II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

НЕПОДОЗИРАН ЛОСТ ЗА МАНИПУЛАЦИЯ... СВЕТЛАНА ВЪЛКОВА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Журналист в Радио Варна от 1996 г.

Репортер, автор и водещ на “Вечерен тромпет” и др.

Радиото е тръпка. То не е просто медия, просто работа или просто уплътняване на осем часа от делника. Защото е всичко друго, но не и сивота - в неговата палитра чувствителните ще открият всякакви цветове и всякакви нюанси. Знам го от опита си като репортер, автор и водещ на предаването за изкуство и култура “Вечерен тромпет” - един вечерен Jam Session с тромпет и въображение за онези, които търсят в сферата на духа. Защо точно “Вечерен тромпет”? Изкушените от поезията знаят, че така се нарича едно от емблематичните стихотворения на Борис Христов - (и) мой любим поет.

Професионализмът, коректността, пък ако щете и авторското право изискваха да потърся разрешение от автора, за да именувам така предаването. Като не малко творци напоследък, Борис Христов беше намерил духовно убежище в някакво затънтено село. Свързах се с него след няколко мъчителни опита. Въпреки вълнението и ужасната телефонна връзка успях да обясня коя съм и за какво го безпокоя. Борис Христов прие благосклонно моята идея, като каза, че в крайна сметка тромпетите можело да бъдат всякакви - утринни, обедни, вечерни и т.н. Пожела ми успех и затвори. Дълго време след това не можех да повярвам, че в тези няколко минути се случиха две важни неща: първо - разговарях с поета, когото почти боготворя, и второ - заглавието на стихотворението, което казва толкова важни неща, ще произнасям оттук нататък всяка вечер... Така започна предаването за изкуство и култура “Вечерен тромпет”. Не знам колко ще е дълъг ефирният му живот, но пък началото си струваше.

За осемте години в Радио Варна разбрах, че в основата на всичко е общуването, при това не формалното, а онова, изпълнено с енергийна обмяна, общуване, което създава качествено нов продукт. Може би това звучи твърде претенциозно, но срещите ми с истинските творци ме карат да разсъждавам в тази посока. Това е моята истина и тя ми помага да върша нещата добре. Тъй наречената “културна” журналистика е от друг порядък, има друга специфика, която ми импонира и ме кара да се чувствам на мястото си. Хората на изкуството са чувствителни, деликатни, капризни, странни, самовлюбени, забавни, скучни, честни, разсеяни, извисени, с въображение, с чувство за мисия и с неумолимото вътрешно усещане, че не могат да не го правят (изкуството). Разбира се, не всички, не всичко това едновременно и не винаги. Друг е въпросът дали слушателите имат “вопиюща” нужда от култура днес. Не смятам да полемизирам, дебатът с мен самата отдавна приключи в полза на духовните занимания, а напоследък открих, че имам и съмишленици. Залагам на изпреварващата възпитателна функция на медията - да създаваме изкуство и да говорим за изкуство днес, защото утре ненадейно може да открием, че то ни е страшно нужно, а сетивата ни за него са закърнели.

Често се тиражира тезата за четвъртата власт, която манипулира общественото мнение и аз ще ви разкрия един неподозиран лост за манипулация - не можете да си представите какъв преобразяващ ефект върху хората имат добрата дума и благата усмивка.

И така - НАЧАЛО! Сценарий при непознат събеседник:

Избираш телефонния номер. Отсреща - недружелюбен глас. За части от секундата преценяваш дали това е поза, моментно настроение или нещо необратимо. Прилагаш лоста за манипулация: любезно и интригуващо предложение за интервю, задължителна усмивка в гласа (това личи и по телефона). Отсреща - видимо оживление. Часът на срещата е уговорен - първата малка победа за деня. Вземаш записващото устройство (вече минидиск, а не традиционния касетофон - технологиите са доста напреднали). Бързайки към събеседника, проиграваш наум предстоящото интервю или поне началото му - важно е как ще започнеш. Среща, усмивка, блага дума - ледът започва да се разтапя, вече може и по-напористо. Залагаш на карта, която още не е отворена. В първите общи реплики се опитваш да доловиш що за човек е този срещу теб, какво най-много го вълнува и каква е водещата му мотивация в това, което прави. Междувременно си разгледал картините (ако е художник), хвърлил си едно око на съдържанието на книгата (ако е писател), припомняш си емоцията от спектакъла или филма, който е създал (ако е режисьор) и т.н. И сега започва същинската част - общуването. То невинаги се случва, малко са хората, които свалят бариерата докрай, но толкова по-голямо е предизвикателството да упорстваш в търсенето на пътя към другия.

Понякога необещаващите срещи се превръщат в откровения, случайните запознанства - в приятелства. Повърхностният подход не върши работа - винаги може и така, но рискуваш да получиш суха информация, без да стигнеш до същността. Понякога се чувствам като психолог, който подбира точния метод, за да получи искреност. Но истината е, че и ти трябва да предложиш същото. Тогава се получава, а удовлетворението е пълно. Оттук нататък следва куп техническа работа, за която няма да разказвам, докато получим крайния продукт - едно качествено интервю.

Жанровите възможности са много, важното е да накараш слушателя да изпита поне наполовина емоциите, които ти си преживял при живата си среща с автора или неговото произведение. Дотук е твоята власт, след това е свободната воля на тези, които те слушат - да ти повярват или не. Ако не си се щадил (винаги личи), шансът е значителен.

Това беше просто примерен сценарий на част от един радиоделник. Изкушавам се да споделя нещичко и за тръпката “радиоефир”. И тя е нещо, което не подлежи на обяснение. Но когато светне червената лампа в студиото, всичко се променя - делничните грижи отлитат нанякъде, остава усмивката на звукорежисьора отсреща и можеш да имаш целия свят - абсолютно, безпределно. Можеш да си представяш до безкрай лицата на хората, които слушат твоя глас в ефира; можеш да плачеш, да се смееш, да пееш, да си гневен или хрисим; можеш да имаш само миг, но със сигурност той ще е истински. И все пак, за да се получи цялостното преживяване, в което е скрит духът на магията, не може без музика. Когато е подбрана с усет, тя придава на думите неподозирана сила. Точно в такива моменти се случва онази емоция, която Лорка нарича “дуенде”...

Много са срещите ми с големи личности на нашето време - всички те оставиха у мен различни, но запомнящи се усещания. Някои от разговорите са ме разтърсвали, други са променяли нещо в мисленето ми, във възприятието ми за нещата от живота. Имам и безброй забавни случки. Няма да забравя как с Радой Ралин едно лято обикаляхме час и половина малките улички около хотел “Одесос”, търсейки подстъп към Фестивалния и конгресен център. Районът беше отцепен заради автомобилното ретрорали - част от програмата на Международния филмов фестивал “Любовта е лудост”. Бай Радой, както му казваха, не ме остави да скучая - явно му беше приятно в женска компания, пък и разполагаше с богат арсенал от еротични вицове, които разказваше на доста висок глас, така че забавлявахме и всички минувачи наоколо. Те се спираха, поздравяваха го, стискаха му ръцете и му пожелаваха да продължава в същия дух. Той пък надълго и нашироко им развиваше последните си теории за държавата, конституцията и душманите на народа.

Особено място в емоционалната ми памет заемат и двете ми срещи с Валери Петров. Още като начинаещ репортер през 1997 г. ми поставиха отговорната задача да направя интервю с него. Беше дошъл във Варна за два дни, но възможностите за индивидуални срещи бяха доста ограничени. Започнах да се подготвям ден преди голямото събитие. Препрочитах познати неща, търсех скрития им смисъл, опитвах се амбициозно да формулирам интелигентни въпроси, достойни за личността на автора. На импровизираната пресконференция в Кукления театър се събраха много хора. Успях да заема стратегическа позиция точно срещу Валери Петров и да поставя касетофона на близко разстояние. Задавах един след друг въпросите си, които макар и проникновени, бяха доста отвлечени, докато колегите се интересуваха от конкретни неща. Напрежението растеше, но аз не се отказвах и счетох мисията си за изпълнена, едва когато прехвърлих 70 процента от предварителния си план. Напуснах срещата с достойнството на начинаещ, докоснал се плахо до професионалните висоти. Все още не знаех, че съдбата (в случая записващата техника) е решила друго - мисията се оказа невъзможна точно на финала. Касетата се повредила и от моето интервю “шедьовър” се чуваше силно премодулираният глас на големия български творец. Доплака ми се.

Дълго след това не можех да се отърся от усещането, че съм пропуснала нещо много важно, нещо, което вероятно се случва веднъж в живота. Но... напук на христоматийните афоризми, шансът може да кацне и втори път на рамото ти. Няколко години по-късно Валери Петров отново дойде във Варна. Бях категорична - това интервю ми принадлежеше по право! Състоя се в една празна кънтяща аудитория на Варненския свободен университет - само аз и Валери Петров. Този дребен деликатен човечец в поовехтяло сако толкова силно ме респектираше, че ми изглеждаше като исполин. Разговорът се получи - този път нямах нужда от лист, въпросите сами изскачаха отнякъде, отговорите ги провокираха, всъщност в един момент беше трудно да се каже кой пита и кой отговаря - попивах всяка дума, всяко откровение, давах си сметка, че тези мигове са само мои. По-късно щях да ги споделя със слушателите, но сега - този подарък си беше за мен! “Кое от всичките малки прекрасни неща в живота Ви е най-скъпо?” “Така, като си помисля... май че самият живот...

Помните ли, имаше една пиеса, в която кралят знаеше, че живее своя последен ден на земята. Колко скъпо и мило му беше всяко дребно нещо, на което иначе никога не би обърнал внимание - как прекрасно е изнурително да прекопаваш градината, колко хубав е звукът от мокрия парцал, с който трябва да бършеш пода ежедневно, за да си изкарваш прехраната... Да, наистина - дребните неща правят живота ни толкова скъп...”

Януари 2005
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.