|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО ПИСМО ОТ АМЕРИКА... КОСТА ГЕОРГИЕВ Виолета Тончева web | Книга за Радио Варна. Втора част
Журналист в Радио Варна, 1974-1984 Преводач-говорител, репортер, автор и водещ, Програма на чужди езици, Програма на български език Консултант в Отдела за външни отношения на Световната банка, Вашингтон
Бях студент, когато мой приятел и сътрудник на Английска редакция ме доведе един летен ден в Радио Варна, за да ми покаже новата си работа. Беше ми интересно и се застоях, направих един-два материала, които изглежда не бяха много лоши, защото “минаха”. После започнах да превеждам новини, пуснаха ме на микрофон и така мина лятото. През следващото лято вече бях “стар” сътрудник, а когато завърших следването, ме назначиха постоянно.
Първите няколко сезона ми бяха най-интересни. Учех занаята, срещнах интересни и интелигентни хора, работата беше много динамична и ми допадаше. Аз съм кротък и неконфликтен по природа (не казвам, че имам благ характер) и общо взето се разбирах както с колегите, така и с главните редактори. Възможностите ми вероятно са били скромни, но не ми липсваше самочувствие. Увличаше ме техническата страна на занаята - монтирах с часове, гордеех се със способността си да взема оттук дума, оттам израз и да сглобя едно цяло ново изречение. Доста по-късно се замислих, че това, което върша, може би не е съвсем етично. Сред колегите имаше интересни хора. На тези, които работеха със своя роден език, завиждах за лекотата и свободата на изказа, защото на мен ми струваше доста усилия, за да постигна същото на английски език. Да се прави българско радио на шест езика не е лека работа, но мисля, че при нас се получаваше. Все пак ми докривяваше, когато някои шефове оценяваха всички редакции с една и съща мярка. На Английска редакция даваха за пример постиженията на Руска редакция, без да отчитат различията на аудиторията, нейния манталитет и култура. Много неща научих през тези първи години, но и много време загубих в преоткриване на колелото, вероятно по липса на добри домашни примери.
Някъде в края на 70-те, след 5-6 сезона в радиото, започнах да губя интерес към работата си. Може би стигнах “тавана” на своите професионални възможности, може би нещата вече ми се отдаваха с твърде голяма лекота, може би нямаше нищо ново, което да задържи вниманието ми. Потърсих занимания извън радиото - пях, свирих, занимавах се с театър. Започнах усърдно да сътруднича и в програмата на български език и няколко години имах толкова много работа, че не ми оставаше време да скучая. Аз и досега съм все така - най-добре ми е, когато не мога да вдигна глава от работа. През този период - началото на 80-те години, Българското радио започна да звучи по-разкрепостено: появиха се нови предавания, чуха се нови гласове, разчупиха се някои от стереотипите. Ще ми се да мисля, че и аз, заедно с колегите, съм допринесъл малко за това. Всяко начало, както знаем, има и край. За мен той дойде през лятото или есента на 1983 г. Нещата, които в началото наивно не виждах, а после се правех, че не забелязвам, започнаха да ми дотежават. Наричаха тогава медиите “средства за масова информация”. Аз дълги години наистина вярвах, че информирам хората и през ум не ми минаваше, че върша нещо друго. Веднъж чух, че журналистиката била “пропаганда с факти” и си помислих, че това е много циничен поглед върху нашата работа. После започнах да забелязвам, че за някои неща се говори непрекъснато, а за други никога не става дума. Първоначално това не ме дразнеше, защото и аз, като повечето хора, си имах доста добра вътрешна цензура. Дойде момент обаче, когато тази вътрешна цензура започна да ми тежи твърде много. Спомням си, че в дълги и мъчителни семейни разговори за желанието ми да напусна радиото объркано обяснявах, че се чувствам като човек, който е манипулиран да манипулира другите. Тогава все още не знаех, че никъде няма управляващ елит, който по един или друг начин да не манипулира медиите в свой интерес, че и в т.нар. “свободен свят” журналистите също разполагат с голяма “свобода”, за да упражняват собствената си вътрешна цензура. Упражняват я и до ден днешен... Сега ми е лесно да казвам, че първото най-хубаво нещо за мен в радиото беше отиването ми там през лятото на 1974 г., а второто - напускането ми в началото на 1984 г. Тогава обаче нещата не изглеждаха така лесни. Сам пуснах “питомното”, без дори да зная къде да търся “дивото”. Година по-късно то само ме намери, но това е друга история. Поуката за мен - важно е да разбереш кога да си тръгнеш. Не го ли направиш, ще се лишиш от възможността да срещнеш следващата случайност, която ще промени живота ти. Стара истина, която моят собствен опит потвърждава, гласи: когато пред теб се затвори врата, то е, защото друга врата вече е отворена някъде напред. Трябва да продължиш пътя си и когато я стигнеш, да влезеш без страх през нея.
От 20 години не живея в България и понякога ме питат дали не изпитвам носталгия. “Рядко - обикновено отговарям аз, - и бързо ми минава.” Истина е. Има още толкова много неща, които искам да направя. А времето все не стига и остава все по-малко... Август 2004
© Виолета Тончева Други публикации: |