|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО КАТО ЖИВ РОМАН... ЖОРО ВАСИЛЕВ Виолета Тончева web | Книга за Радио Варна. Втора част
Журналист в Радио Варна от 1993 г. Репортер, автор и водещ на “Здравей, море!”, “Акценти” и др.
Ето това обичам в моята работа - срещата с толкова съдби... Макар че не отделният сюжет ме интригува. За мен времето е някаква безкрайност. Не случайно и моето предаване е през нощта. Сумракът и безсънието са територията на любовта. Нощта ми дава усещането за вечност, конкретно случилото се потъва в чувство за безкрайност. Усещам моето предаване като жив роман, който непрекъснато се пише, в който героите се явяват един по един, претендират за място във времето и пространството, отпечатват се в душата ми и така си остават - като белег, чувство, запомнени думи, дори мимика. Затова и не налагам строги рамки. Оставям госта да даде първоначалния тласък, а аз го следвам мислено и емоционално, за да успея “да извая” неговия портрет. После го подреждам до предишния портрет в галерията, която съществува единствено в съзнанието ми. Портретите излъчват социални, психологически, емоционални, защо не и чувствени вибрации - всичко зависи от силата на откровението и желанието на събеседника да ме допусне във времето, в което живее. В този смисъл радиото и предаването ми са били в мен и ще останат в мен. Наистина така го чувствам. Обичам да наблюдавам човешките характери, да разчепквам болки и радости, да разгадавам самодоволството, острата липса на реализация и всичко останало. Обичам да размишлявам върху човека, толкова сложен, толкова различен.. . Моето присъствие в радиото не дели времето на минало, настояще и бъдеще, а обединява всичко това в сложния възел на динамичното и едновременно статично време. Често се питам защо приемам толкова лично нощните си разговори с радиослушателите. Може би защото чрез тях откривам и част от себе си. Опознавам се и се преоткривам под друг ъгъл. В безпощадното нощно огледало се виждам по-реално, по-вярно. Радиото изисква да се раздаваш докрай. То неизбежно отнема и безброй лични срещи, които никога не ще се състоят. Осъзнаваш колко даваш от себе си, без да се питаш какво точно получаваш. Просто поемаш дъх в дългия път на нощта към деня, след истинския хор от гласове. Не се замисляш как изглеждат, а вече се опитваш да ги видиш в следващия нощен разговор. И така години наред. Не винаги идилично. Предизвиквал съм и възмущение у някои слушатели, обърквал съм чувствата на други към мен. Трети не са скривали възторга си от предаването. Приемам с благодарност и донякъде с любопитство всякакви реакции, защото самият аз не обичам еднаквите хора и още по-малко - рутината. Не съм от спокойните водещи, въпреки спокойствието, което, казват, съм внасял в радиоефира. То идва може би от разбирането, че животът безкрайно се променя, ако свикнеш да посрещаш като приятел безпокойството, което те обхваща сутрин или в безсънна нощ... Затова различните пластове на човешката душа винаги са ме вълнували. Както и жестокото напрежение в усещането за самота - общувам с много хора, а в нощта съм сам със своя глас пред всички... Поемам чуждата болка, но отказвам срещи - не само за да се запази радиомагията, а и защото понякога са злоупотребявали с моето доверие. Това обаче не ме прави недоверчив. Напротив. Ако в душата си изпитвам страх, той е от мисълта тъкмо аз да не изгубя нечие доверие. Септември 2004
© Виолета Тончева Други публикации: |