II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

МОЯТ ПОЛЕТ В ЕФИРА... РАДОСЛАВА МАНЯРОВА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Репортер в Радио Варна, 1973-1995

Директор на НИМХ - Варна

Наистина беше полет. Във времето, когато имаше едно радио и една телевизия и радиото беше хегемон, нямаше начин да говориш и да не те чуят. “Казаха по радиото...” бе най-сигурната гаранция за достоверност. Това бе моята школа по изграждане на характер и самочувствие.

Всичко започна с метеорологията. През 1972 г. бе създадено Бюро „Прогнози” към Националния институт по метеорология и хидрология във Варна. Дотогава звучаха военните синоптици. Официално си предадохме дейността и аз с цялата си наивност очаквах на събитието ни да присъства Радио Варна. Нали те всичко знаеха? Много по-късно научих, че журналистиката е колективно изкуство, в което радиото е призвано да бъде посредник между аудиторията и ефира.

През 1973 г. започнахме да ходим в Радио Варна, за да записваме седмичната прогноза. Бяха големи вълнения. Първо трябва да те пусне милиционерът. Влизаш във фоайето. Още си спомням тежката аристократична обстановка, пропита с представата за баловете в красивата къща. В средата на залата, осветявана от Oberlicht, точно под висящия полюлей, те посреща кръгъл диван с прекрасна дърворезба и тапицерия от тъмночервен плюш, други два ъглови дивана в същия стил допълваха интериора...

Добър глас и правоговор, без диалектизми и фъфлене - това бяха задължителните изисквания за достъп до ефира на Радио Варна. Най-важното, разбира се, бе умението да общуваш със събеседника. И досега съм убедена, че репортерството не се учи. Или го можеш, или не. С обучение не се създава нито жаждата за новини, нито стръвта за работа, нито умението да откриваш събитието, нито да накараш човека да си каже, каквото му е на душата. Три минути - толкова беше лимитът за репортаж или разговор. За това време трябва да заинтригуваш слушателите още с увода си, да кажеш каквото трябва, при това да го направиш заедно със събеседника и накрая да сложиш логичния край. Първите думи за мен бяха най-важни - да са такива, че да звъннат покрай ушите на “драгия слушател” и да го изпълнят с очакване. Мисля, че успявах. Името ми се чуваше често в ефира, дори прекалено често - ограничението за сътрудници бе не повече от 2 пъти седмично. Аз вече се бях ориентирала към по-развлекателните предавания без политическа отсянка - “Туристически меридиан”, съботните и неделните сутрешни предавания, по-късно “Бизнес Интеграл” и др. Работех с Румяна Паскова, Таня Големанова, Иван Пенев, Илиана Василева, Виолета Тончева, Николай Илиев, Владимир Вътев, Галена Ковчазова, Атанас Илиев. Не мога да изброя всички. Работихме повече от 20 години. Разчитахме взаимно един на друг и затова всичко беше наред. Всеки редактор искаше да има сигурен репортер. Изпратиш го и имаш материал на ниво. Провали просто не можеше да има. А когато все пак се случваше да “падне” някое мое интервю, истински страдах и изпитвах чувство за вина пред човека, когото съм притеснила и който напразно очаква, заедно с близките, “да се чуе по радиото“. Защото това наистина се приемаше като голямо и особено лично събитие, нещо извънредно важно. Веднъж ме пратиха при изявена детска лекарка от чешки произход, но интервюто не бе излъчено - говорела с акцент... На Слънчев бряг пък попаднах на истинска находка - рускиня на 70 г., живееше във Финландия, 15 години поред отсядаше в един и същ хотел, на една и съща дата, в една и съща стая, а на всичко отгоре на тези години редовно се явяваше на конкурса “Мис Слънчев бряг”. От предаването “Туристически меридиан” обаче не харесаха разговора ми не за друго, а защото рускинята била белогвардейка или невъзвращенка. За да докажа обратното, трябваше да се върна в Слънчев бряг и да взема служебна бележка, че другарката е със съветски паспорт. Времето си имаше своите ограничения. Както всяко време впрочем.

Имала съм толкова интересни срещи - с любимите български актьори Георги Калоянчев и Никола Анастасов, със съветската филмова звезда Людмила Савелиева, с първия български космонавт Георги Иванов, с първия победител в международната регата “Кор Кароли” кап. Георги Георгиев, след него с Николай Джамбазов - наистина не мога да изброя всички. Не по-малко важни за мен бяха и стотиците обикновени хора, станали герои за минути чрез микрофона, който държах. Много мои интервюта излизаха и във вестник “Народно дело“, като следях никъде да не се повтарям. Държах всичко да бъде различно, ново, интересно. Така няма да забравя великата Таня Масалитинова, която гостуваше в толбухинския (сега добричкия) театър. Покани ме в стаята си в хотела. Седях срещу нея, гледах я в блестящите сини очи и не вярвах, че жената, която боготворях на сцената, е тук с мен и това й доставя удоволствие. Показа ми новите си дрехи, купени току-що. Мисля си сега, че винаги успявах да създам контакт със събеседника. Това беше някак си вътре в мен. Убедена съм, че доброто интервю става, когато и събеседникът те харесва и уважава. От теб трябва да лъха искреност, и топлина, иначе разговорът звучи служебно, репетирано и сухо. Разбира се, най-напред те приемат с респект, защото си представител на институцията, но това е само кредит на доверие. Същественото идва след това и ако не успееш да спечелиш събеседника, оставаш с безинтересен запис. Това е тайната. Затова днес се наложиха предаванията на живо и добри са тези водещи, които създават искрата на съприкосновението и пораждат у слушателя чувството, че са му приятели. Мисля, че това исках да постигна и аз, но беше още много рано за тези неща. Далеч по-късно започна живото ми репортерстване. Дотогава всичко се слушаше, оценяваше, отхвърляше или се махаше неподходящото. Молехме се да “слуша” заместник-главният редактор Донка Бърдарова. Тя беше по-широко скроен човек, високоинтелигентна, мила, деликатна.

Ние, репортерите, ходехме с едни големи магнетофони “UHER”, с тегло 10-12 кг. Имам си спомен от тях - плексит на рамото. После купиха други, по-малки, но не всеки успяваше да се добере до тях. Постоянно закъсвахме с батериите. Отидеш на другия край на града или по-далече и изведнъж - засечка. На едно място се опитаха да ми помогнат, като извадиха батерии от един мегафон, но нищо не стана. Записът трябваше в готов вид да е не повече от 3 минути. Много неща могат да се кажат за толкова време. Майсторството се състоеше в това, суровият материал да не е повече от 3-4 минути. След като направехме записа, се нареждахме на опашка за прехвърляне в четвърто студио, като изчаквахме реда си на едно от аристократичните червени кресла. Следваше рязане и лепене на суровия запис. Каква композиция падаше! Завърташ лентата на монтажния магнетофон, слушаш записа, спираш, връщаш, пак слушаш, режеш, лепиш и пак слушаш. И така, докато събереш най-доброто в заветните 3 минути. Бяхме станали спецове в монтирането. Буквичка (разбирай звук) можеш да изрежеш - казваше се “от заекващия да направиш оратор”. Ами лепенето? Първо използвахме едно ужасно миришещо лепило в шишенце от лак за нокти. След това у някои се появиха специални лепенки, подобни на тиксо. Но ги имаше само този, който поддържаше връзки с чужбина - обикновено колегите от програмата на чужди езици. Радиомонтажът се извършваше на едни големи машини, които стояха или в сутерена, или в някой коридор. И постоянно сновяхме между трите сгради на радиото. Течаха едни нескончаеми ремонти, но затова пък постепенно ставаше все по-комфортно, докато се стигна и до построяването на сегашната модерна сграда.

Като се връщам сега към репортерските години в Радио Варна, си спомням колко много мечтаех да работя с малък магнетофон. С големи трудности успях да се сдобия с един, който за съжаление даваше дефектен шум. Но дойде ерата на подвижните радиостанции - една наистина революционна ера. Няма ги магнетофоните, няма го рязането, няма го слушането - невероятно изживяване за този, който обича новото, рискованото. Ако не си се научил да кажеш, каквото трябва в рамките на 3 минути, ако досега си се връщал с дълги записи, които досадно и уморително трябва да свеждаш до 3 минути, просто не ставаш за репортер с подвижна радиостанция. Аз винаги тръгвах с ПРС-то, изпълнена с приятно вълнение и докато пътувахме до мястото на събитието, въртях в ума си първите думи, с които интригуващо да вляза в разговора. По-нататък бе лесно за мен, защото следваше живият, необработен диалог, който правеше контакта със събеседника естествен. При репортаж или анкета тръпката идваше и от случайността да (не) попаднеш на най-подходящия контрагент на улицата... Това беше времето на Димитър Вълчев. Вече съществуваше известно разчупване. По радиото звучаха и по-необработени гласове. Вълчев имаше дрезгав глас, според основния радиоканон - неподходящ. Но този глас стана любим на радиослушателите.

По примера на предаването “Разговор с Вас” на Божана Димитрова и благодарение на настояването на Донка Бърдарова се реши да се подготвя подобно предаване и в Радио Варна. “Един час от следобеда” се излъчваше в четвъртък от 16,30 до 17,30 ч., спечели бързо голяма аудитория, получи повече програмно време - от 16 до 19 ч. и прерасна във “В средата на седмицата”. Най-щастливият ми момент настъпи, когато Вълчев ме покани за репортер с подвижната радиостанция. Приех го като оценка за уменията ми. Всичко бе на живо. И двамата имахме оригинални хрумвания, нестандартни идеи и това ни водеше до интересни хора и събития. Мога спокойно да кажа, че Вълчев бе един от големите професионалисти на Радио Варна. Той умееше, заедно с екипа си, да експериментира, да рискува и така предаването му придоби невероятна популярност. Хит, както се казва днес. Разбира се, случваха се и фалове. За да избегнем уговорените и нагласени отговори например, търсехме редовно мнението на човека от улицата, но въпреки случайността при подбора на събеседниците репортерът пак отговаряше за прозвучалото в ефира. Ето защо правило № 1 гласеше: Пази микрофона! Обикновено интервюираният инстинктивно посяга към поднесения микрофон, но ти трябва да го държиш здраво и да го отдалечиш от събеседника. По време на режима на тока една жена издърпа микрофона от ръката ми и направо се разкрещя в него: “Връщам се от работа, не мога ни да изпера, ни да сготвя, ни да си видя децата...” Опитах се да овладея ситуацията, но възмутената жена не спираше да се оплаква. Доста се притесних, но случаят остана без последствия.

И все пак - нещо се бе случило. Тогава като че ли не го осъзнавах. Всички ние - и репортерите, и интервюираните, се бяхме научили какво може и какво не може да се говори. И ето, някой се осмеляваше да си каже какво му е, имаше пробив в правилата. Хората ставаха по-смели, по-критични.

Ние също.

Мога да кажа, че “В средата на седмицата” с водещ Димитър Вълчев се разви като най-смелото и критично предаване на Радио Варна. Валя Ахчиева и аз бяхме негови постоянни репортери. Гордеех се, че съм единственият нещатен репортер, който излиза с ПРС. Екипът бе незаменим. Не си давах почивка и затова изживях най-ползотворното си време. Работех като синоптик на смени, а всичките си свободни дни посвещавах на радиото. Особеното ми име се чуваше и в прогнозите, и в репортажите и това ме направи още по-популярна. Радиото работеше за моята известност, но аз го компенсирах с всеотдайност. А името е нещо много важно за репортера. Контрагентите искат да разговарят с известни личности и приемат това като оценка.

Иначе за волности в ефира все още бе много рано. Веднъж откривахме сезона на Златни пясъци. Като метеоролог знаех, че същата вечер ще има пълнолуние. Бях толкова въодушевена, че завърших репортажа с картина от плажа, където и вечерните часове са красиви, особено при пълнолуние. На някои началници това се сторило двусмислица, насочваща към нощни къпания ли, що ли... Наложи се да си почина за известно време от радиото. Вълчев обаче ценеше и защитаваше репортерите си. Как мечтаех за нещата, които сега се случват. Исках да имаме среща със слушателите на предаването. Така щяхме да бъдем по-близо до тях, да усетим пулса им. Но не можеше. Ставаш прекалено велик и популярен. А не бива. Трябваше да има за всички еднакво...

Върховен момент в моята кариера беше гостуването на Божана Димитрова. Тя дойде в Радио Варна, за да води оттук своя “Разговор с Вас” във “В средата на седмицата” заедно с Димитър Вълчев. Аз и Виолета Тончева бяхме репортери. И досега помня репортажа си от завод “Дружба”. Летях. Светът беше мой...

След това сътрудничех и на Радио София. Но никога не се осмелих да оставя метеорологията и да мина само на радиовълна. Та нали имах и двете. Мисля освен това, че всеки си тежи на мястото.

После дойде новото време. Смени се екипът на радиото. В ефир тръгнаха нови предавания. Заговори се за бизнес. Виолета Тончева отвори ефира за него с първото модерно бизнес предаване в България “Бизнес Интеграл”, проходило с първата рекламна радиоигра, специализирана информация, образователни рубрики и... чувство за хумор. След успеха на първия “Бизнес” направихме прощъпалник в моя дом. С бялата пътека, търкаляща се питка и мед я посреща... Предаването се излъчваше още дълго време. Ние обаче за пръв път в радиоефира говорехме за валутни курсове, сделки, борси. Необичайно и вълнуващо. Аз участвах с “Бизнес-метео прогноза” и страхотно се забавлявах да правя микс от прогноза, бизнес, политика. Получаваше се нещо като художествено произведение - картина от думи. Пращах слънце, където трябва, вещаех облаци и бури за “лошите”, предупреждавах, че вълнението на морето е опасно за... Мисля, че успявах да смеся най-важното от бизнес информацията за деня с прогнозата за времето и да забавлявам както слушателите, така и себе си. И все още вярвам, че никой друг не може да го направи по-добре от мен. Защото и досега съм най-добрият метеоролог между журналистите и най-добрият журналист между метеоролозите. Не мога да престана да рисувам с думи събития, случки, празници. Умея да играя с фрази и слова. Забавлява ме дори мерената реч, а оригиналните ми хрумвания са навик. Придобила съм самостоятелност, инициативност, пробивност, умея да водя разговори, имам бързи реакции и вземам бързи решения... И всичко това ми даде радиото!

А днешното време ме отдалечи от него. Промени се длъжността ми в Националния институт по метеорология и хидрология, усложниха се задачите ми, дори прогноза за времето вече не правя. Сега съм ръководител на Националния институт по метеорология и хидрология във Варна и само слушател на Радио Варна. А как ми липсва радиото!

Завиждам с бяла завист на днешните водещи и репортери, които могат да си позволят толкова повече неща от нас... Как бих правила радио сега! И все се заричам - един ден ще го напиша - и за радиото, и за метеорологията. Когато имам време!...

Юни 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.