Васил Видински

web

Необходимо е веднага да се направи уточнение, че под словосъчетанието "нови медии" ще се разбира феноменът "интернет". Исторически погледнато "интернет" може да се възприема като съчетание от телеграфа, телефона, радиото и компютъра, но това няма да има съществено значение за нашето представяне. Трябва обаче ясно да се подчертае, че когато говорим за "компютър" няма да го интерпретираме само като част от хардуеър-революцията, а най-вече като система от обединени програми, поне що се отнася до проблема за периферията, който ще разглеждаме. Още повече, че "интернет" е по-скоро софтуерна революция, а не определено място или само машинна мрежа.

Основната ни теоретична цел ще е да демонстрираме, че в новите медии периферията е първо - неизбежна, второ - необходима и трето - няма процедура, която да превръща перифериите в централни области.

Избрахме три основни проблема, на които съответстват три въпроса. Чрез тях първо ще изясним понятието периферия, а после и мястото на периферното в новите медии. Проблемите (въпросите) са подредени хронологично - във връзка с историческия момент на тяхното появяване и всеки се разделя на два подвида - също подредени хронологично.

I. Първият и вторият системен проблем - Как да координираме?

Ще сравним двата различни системни проблема - първият е проблемът на затворената система, вторият - на отворената.

А. Основа на първия системен проблем е Гьоделовата теорема за непълнотата (от "On Formally Undecidable Propositions of Principa Mathematica and Related Systems", 1930). Накратко: Курт Гьодел демонстрира, че в аритметична система винаги ще има твърдения, за които не може да бъде доказано дали са верни или неверни, ако се използват правилата за изводимост и аксиомите на самата система. По този начин системата е непълна и истинността на тези твърдения е неразрешима в рамките на системата.

Тук няма да се занимаваме със самата теорема, Entscheidungsproblem-а или теория на множествата. Просто ще използваме това наблюдение, за да се спрем на интернет системата и нейната координация. Има множество тълкувания върху Гьодел (например едно от тях гласи, че никога не можете да се самопредставите напълно - вж. Джоунс и Уилсън, An Incomplete Education, 1995), но ние ще използваме това на Руди Ръкър от "Infinity and the Mind: The Science and Philosophy of the Infinite" (1995) за Универсалната истинна машина (УИМ). Първо, той прави аналогия между аксиоматичната система, спомената при Гьодел, и машините на Тюринг, чийто наследник е днешният компютър. Второ, финалът на Гьоделовата теорема гласи при Ръкър така: Всяка УИМ, която по дефиниция може да отговори на абсолютно всички въпроси, е вътрешно противоречива. Само като сравнение ще кажем, че по същото време до същите резултати достига и Тюринг с неговата универсална машина.

Следвайки тази интерпретация, за нас ще е интересно само това, което е действително различно при случая "интернет". Например, че там този тип проблеми са локализирани и изолирани. Човек винаги може да се свърже или да прекъсне връзката с друг тип компютър и всъщност няма такова състояние на системата, което да се нарече затворено или пълно. Именно това е един от начините да се отстрани първия системен проблем: винаги разширявай системата. Естествено когато се осъществява това, постоянно трябва да се държи сметка за координацията между елементите.

Метафорично казано, "интернет" като отворена система е добър начин да се избяга от "Тюринг", но трябва да се бяга постоянно.

Б. Именно затова мрежата понякога се възприема като същностно динамично ("тичащо", "развиващо се") състояние - отворена система. Това теоретично построение на практика ни среща директно с втория системен проблем: този за координацията на безкрайното динамично множество или проблемът на отворените системи. Как обективно да ги координираме? И то именно обективно, защото, за да съществува подобно безкрайно динамично множество, всеки ползвател по необходимост превръща системата в субективно затворена, посредством своето поведение и избор. Абстрактно погледнато, целият "интернет" е периферия спрямо ползвателя. Това е и първото ни определение за периферното - субектно употребена отворена система.

Нека обобщим: Системните проблеми са два вида. Исторически първо се явява този за затворената универсална система и един от вариантите за неговото преодоляване е самата концепция за мрежата. Но именно с въвеждането на отворените системи се появява моментално и вторият системен проблем - този за координацията й.

Трябва да не забравяме, че митът за мрежата е, че там няма йерархична подредба, защото системата не била субординирана, а все пак координирана. С това твърдение ние се доближаваме към втория основен проблем и към допълнително уточнение на понятието "периферия".

II. Проблемът за достъпа - Как да достигаме?

А. Ако наборът от протоколи, които са създадени от DAPRA още през 1973 - TCP (Transmission Control Protocol) и IP (Internet Protocol) - се възприеме като основа за това, което днес се нарича "интернет", то ние ще бъдем принудени да се сблъскаме с втория проблем - този за достъпа. Самата идея за протоколите се опира на хипотезата, че е възможно различни машини, дори с различен тип операционни системи, да обменят информация - т.е. осигурява се свободният достъп. По такъв начин частично е решен вторият системен проблем за координацията на безкрайната отворена система. Осигурен е общ протокол за осъществяване на комуникация и координация.

Б. Дотук нещата действително изглеждат решими (не казвам решени), но в днешната електронна мрежа се появява нов феномен: контролираният достъп. Това е качествено ново състояние, защото вместо невъзможен, достъпът става забранен или ограничен.

С други думи върху техническото осигуряване за равнопоставеност се надгражда йерархизацията и приоритетността вътре в системата. Важно е да се каже, че това е трансформация на йерархията на затворените системи, която в случая с "интернет" придобива ново качество: йерархията като динамична структура.

Това е второто определение и поява на периферията в съвременната мрежа - периферията като следствие на контролирания достъп.

Във връзка с този проблем е съществено питането "Кой ще знае?". Например французинът Жан-Франсоа Лиотар в "Постмодерната ситуация" предлага своята утопия, че "можем да си представим света на постмодерното знание като свят, ръководен от игра с пълната информация, в този смисъл, че данните в нея са достъпни за всички експерти и не съществува научна тайна" (105 с.) или "езиковите игри ще бъдат игри на пълната информация за дадения момент" (125 с.). Тази утопична система бива симулирана от "интернет", но всъщност контролът върху информацията прогресивно се засилва, възстановявайки статуквото, наследено от старите медии и информационни системи.

Нека обобщим: двата проблема за достъпа решават различни въпроси. Първият се справя донякъде с проблема за координацията на отворената система, а вторият с това, че в следствие на свободния достъп се разрушава самата идея за интернет - свързани локални системи. С други думи - като следствие на контролирания достъп - това, което се нарича "интернет", се завръща към произхода си: система, изпълнена с локални, вътрешни мрежи, които имат възможност за обмен. Нека разгледаме и тях, за да очертаем третото определение на периферията.

III. Локалният проблем - Как да се интегрираме?

И така: един от призраците в следмодерните теории е тъкмо допускането, че знанието е хоризонтално и заменяемо. Но тъкмо чрез ролята на достъпа и появата на перифериите този мит може да бъде разсеян, защото продължават да съществуват два типа интеграция и съответно два типа локалности.

А. Може да се даде ясен пример за тези два типа с местните или регионалните култури, например - Балканската. Включвайки се в общата мрежа, при вече наличен в нея контролиран достъп, се появява необходимост те да бъдат интегрирани в системата и привидно техният статут става равноправен на всяка една друга местна общност. Така формално се решава втория проблем за достъпа - чрез интегриране.

Въпросът е, че равноправието е единствено на формално и на систематично равнище - доколкото се използва същата знакова и кодираща система и доколкото подредбата е "произволна" както във всяка една библиотека (хронологична, азбучна или тематична). Равноправието обаче именно не е на системно равнище; по същия начин както съседните фишове в библиотеката не са системно съотносими. В този аспект интернет и книжната библиотека са еднакво йерархични структури с присъщата им периферия. Чиято предпоследна характеристика е интеграция от систематичен тип (а не системен).

Б. Вторият тип интеграция (системния), макар и желан, би разрушил обаче самата система и нещо по-важно: нейните принципи. Системната интеграция е проблем, върху който засега може единствено да се работи, въпреки че от теоретична гледна точка не би трябвало да е разрешим.

Нека обобщим: чрез първия тип интеграция привидно се осигурява равноправие, което е било неминуемо нарушено в следствие на ограничения достъп и връщането към първоначалата на интернет. Но всъщност тази интеграция не решава системните проблеми, а по-скоро тези на систематизацията. Тогава се явява последният проблем - този за системната интеграция, който, от своя страна, засега поражда единствено парадокси.

Дотук ние разгледахме системната периферия (целият интернет като периферия спрямо ползвателя), периферията на ограничения достъп и периферията на интеграцията. Всяко едно явление - културно или политическо - попада под възможността да бъде по някакъв начин периферно. Това е възможност, а не единствено неуспех. На всяка крачка из "интернет" ние попадаме на периферии, които никога няма да бъдат в центъра на вниманието или системно интегрирани. Това обаче е единственото състояние, в което може да съществува мрежата, без да бъде разрушена.

И тъкмо с възможността за поддържане на системата, без тя да се разрушава, ще се занимаем в последната част на този доклад.

IV. Проблемът за вярата - Как да поддържаме субективно системата?

В тази част ще припомним една широко разпространена теория за края на големите наративи - най-сбито тя гласи, че големите разкази вече не вдъхват доверие (Жан-Франсоа Лиотар - "Постмодерната ситуация. Изложение за състоянието на съвременното знание", 1996). Лиотар търси причината в това, че се е "остойности[ло] индивидуалното потребление на благата и услугите". Предлага и още няколко варианта, които са свързани с нашата тема - развитието на технологиите като средство за действие, езиковите игри, Гьодел и т.н.

Интересно е в тази връзка как световната мрежа се справя с проблема за вярата в нея. Нека това твърдение не звучи само метафорично. Претенцията на мрежата е, че съвместява всички различни култури и езици - в нея сякаш няма изключени ценности и тя възстановява самата идея за Етера. Тази вяра е много необходима на всяка система, особено на такава, която е вътрешно противоречива. Още повече, че от противоречивостта й не следва нейната невъзможност - тя е възможна, тъкмо защото е динамична. Нито пък следва липса на доверие - доверието е необходимо именно при противоречиви системи. Защото системата е възможна, докато е вероятна.

Точно тук е мястото да се направи и едно уточнение относно разпространената представа за синхронно течащата локализация. Тя най-ясно бива експлицирана в неологизма "глокализация" на Улрих Бек (Ulrich Beck, Was ist Globalisierung?, 1997; виж и Roland Robertson, Glokalisierung: Homogenitat und Heterogenitat in Raum und Zeit, 1998) - колкото странен, толкова и симптоматичен за опитите да се съчетае едновременно уедряването и то да бъде съвместено някак с вече клишираните представи за "другия", "малцинствата" и т.н. Всъщност това е въпрос на малко по-прецизно наименование, защото преекспонираната "локализация" е не друго, а процес на "провинциализиране" - както много ясно може да се забележи с феномените интернет, "литература" и регионални култури.

И така, дори и чрез изкуствено създадени понятия, периферията не може да бъде съчетана или системно интегрирана, напротив тя буди любопитство единствено като периферна - това е нейният белег. И дори и периферията да не е ценност сама по себе си, евентуалното й централизиране обезличава част от нейното състояние: а това именно е особеният статут на локалната общност и перифериите на новите медии.

В най-общ и теоретичен план проблемът за системната интеграция е проблем за свободния преход между полето на знанието (епистемология) и възможността за познание (гносеология). А този преход винаги ще бъде съпътстван от проблеми.

© Васил Видински, 2002
© Издателство LiterNet, 24. 06. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е четен в рамките на проект "Достъп до литературата" на Център за изкуства "Сорос" - София, 21. 06. 2002.