II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

НЕПРЕСТАННА РАБОТА НА МИСЪЛТА... СТЕФКА МАРИНОВА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Журналист в Радио Варна, 1975-1979, 1982-1992

Репортер, автор и водещ на “Комсомолски маяк”, “Младежки радиоклуб”, “Лице” и др.

Журналист във varnapool.net

Пътя към радиото ми показа удивителната Дарина Димитрова, чиито прекрасни очерци бяха единица мярка за професионализъм. По онова време Радио Варна имаше в съботния следобед десет минути за очерци и всеки белетрист опитваше перото си в този изкусителен жанр. За виталната, огнена Дарина Димитрова това беше запазена земя. Пространството на нейния дух. Годината беше 1975-а. Третата „къща” на Радио Варна приютяваше няколко редакции - културна, младежка, обществено-политическа и стаята на парафьора. Започнах работа в младежката редакция. Случих и на заместник-главен редактор. Много бързо се уверих, че Донка Бърдарова е най-финият човек, с когото съдбата ме е срещала. Тя умееше да слуша, да вниква в словото с артистична лекота, да цени думите и въплътената в тях мъдрост и красота. Случих и на колеги - широко скроените Иван Пенев и Атанас Стоев - моите първи шефове. Идеите гъмжаха в главите им и бързо се превръщаха в сценарии на предавания или в собствено литературно творчество. Беше времето на тежките магнетофони и на грамадните „тави” с магнетофонна лента, които така брилянтно редактирахме, че интервюираните от нас вероятно се разпознаваха само по тембъра. Паузи, повторения, неточни изрази попадаха под безмилостната гилотина и пълнеха кошчето. Случваше се тавата с лентата да падне и да я навиваме отново - бавно, търпеливо, като скъпоценност, защото гласът на нея „идваше” от Добруджа, Дуранкулак, Шабла, Генерал Тошево, Руен, Малко Търново, от цялата Североизточна България и Черноморието.

В Радио Варна, колкото и странно да е, дори критичният анализ на седмичната програма ни помагаше да израстваме. Затова и така бързо преминавахме по горещата стълба нагоре и от репортери ставахме редактори и автори на сценарии. Първите ми предавания се наричаха „Средношколска антена” и „Комсомолски маяк”. Но истински свое почувствах едва предаването „Младежки радиоклуб”. Концепцията и първите издания бяха на Иван Пенев, който наложи следобедния диалогичен стил в ефира на Радио Варна; по-късно го поехме с Детелина Богданова и заедно създавахме деветдесетте вълнуващи минути - тя пред микрофона, аз - пред редакционния телефон. Днес всичко се създава в студиото, но тогава живият диалог беше истинско преживяване, особено конферентните връзки с млади хора от Девня, с младежки бригади от корабостроителния завод, пристанището или по време на жътва. Обичахме това, което правим, и правехме това, което обичаме - тази беше тайната на нашите 90 истински минути в ефира и Детелина Богданова с богатия си глас я разкриваше на слушателите всяка поредна сряда.

И до други, също тъй силни, човешки страсти се докоснах чрез радиото. Социалните промени, които започнаха след 1989 г., не бяха само сблъсък на идеи, те раждаха нова публицистика, в общественото пространство зазвучаваха нови гласове и истината ставаше достъпна чрез радиото.

Но най-хубавото, което ми подари Радио Варна, беше възможността да правя „Лице” - предаването, по което работих през 1991 г. Идваше времето на възвръщането на човека към истинските ценности. Човекът откриваше себе си в доброто и търсеше пътя към Бога. За мен това беше предаване за истината, моят опит за достигане до истината за човека и съм щастлива, че Мирослава Стаматова, отговорен редактор на културната редакция, ме подкрепи. Тя обичаше експериментите и винаги беше готова да се заеме с нещо ново. Спомням си как с Тамара Велинова избирахме музиката за всяко предаване и с какво въображение тя търсеше музикалните илюстрации за различните теми. „Лице” беше предаване за правото за избор на човека, за възможността човекът да прояви своята истинска природа, целия свой ресурс и да преодолее ограниченията, които му пречат да живее щастливо и пълноценно. Всичко това, пречупено в конкретна история, в конкретно преживяване, пораждаше откровения разговор в ефира.

Във времето на прехода микрофонът осъществяваше невероятната връзка със слушателите, които правеха своите открития. На фона на глада през 1991 г. те си припомняха случки, събития, които разкриват силата на общността и им влияят през целия живот, като тази например: през 1940 г. мъжете от Въглен проправили пъртина през дълбокия сняг, за да пренесат на ръце болния си съселянин до града. Тогава за сетен път се уверили, че светът става по-добър, когато са заедно.

В първото издание на „Лице” гост ми беше варненската актриса Катя Динева. Разговаряхме по темата “Какво друго ни е необходимо, за да живеем, освен хляба и свещите, с които осветяваме тъмните стаи и тъмните ъгли на душите си”. За начало избрах становището на една рано побеляла жена от варненското село Добрина. „Няма нищо по-страшно от самотен дом”, ми беше казала тя. И още: „Няма нищо по-страшно и от изморен човек с посивяла душа и изпепелени чувства.” Думите й подтикнаха слушателите да разкажат за това как постигат желанията си, имат ли любов, работа, щастливи ли са. Изборът на Катя Динева за слушателите тогава беше монолог на майката от „Светото семейство”, пиеса от Дьорд Швайде, постановка на Станчо Станчев. Гласът й излъчваше нейното собствено послание за човешка доброта, за неспестена сърдечност.

Подготвяйки друга тема, посетих добричкото село Житница, където също се срещнах с обикновени жени, люлели в скута си внуци, правнуци. Те нямаха време да четат томовете на Иван Хаджийски, нито да се взират в корените на народопсихологията. Но бяха проникнали в силата на стария български благослов за „живот и здраве” и бяха доловили в него надеждата за днешния ден. Затова мъдро подсказаха на слушателите, че минало и бъдеще се срещат винаги днес и в сегашното. Жените от това българско село с мирис на жито носеха в себе си мярката за време. А нейното най-живо проявление откриваха в празника. Село Житница тогава беше едно от малкото опазени от миграцията към града села, с 272-ма млади жители, ненавършили още 30 години. Питах се тогава - и сега се питам, ще съумеем ли да направим наистина така, че посланието за празника да се превърне в морал и здраво да ни привърже? Ще ни научи ли Времето да ценим празниците - празници не на богатата трапеза, а на богатата душевност, и ще ни върне ли към първоизвора?

Защото нещото, без което не можем нито днес, нито утре, е паметта. Няколко поколения израснаха в атмосфера на посегателство срещу тази памет. Без да познават символи като символичното къпане в ранни зори със сняг или вода, без да очакват нетърпеливо всяко ново утро, в което непременно ще се случи нещо весело и интересно, хубаво и тайнствено, като всяко нещо, което идва от света на възрастните. Защото беше време, когато емоциите, породени от именния ден и самото желание за имен ден беше наречено най-общо религиозност и нямаше място в онзи наш свят... Вече платихме и продължаваме да плащаме дан за всичко това с отчуждението помежду ни. Но мнозина ли усетиха как и от спомена, и от това самоотричане продължава да ни боли?

Като подобен празник приемам и двете книги за Радио Варна - те затварят в себе си автентичност, човешки съдби, преживяване, съизмерване, очарование от вплитането на собствения глас в мислите на другите, в очакването за нещо добро и в светлата вяра, че това добро зависи и от нас. Всеки от нас, според творческите си сили и според собствената си сетивност, търсеше своята истина подобно на Йовковия Сали Яшар, за когото е ясно: „С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората.”

Радиото като единствена електронна медия тогава се вместваше в територията и на новините, и на публицистиката. Затова и всеки от екипа се потопяваше по избор или в едното, или в другото. Според натюрела си. Важното беше да бъдем живи хора, да ни боли от неуспеха и да се радваме на успеха, докато шлифоваме и таланта, и душата си, за да заблести нейната добродетелност. А разговорът със слушателя да стане достъпен, точен и богат от непрестанната работа на мисълта.

Юни 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.