"БЕЖАНЦИ" - БЪЛГАРСКИЯТ РОМАН 2014
Надеждата за катарзис

Виолета Тончева

web

Една книга може да бъде интересна по различни причини, но най-хубаво е, когато изненадва. А романът на Весела Ляхова определено изненадва. Най-напред с актуалността на темата за незавидната бежанска съдба, с която голяма част от българските семейства живеят. Както преди, така и днес.

Освен че романът много дълбоко и лично засяга българското у нас, той ни кара да се вгледаме с по-други очи и в съдбата на хилядите бежанци, които буквално всеки ден пресичат българската граница, бягайки от размирните си родни места. Наистина рядко се случва един исторически роман да има толкова много непосредствени връзки със съвременността и това превръща удоволствието от четенето на "Бежанци" в много повече от среща с хубава книга.

"Бежанци"-те на Весела Ляхова са кауза за Българското. Това е каузата на българите в Егейска Македония, по време на Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на областта след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства - турски, гръцки, сръбски, български. Дори само изброяването на тези събития, зад които стоят хиляди човешки животи, подсказва колко огромна изследователска и художествена задача си поставя авторката, обръщайки се към една болезнена част от нашата история, останала, за съжаление, категорично встрани от полезрението на българската историческа наука. Пренебрегвана, премълчавана по политически причини, постепенно забравена. Отродена би могло да се каже за пореден път от мястото, към което изконно принадлежи. И ето тази огромна празнота и несправедливост се заема да запълни и коригира една смела жена, самата тя потомка на бежанци от Егейска Македония.

Стилът е втората изненада на "Бежанци". Романът грабва с познатия ни и така близък, донякъде позабравен език - езика на класическия наш исторически епос, чийто най-високи образци познаваме от Антон Дончев, Фани Попова-Мутафова, Стефан Дичев, Димитър Димов, Димитър Талев, преди тях Иван Вазов. "Бежанци" говори езика на литературната традиция, но не за да бъде епигонстваща или атрактивна книга, както се надпреварват да го правят повечето съвременни български издания, а защото това е органична потребност и единствено възможният език за онова, което романът иска да каже.

Ето защо "Бежанци" не е претенция, а кауза. И е кауза още, защото артикулира българина чрез философията му за света и себе си, изследва болките и търсенията, слабостта и силата му в един период, когато: "Всичко изглеждаше несигурно, нетрайно и лишено от здрав смисъл", както обяснява един от героите, и защото: "Никой не може да живее, без да знае защо", както обобщава една от героините.

Третата изненада идва от факта, че Весела Ляхова, освен смела, се оказва и великолепна авторка, при това още с първия си роман "Бежанци". Представете си само, този обемист труд от 700 страници е дебютен роман! Подготвян в продължение на цели 15 години търпеливо, добросъвестно и отговорно, с много вкус и себевзискателност, той впечатлява със стила, наратива и художественото пресъздаване на фактите буквално във всеки свой ред. Открит, честен и уверен в себе си, "Бежанци" е рядко убедителен роман.

Струва ми се дори, че докато ние, читателите, констатираме със задоволство едно след друго достойнствата на романа, единственият, който сякаш не се учудва от въздействието му, е самата авторка. Съзнанието, че е написала своя, да го наречем, житейски труд, за нея е по-важно от всичко останало, включително очевидния читателски интерес към "Бежанци". Това усещане за автентичност на писането покорява тотално.

За концепцията на "Бежанци". Тя е хомогенна и това личи най-напред от пълното съвпадение между основанието и посланието. Основанието да бъде написан романът е и неговото послание. Авторката го заявява още в предисловието: "Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит". Това е надеждата на авторката за един, макар и закъснял, но крайно необходим обществен катарзис, важен за себеусещането ни като едно цяло, като общност, като национално самосъзнание, като национална идентичност.

Пита се къде е мястото за всичко това? Къде е мястото да се чувстваш добре като българин? Дали то е материално, или духовно място? Дали е географска територия, или по-висше емоционално измерение? Дали принадлежиш повече към къщата и земята в една чужда вече държава, или принадлежиш повече към предците си в една непозната все пак България? Кое е родното - земята или родината? Това е екзистенциалният избор за българите в Егейска Македония. Попаднали във водовъртежа на военните и политически превратности, те осъмват ту под българска, ту под гръцка власт, ту са сред свои, ту не са и трябва да се изселват в прародината, която пък се оказва не майка, както са очаквали, а мащеха за тях.

Весела Ляхова заселва "Бежанци" с много герои, чиито съдби преплита и разплита в драматичните сюжети на една спираща дъха историческа сага от рода на най-добрите образци в този жанр. Основното място на действието в "Бежанци" Кобалище би кореспондирало донякъде с митичното Макондо на Маркес, което, ако си спомняте, също е създадено от преселници. Разбира се, "100 години самота" не е историческа сага, в Макондо има повече литературен фантазъм, а в Кобалище повече историческа достоверност, но във въздействието си върху читателя двете творби си приличат. Те го завладяват и рисуват в съзнанието му пълнокръвни образи, които дълго го преследват. За да изброя някои от тях - храбрата Капитан Хриса, майката-закрилница Катина, Неда, понесла съдбата си с вродено достойнство, Елена, позволила си да обикне чужденец, неформалният лидер, както бихме го нарекли днес, Коста Солаков, критичният към властта адвокат Германов и т.н.

Въпреки личната обвързаност на авторката с бежанския сюжет, тя не си позволява да бъде пристрастна и навсякъде съблюдава една добре премерена дистанция към героите и цялата художествена тъкан на произведението. Безспорно още едно качество на романа.

Четенето на "Бежанци" не може да не събуди асоциации и с Яворовите безродни арменци, "изгнанци клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик"... След този силен образ на бежанците в поезията, сега Весела Ляхова създава равностоен по сила образ на бежанците в белетристиката. Извън художественото сравнение обаче трябва да се изтъкне, че за разлика от Яворовите, бежанците на Ляхова не са примирени със сполетялата ги съдба, а се опитват да оцеляват, с достойнство, запазвайки българското си самосъзнание. Да оцеляваш с достойнство, въпреки цялата антибългарска среда наоколо, е нравствен избор. Труден преди, както и сега. Винаги личен. И винаги верен избор.

Несъмнено би било хубаво да видим "Бежанци" в игрален филм. Нали наскоро тв сериал "Дървото на живота" по историческата сага "Битие" на Владимир Зарев предизвика огромен зрителски интерес. Въобще обществено-политическите промени у нас през последните години и все по-задълбочаващите се проблеми с корупцията и с безотговорното упражняване на властта от властимащите, събуждат в нацията категоричното желание да прочете наново историята си. И да открие най-сетне корена на злото. В това отношение "Бежанци" предлага много възможности за разсъждение.

Романът не спестява - напротив, нагнетява краските около властта с нейната безскрупулност, жестокост, гавра с човешкия живот, предателства и всякакви престъпления. Властта може да се определи дори като главен герой. Пътят от зараждането на властолюбието до изстъпленията на властта е специален обект на изследване от авторката. На него тя посвещава най-силните страници в романа. Впечатляващо е изведена тази линия в образа на Аргир, който от пастир се превръща в оръдие на партизанстващата върхушка, загърбвайки любовта си към Елена. Като истинско откровение звучат и манипулациите около изкуствено създадената държава Македония и българската помощ в този, за съжаление, успял съветски проект.

Тъжното е, че след като затворим романа, осъзнаваме колко много паралели има той с днешната българска действителност. Питаме се какво правим със себе си и със собствената си история. И докога ще бъде така... Питаме се нима историята е вечно насилие, конфронтация, невъзможност за диалог и неразбиране на другия...

Питаме музата на историята Клио¹, ако историята е разказ за нещата, които са се случили, и историческата сага е разказ за нещата, които са се случили, то дали ние, познавайки разказа, утре бихме могли да предотвратим повторението. Дали бихме могли да избегнем и избягаме от цикъла на нещастието, дали бихме могли да го разомагьосаме...

Въпроси, които романът задава, без да им отговаря, но в самото им задаване Весела Ляхова залага надеждата за катарзис и именно в това се състои майсторството на конструираното послание.

Неслучайно "Бежанци" излиза в "Жанет 45" - издателската къща, която ни поднася най-стойностните български книги - тези, които ни връщат по забележителен начин към историята, карайки ни да осъзнаем наново, да преосмислим българския си корен. Достатъчно е да назовем "Български хроники" на Стефан Цанев, събраните съчинения на Вера Мутафчиева, двутомника на Свобода Бъчварова, Йордан Велчев с "Градът" и "Балканският човек", Милен Русков с "Възвишение", Георги Господинов с "Физика на тъгата".

В руслото на тази висока българска литература се движи и заслужаващият във всяко едно отношение респект роман на Весела Ляхова, който бе отличен с наградата "Златен лъв" на АБК на 41-ия Панаир на книгата, с Националната награда "Христо Г. Данов", и с Първа награда за Роман на годината на портал Култура.бг.

БЕЛЕЖКИ

1. Клио - разказ - от гр. (б.м., В.Т). [обратно]

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2015, № 1 (182)