"ВЪЗВИШЕНИЕ" - НЕУСТОИМ РОМАН ЗА БЪЛГАРСКОТО

Виолета Тончева

web

Още с първия си роман "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004) Милен Русков навлезе ярко в българската художествена словесност. Заявил веднага своята литературна различност, той я доразви в "Захвърлен в природата" (2008) и утвърди с "Възвишение" (2011), като й трите романа излязоха в издателство "Жанет 45".

За разлика от повечето автори, които се губят в множество публикации, докато намерят стила си, Милен Русков започна писателското си поприще с ясна представа както за своето можене, така и за посоката на творческата си амбиция. Посока вертикална, не хоризонтална. Довела до появата на три силни романа, които манифестират умението на автора да сътворява различни, дори коренно различни, художествени контексти, опрени задължително върху съществуващото знание за избраната епоха. Щателно, близко до научното, проучване предхожда емпатичното преселване във фикцията, като я уплътнява и насища със сериозна доза енциклопедичност. Тъкмо в това успоредяване и еманципиране на документално-историческото с художественото, както и в общото им проявление в рамките на мощна романова полифоничност, се крие, струва ми се, най-съществената отлика на явлението Русков.

Тя е ярко застъпена и в последния му роман "Възвишение" - много специална книга, която говори на нас, българите, по начин, който само ние разбираме. Който изразява българското - явното и скритото в нас. Това, което подозираме, харесваме или не харесваме. Което не можем да отречем. Което ни вълнува. В този режим "Възвишение" ни провокира с един абсолютно различен ракурс към българското Възраждане и буквално взривява клишираните представи за този отдалечен във времето, но значим за националната ни идентичност период.

Перифразирайки Шопенхауер, задачата не е да откриеш нещо, което никой не е видял, а да дадеш ново обяснение на това, което всеки вижда. Точно това прави Милен Русков. Кара ни да прозрем отвъд уж познатото Възраждане, като вгражда документално-историческото в един фикционален, но толкова витален, многопластов, живописен и почти дактилен като възприятие художествен свят, че изненадата е зашеметяваща. С интерпретацията, героите, наратива и езика си, с органично българското си чувство за хумор, "Възвишение" едновременно стъписва, очарова и всмуква в себе си. Не си спомням друга подобна книга, която така безапелационно да печели на своя страна читателя. Болгарский, разумей ся.

И той, читателят, охотно се впуска в интригуващата фабула, която тръгва и през цялото време взема из под вид онзи многозначителен надпис върху котленско училище: Помогни ми да тя возвыся. В хода на цялото приключение с двамата бунтовници, сподвижници на Димитър Общи и участници в Арабаконашкия обир, се оказва, че Возвисяването си има работа преди всичко с револуцията, а тя включва многообразни конспиративни, разбойнишки и хайдутски дейности, но също така четене на книги като "Рибен буквар" и "Горски пътник" и свързаните с тях философски размишления върху мирозданието, без по некой си начин да забравя и наслаждението от природните красоти на любезното Отечество. Чак отпосле Возвисяването може да придобие по-отговорни духовни измерения. Но се случва на малцина. Всъщност само на един.

Издържан в стила на Bildungsroman-а, подплатен с богата ерудиция и българска автентичност, разказващ българския 19-ти век от позицията на 21-ви век, "Възвишение" вече бе обявен за най-новата класическа творба на българската литература (Светлозар Игов) и за най-значимата българска книга за последните 50-60 години (Михаил Неделчев), а заради критическата си презумция - и за постмодерен роман (Митко Новков).

Ако и в новото ни образователно министерство ся бяха надлежно наинформировали за тези неща, нямаше да се чудят дали и с кои творби да осъвременят средното образование по литература, може би дори нямаше да допуснат прословутия гаф с Ботев...

Връщайки се при героите на "Възвишение", установяваме, че - както във всеки добър роман, и тук те диктуват посоката на сюжетната интрига и въплъщават нейното послание. Със завидна прецизност и очевидно пристрастие Милен Русков изгражда взаимнообусловените образи на Бай Гичо от Котел и Асенчо от Жеруна. Следвайки логиката на познатия от Сервантес литературен прийом, той отрежда менторството в романовия тандем на по-начетения от двамата. Списовател и автор на донякъде злополучното Обръщение към болгарскому народу, Бай Гичо води разказа от първо лице, поучава, мъдрува и участва в револуционните дела, а когато обстоятелствата го притискат с необратимостта си, приема саможертвата като изход. За разлика от уж безобидния хитрец Асенчо, който вместо идеала, избира предателството. А то никога не е спасение.

В общия, пъстър като нашенска черга, народопсихологически портрет на героите, които обрисува романът, разпознаваме характерни за Възраждането - а дали само за него? - манталитетни особености като нагажденчество, наивитет, плиткоумие, хитрост на дребно, но и чувство за справедливост, любопитство към света, стремеж за знание и т.н. Категорично повече тяло, по-малко дух и никакъв вкус към метафизичното...

Но пък какъв език! Една безподобна смесица - някой я беше нарекъл гърмяща! - от книжовния език на Раковски и котленския възрожденски диалект, в която по неподражаем начин са забъркани комичното и трагичното, високото и ниското. Несъмнено най-големият езиков експеримент в българската литература (Светлозар Игов), "Възвишение" представлява уникална езикова конструкция, създадена изцяло и единствено, за да обслужва точно този роман и неговия исторически и литературен контекст. Меганачинание. Нещо като Милен-Рускова глаголица, която ни поднася своя щекотлив превод на Възраждането, пречупен през призмата на ироничното/самоироничното. Последното сродява Милен Русков с литературните колоси Иван Вазов, Любен Каравелов, най-вече Алеко Константинов, но е най-вече естествено продължение на собствения му стил, немислим без иронията като основен художествен похват, залегнал и в предишните му романи.

Нищо чудно, че в крайна сметка именно демиургичният език на "Възвишение" си присвоява ролята на най-главния герой, в който всички (читатели) се влюбват. В тази любовна история има много романтика и много енергия, захранвани от атавистичните корени на българското, в целия му диапазон от нагласи, очаквания, себеусещане, опитност и какво ли още не. Особено от чувството за хумор. "Възвишение" се забавлява с умението на българина да се надсмива над себе си и света, като второто е за предпочитане, биля :). Обогатена в основата си с щипка английски хумор (логично пристрастие за англициста Милен Русков), цялата тази сложна комбинация от алюзии за българското обяснява неустоимата привлекателност на романа.

Закодирането и разкодирането на смисли е другият стилов похват, с който "Възвишение" съгражда различните си интерпретационни нива.

Прочия, ето какво мисли за себе си езикът на "Възвишение": Ох - кай, - с тоз чиляк не можем се разбра. Поради язиците голяма разлика има и полное недоумение.

Или на пример, когато "Възвишение" се произнася по своята основна тема: Бача ти Берона дума: со знанието ще ся возвисят! Со знанието друг път! Туй е по начало тъй, но как по-точно да стане? Само с принуда ще ся возвисят те!

Искрящ с оригиналния си, зададен от самия него език, "Възвишение" удържа на собствените си естетически критерии от първата до последната 407-ма страница. Забавен и плътен като фактура, той последователно синтезира и извежда посланието за възможността човек да надскочи себе си. Един български роман, в който най-високото възможно ниво е възвишение, а не връх. И извисяването не е възнесение в онзи християнски смисъл.

Пита се, дали пък наистина Българин да си е зла съдба... ... не е име на народ, а болест някоя...

... Но пък напоследък някои българи са се влудили по светлий идеал, и тез не са един и двама. А някои от тях и хич не са случайни хора.

Пита се...

Алея на книгата - Варна, 2 август 2013

Милен Русков. Възвишение. Пловдив: Жанет 45, 2011.

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2013, № 8 (165)