НА ХОРАТА

web

Обичам този звезден свод
и този земен свят,
градините, родили плод,
полето, цяло в цвят.
Обичам хората. На тях
бих подарил букет
от вяра и крилат размах.
    Ала да бях поет.
    Във делничния труд до мрак
    напрягам се. Кънти
    сърцето ми и чувствам как
    дори ще полети.
    Долавя звук, след него друг -
    ту ясен, ту снишен.
    В душата моя звук след звук
    преливат се цял ден.
    Когато легна вечерта,
    припомням си това,
    и няма сън, ни самота -
    текат слова, слова...
    Тогава пиша вдъхновен,
    щастлив, ефирно лек,
    почувствал, че стои зад мен
    мой близък, скъп човек.
    И ме обгръщат две ръце,
    и плитка на жена
    над разтуптяното сърце
    се спуска. Тишина...
    Но в тази тишина съм сам.
    Мечтал ли съм, зает
    с видения? Не знам, не знам.
    Нали не съм поет.
На музата е под контрол
духът ми на творец.
Но като мене тук са бол -
тук всеки е певец.
Дори балади съм създал,
макар да се броят
на пръсти. С мойта тиха жал
е напоен стихът.
Как ми се иска някой път,
поне веднъж, това -
момински устни да шептят
и моите слова!

1914

© Алес Гарун, 1914
© Янко Димов - превод, 2000
© Издателство LiterNet, 28. 06. 2002
=============================
Публикация в "Антология на беларуската поезия", С., изд. "Панорама", 2000.