II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

ОТ Т.НАР. “ТУХЛА” КЪМ ЖИВОТО ПРЕДАВАНЕ... ЛЮБОМИРА МИТКОВА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Журналист в Радио Варна, 1982-1990

Автор и водещ на “Младежки радиочас”, “Комсомолски маяк”, “Страж на родния бряг”, “Криле” и др.

Член на Адвокатската колегия - Варна

Още в началото май трябва да започна с извинения, за да не се налага да ги поднасям чак в края на този радиоспомен, към който се връщам след толкова години с огромно удоволствие. Извиненията са за това, че едва ли мога да напиша нещо толкова важно, че да е достойно да влезе в историята на радиото и толкова интересно, че да си струва да му се отделя място в тази книга. Съгласих се да участвам в създаването й по една много съществена за мен причина. От целия ми житейски и трудов стаж годините, през които работих в обществено-политическата редакция на Радио Варна, са най-хубавите. Не само защото всички ние, които правехме младежките предавания тогава, бяхме много млади. Просто сърцето ми остана завинаги в радиото и ето точно това искам да кажа на всички, които четат тези страници.

В продължение на 8 години правих детски и младежки предавания. Това бяха годините на началния и плах преход от силно цензурираната журналистика към по-свободния изказ, към малко по-смелите идеи. Време на преход от т.нар. “тухла” (изцяло записано предаване) към живото предаване по подготвен сценарий, разбира се, но вече с възможности за импровизация и с риск да се каже нещо, което не е предварително съгласувано с отговорния редактор, с парафьора, с партийната линия или с обществената нагласа.

В началото имаше две младежки предавания. Едното - “Младежки радиочас”, адресирано до учениците и студентите, беше с продължителност 60 минути. Това предаване наследих от Жени Христова - радиожурналистка, която остави навсякъде в радиото ярка следа от своя талант и перфекционизъм. Другото предаване носеше тежкото идеологическо име “Комсомолски маяк”, траеше 45 минути и се отнасяше до т.нар. “трудова младеж,” като изискването беше да бъдем повече сред работниците в производството, а те мъчно се изразяваха пред микрофон. Точно от “Комсомолски маяк” започна кариерата ми на редактор и водещ. В последната сряда на всеки месец 45-те минути на “Маяк”-а се заемаха от друго предаване, предназначено за военните моряци, наречено “Страж на родния бряг”. Този военен вариант всъщност изготвяха военни журналисти, а ние в редакцията подготвяхме само свързващия текст между материалите. После всичко това се четеше и слушаше от специално определен офицер от щаба на Военноморския флот и - едва след неговия параф, вече можеше да се излъчва по радиото. Много скоро след като постъпих в редакцията двете младежки предавания се обединиха в едно с времетраене от час и половина. Новата младежка емисия си остана с тоталитарното название “Комсомолски маяк”, макар че точно оттам започнаха плахите ни експерименти за нещо по-съвременно, по-разговорно и по-живо. Заедно с отговорния редактор Христо Рачев - един прекрасен ръководител, без особени усилия успяхме да лансираме идеята за живо младежко предаване, което да се води от студиото, да има паралелен екип в съседно студио и същевременно подвижна радиостанция от обект в града. Започнахме да подбираме по-разговорни и злободневни теми, а най-смелото ни начинание предвиждаше да смесим разговора от трите места, като включим в него събеседниците от двете студия и тези при подвижната радиостанция. Това беше трудно предаване, защото водещият трябваше да координира цялата тази говорилня и да владее положението, за да не изтърве някой нещо, което после цензорите в партийните комитети да нарекат провокация. В цялата програмна схема имаше само едно подобно живо предаване - “В средата на седмицата”, но колегата Димитър Вълчев, беше много “по-печен” от мен, та в началото малко ми притреперваше, да си призная. Слава богу, не си спомням да сме имали сериозни проблеми и издънки.

През зимата на 1986 г. стартира ново сборно младежко предаване, върху концепцията на което дълго умувахме и най-накрая го нарекохме “Криле”. То събра всичко вече отработено като тематика, натрупан творчески и технологичен опит, но появата му бе свързана с по-модерен начин на комуникации с младата слушателска аудитория. Имаше открит телефон за връзка със слушателите, за въпроси към гостите на предаването, появиха се и първите социологически проучвания. Записвахме анкети с различни мнения на млади хора по основната тема на предаването, след което психолози и социолози коментираха тези мнения, разискваха проблема с останалите участници в предаването и така се създаваше дискусионна обстановка, понякога доста напрегната. Между другото, кариерата на известния политолог Огнян Минчев започна още през студентските му години тъкмо с подобни коментари в студиото на нашите младежки радиопредавания.

Съзнавам колко странно звучи това днес, когато във всяко предаване има жив разговор, дискусии, даже откровени и нецензурирани скандали, но всичко, за което разказвам сега, се случваше в годините на т.нар. „идеологическа журналистика”, преди почти 20 години, когато всяка, макар и малка, новост, се посрещаше с особена предпазливост и недоверие. Ние обаче имахме късмет. Повярваха ни и ни разрешиха да пробваме нещо различно, без прекалени волности, разбира се. Дали сме успели, можеха да кажат само нашите слушатели. Броят на техните обаждания беше за нас индикатор за усилията ни да заинтригуваме аудиторията в продължение на 2 часа всяка седмица.

Естествено, пълната творческа свобода при избора на тематиката беше невъзможна, тъй като имаше задължително отразяване на определени политически събития, с което понякога се прекаляваше и вероятно това е било много отегчително за слушателите ни. Но нека да не се лъжем, средствата за масова информация бяха длъжни да подържат официалната линия и беше просто невъзможно да останеш в системата, ако се правиш на голям смелчага. Аз поне не съм работила с такива колеги. Правеха се нови неща, звучаха малко по-остри реплики, излъчваха се критични материали, но в рамките на допустимото. Това е истината. Не ми се иска сега да разправям на по-младите, че точно ние сме открили топлата вода. Не е така и не мога да го напиша. Напротив. Сега журналистиката е информационна и отворена за всякакви идеи и проблеми, но не съм сигурна, че е напълно свободна, макар и на пръв поглед да няма цензура.

Искам да спомена и един малко известен факт. През 1989 г. в Радио Варна започна да се излъчва първото изцяло платено предаване, което не беше реклама. Това беше всекидневна 30-минутна емисия за българските моряци, които в момента са на път, излъчваше се на специална честота на къси вълни и беше изцяло платено от БМФ. С други думи - това беше предаване по поръчка, което един тричленен екип, ръководен от моя милост, всеки ден излъчваше. То съдържаше информация за България, цени, политическа обстановка.

Вече беше дошъл историческият 10.11.1989 г., имаше голямо политическо напрежение и истински злободневни събития. Спомням си голямата стачка в радиото по време на т.нар. “Луканова криза”. Голяма част от колегите бяха завързали на ръцете си сини кърпи, вместо предавания звучеше само музика и от време на време се пускаха протестни клипове. Тогава една от колежките, член на синдиката “Подкрепа”, ме попита защо ние продължаваме да готвим предаването за моряците и нямам ли намерение да спра екипа от работа. Беше много възмутена, когато й отговорих, че този, който поръчва “музиката”, може би не симпатизира на “Подкрепа”, и докато работим в платено предаване, не можем да изразяваме политическите си пристрастия, независимо от голямото социално напрежение, което безспорно ни заливаше отвсякъде.

И тъй - защо оставих сърцето си в радиото? Във всеки случай не само заради това, че често казвах на слушателите: “Ще бъда с вас през следващите 2 часа, аз съм Любомира Миткова.” Разбира се, за младия човек популярността е нещо приятно - тя носи гъдел и самочувствие, не го отричам. През всичките тези години не се работеше за пари, макар че радиото не изключваше възможността за добри хонорари, ако изпълняваш поръчки и на други редакции. Магията на радиото и досега е нещо необяснимо за мен, магнетизмът на ефира привличаше нас - по-младите, така дълбоко, че не обичахме почивните дни. Често се събирахме по редакции и в барчета, за да умуваме върху някаква все още сурова идея, трескаво я обсъждахме, спорехме, понякога заимствахме и доразвивахме теми от софийски предавания. Изобщо беше много, много хубаво! Не само заради младостта, а и заради нещо друго, което всеки от нас назовава по различен начин, а всъщност то е едно и също...

Юли 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.