. [обратно]

12. Доктор Джозая Бартлет повече от половин век лекувал жителите на Конкорд. [обратно]

13. По американската детска песничка "Ето я къщата, която Джак си построи". [обратно]

14. Според легендата индианецът Самъсет посрещнал първите заселници в Плимът, Нова Англия, с възгласа: "Добре дошли, англичани!" [обратно]

© Хенри Дейвид Торо
© Албена Бакрачева - превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.11.2002

Други публикации:
Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения. С.: ЛИК, 2001.