II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

КОЙТО ЧУЛ - ЧУЛ, КОЙТО НЕ Е ЧУЛ - ДА Е СЛУШАЛ... ИВАН ПЕНЕВ

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Журналист в Радио Варна, 1970-1991

Автор и водещ на “Черноморско утро”, “Добро утро в събота” и др.

Когато времето отмине и страстите утихнат, човек може да си позволи да забрави лошото, неприятното, кавгите, да гледа на тях като нещо незначително, дори смешно. Затова след молбата на Виолета Тончева да стана съавтор на втората й “Книга за Радио Варна. Традицията е модерна”, реших да й предоставя една малка част от отдавна замислената и вече почти написана моя книга, в която оживяват образи и събития от Радио Варна, но предимно с положителен знак, леко забавни и малко тъжни.

Двадесетте години, от 1970 г. до 1991 г., заемат основно място в житейската ми и трудовата ми биография. Това бяха години на големи, в някои отношения дори фатални промени в социалната, икономическата и духовната сфера на страната ни и в частност на Варненския регион. През тези години „главоломно” се развиваше корабостроенето, Долината на голямата химия беше на мода, построи се фериботната връзка Варна-Иличовск, укрепваха се и се създаваха нови елитни животновъдни ферми, които за няколко години демократични промени разсипахме и сега трябва да ги създаваме отново. Нещо, в което нямаме равни на себе си. Но глупостите не са от днес, имаше ги и преди. Създаването на АПК (Аграрно-промишлени комплекси) и ПАК (Промишлено-аграрни комплекси), изграждането на 100 000-тонни танкери, повсеместното строителство на помпозни партийни домове са само част от примерите за тези глупости. Когато започна голямата разруха в селското стопанство със създаването на АПК и ПАК и успоредното с това грандоманско развитие на промишлеността в големите градове, което доведе да обезлюдяването на селата и “преквалификацията” на кравари и трактористи в корабостроители и дизелостроители, в този период започнах работа в Радио Варна.

Лятото на 1970 година. Месец юли. Поредният юлски пленум на ЦК на БКП - и той исторически. Аз все още съм в изпитателния 6-месечен срок като литературен сътрудник в редакция “Информация”. Седем души подготвяме двучасовото утринно предаване на Радио Варна „Черноморско утро”, рожба на незабравимия Георги Великов-Гецата. В компанията съм на все мастити журналисти: Гецата, Петко Петрушев, Стефан Янев, Мария Долапчиева, Друмка Христова, Румяна Паскова, Лилия Гунева и аз. Един ден на планьорката в 13,30 ч. се решава в новините на другия ден да се излъчи интервю или изказване от директора на корабостроителния завод, тъй като в решенията на пленума има цял раздел за развитието на българското корабостроене. Друмка подготвя „Утрото”, значи тя движи въпроса. След поредица телефонни разговори получава обаче категоричен отказ от съответното място и заявява на Гецата, че няма да има нито интервю, нито изказване. “Как няма да има!”, ядосва се Гецата и изпада в едно от онези емоционални състояния, когато нищо не му се разбира, понеже говори с изключителна скорост. Случайно съм в редакцията. Решавам да се притека на помощ на колежката, още повече, че сме състуденти от СУ “Климент Охридски”.

Наперен млад репортер, тръгвам аз с допотопното магнетофонче. Заради важността на задачата ми осигуряват старата “Волга” с шофьора Паруш. Изправям внушителна, два без десет снага пред секретарката на директора. “Вие при кого?” “От Радио Варна, при директора.” “Нали ви се каза, че...” Но аз вече съм вдигнал слушалката на вътрешния телефон и звъня на директора Георги Георгиев, когото нито бях чувал, нито виждал до историческия юлски пленум. “Другарю директор, от Радио Варна...” “Нали ви казах вече - никакво интервю!”, реже ме той. “Трябва да ме приемете, защото задачата е от ОК на БКП”, плаша го аз. “Не ме интересува (безстрашен човек). Няма смисъл да идвате.” “Но аз вече съм тук, при вашата секретарка.” “Брей, че нахалство, хайде влизай...”

Когато влязох, се смутих не толкова от размера на кабинета, колкото от размерите на самия директор. Висок поне колкото мен, но три пъти по-широк в раменете, а едната му длан, колкото моите две. Абе краката ми се подкосиха. Разгеле, хрисим човек излезе, разказа това, което трябваше и се разделихме по живо-по здраво. По-късно разбрах от Гецата, че бил гюллетласкач, национал... Ако знаех това, можеше и да не изпълним партийната задача.

Друга история. Краят на 70-те години на миналия век. Практични варненци започнаха да остъкляват северните си балкони. Имаше жилищна криза, а северните, кухненските балкони ставаха неизползваеми, както и самите кухнички - особено през зимата. Остъкляването създаваше уют, топлина и възможност дори да се спи в кухнята, което беше почти масова практика. В същото време ГОНС (Градският общински народен съвет) беше забранил всякакво остъкляване.

Най-върл противник на остъкляването беше арх. Людмил Банев - тогава заместник-председател на съвета, а по-късно секретар на ОК на БКП и СМЧ (силно мой човек) на Тодор Стойчев. Въпреки това заявих в месечния план темата за остъкляването в предаването „Добро утро в събота”, което водех всяка събота в продължение на няколко години. Темата бе приета и започнах подготовка. Да не пропусна - темата ми бе подсказана от наш слушател. Цялата подготовка премина с активното съдействие на много слушатели. Постепенно се създаде внушителна група от съмишленици, които дотогава не се познаваха. Един ми донесе решение на тогавашния комитет по строителство и архитектура, в което се уточняваше, че „остъкляването на балкони и лоджии се разрешава при доказана необходимост”. Имаше за какво да се хвана. Проведох няколко разговора с главния архитект Божков.

В един от разговорите той ме посъветва да разгледам старите варненски къщи и тяхното остъкляване, характерно за всички крайморски градове. Още един факт в подкрепа на моята позиция, макар че арх. Божков защитаваше официалната позиция - никакво остъкляване, защото... иначе нямаше да бъде главен архитект на Варна. Най-много ме окуражаваше гражданската активност на варненци.

Звъняха ми по телефона, тревожеха се, даваха ми полезна информация, практични съвети. Без тях нямаше да мога да реализирам темата. По едно време бях на косъм да се откажа. Няколко дни преди предаването един от най-активните слушатели (за съжаление съм забравил името му, беше възрастен, достолепен гражданин) ми звъни тревожно - нашите противници, т.е. тези, които са против остъкляването, вече са при председателя на съвета, щели да ходят и в ОК на БКП. Предаването обаче ги изпревари.

Ще прескоча останалите подробности, като ще предам само смисъла на последните си, заключителни думи, каквито водещият си позволява в края на всяко предаване. Това, което казах, не бе записано в сценария, защото той се парафираше. И думите ми щяха или да бъдат зачеркнати, или да бъдат така редактирани, че да не си ги позная. Та в заключение обобщих, че остъкляването е вече процес, който не може да бъде спрян със забрани и с разрушаване на вече остъклените северни балкони. Този процес ще продължи, но балконите ще бъдат грозни. Затова ГОНС трябва да вземе нещата в свои ръце, да създаде специализирано предприятие със съответните архитекти, монтажници, строители, за да бъдат балконите не само остъклени, но и естетически издържани... Жалко е наистина, че днес, въпреки различната обществено-политическа посока, в която се развива вече толкова години България, проблемът с остъкляването на балконите си остава на същото ниво.

Но да се върнем към моя разказ. Разбира се, след предаването се обаждат на главния редактор и му трият сол на главата. Допускам, че не е било от най-голямото началство. Вика ме Бачо Илия (Илия Панайотов - главен редактор) и започва да чете пасажи от сценария на глас. Аз стоя като на подсъдимата скамейка. Най-сетне той обръща сценария и казва заплашително: “Да прослушаме ли контролния запис?” Имаше практика всичко, което излъчвахме, да се записва и пази поне седмица. За целта се ползваше един грохнал полски “Грундиг”. Нали мълчанието е злато, мълча. “В сценария си упоменал, че ще има заключителни думи на водещия, а самите думи ги няма?” “Е, другарю Панайтов, който чул - чул, който не е чул - да е слушал. Пък контролният запис може и да е повреден, може някой да го е изтрил по погрешка, ще го накажем и готово.” Хитрецът Панайотов се подсмихва, изважда едно бонбонено лукче и ми го подава. “Инхалира белите дробове. А ти виж, в следващото предаване се извини за позицията си.”

Аз написах едно хубаво извинение в сценария на следващото предаване „Добро утро в събота”, дадох го на главния за параф, но... забравих да го прочета пред микрофона. Нали знаете - който чул...

С този “Грундиг” имам още един спомен. Водя „Черноморско утро”. Дежурен редактор Дарина Димитрова, Мишо Пирев е тонтехник, останалите от екипа не си спомням. Говорителите четат новините, аз почивам и пуша цигара до прозореца и дебна да не ме хване Тихата стъпка (пожарникарят), а Мишо разказва някакъв виц. Избухваме в смях и точно в този момент чуваме последните думи на говорителката:: „А ето какво заяви другарят...”

Тонрежисьорът пита Мишо на кой магнетофон е МЛ-то (магнетофонна лента), но той твърди, че няма такова и още се смее под влияние на вица. Настъпва хаос, всички се втурват да търсят проклетото МЛ с трийсетина секунди запис, а аз се пресягам към “Грундиг”-а и завъртвам временния стоп. Дотук не са изминали и десет секунди. Чак след 4-5 минути МЛ-то е намерено, заредено и говорителката повтаря въвеждащите си думи. Мишо пуска МЛ-то, а аз стартирам, едновременно с него, контролния запис.

Недочакали осем часа (края на предаването), в студиото нахлуват Илия Панайотов - главен редактор, Иван Ставрев - партиен секретар и заместник-главен редактор, заедно с главния инженер Людмила Хаджиева. Лицата им свъсени, излъчват сериозна закана. Измъквам се покрай тях - ни лук ял, ни лук мирисал, а те залягат над магнетофона. Слушат веднъж, два, три пъти, очите им вперени в часовниците и немеят каква е тази работа. Паузата, според “Грундиг”-а е ни повече, ни по-малко от 8 секунди. Лентата не е лепена, не се констатира и изтриване на паузата - технически всичко е изправно, а паузата е едва 8 секунди ?! Такава технологична пауза е допустима и никой не носи наказателна отговорност. Ето как благодарение на моята намеса екипът отърва наказанието, а началниците дълго време се чудили как така, като слушали новините, им се сторило, че паузата е дълга близо пет минути, а записът сочи друго. Кой им е виновен, че така им се е сторило...

В края на 70-те и началото на 80-те водех и едно друго предаване от пет минути - „Добро утро, другарю директор!”. Изключително инфарктно предаване, а водещият винаги беше на ръба на наказанието. И макар че понякога имаше и други автори, всички свързваха предаването и критиките в него с мен. Автор на един от текстовете бе партийният секретар Иван Ставрев - как да не му се доверя. Обект на критиката се оказа архитект Людмил Банев, заместник-председател на ГОНС. Ставаше дума за безразборното лепене на афиши и некролози, което загрозява града. Като ресорен инженер Банев беше на мушката. След предаване излизам от сградата на радиото и се насочвам към ресторант “Севастопол” за една шкембе чорба. Насреща ми кореспондентът на „Работническо дело” Николай Станев. Спира ме и заговорнически ми шепти, че слушал тазсутрешното ми “Добро утро...” и разтреперан ми казва да вземам мерки, защото “горя”. Людмил Банев бил СМЧ на Тодор Стойчев, когото пък помежду си наричахме “Гаулайтер на Варненски окръг”. Взех съответните мерки, нали съм от актива на братската партия БЗНС, дори три години бях секретар на Окръжното ръководство на БЗНС и отървах кожата. Но слонът забравя, ала Людмил Банев - не. Някъде към 1984 г., в края на предаването „Черноморско утро”, на което съм водещ, чета прогнозата на синоптиците и като стигам до умерения вятър, си представих строените панелни блокове, между които, дори да няма вятър, така духа и взех, та изтърсих: “А в новите квартали на Варна, където блоковете са построени по „специален” начин, ще духат до силни североизточни ветрове.”

Че като ме задуха тогава един вятър... Тъкмо пак бяхме се обединили с Телевизионния център и директор беше Николай Димитров. На съвещанието в понеделник, водено от въпросния архитект, той се обърнал към директора ми с думите: “Николай, ти на синоптици ли си директор или на журналисти?” В същото време един от художниците във „Вулкан” - Петьо Маринов - ме среща и разправя как секретарят по идеологическите въпроси Геновева Михова много се смяла на моята шега. Тъй или иначе трябваше да се явя при Николай Димитров: ”Кажи сега, какво да те правя?” Споразумяваме се да ме накаже с лишаване от микрофон за известно време. Какво пък, тъкмо щях да си почина малко и нямаше да ставам рано, за да водя сутрешни предавания. Междувременно някак тихомълком от програмата отпадна и предаването „Добро утро, другарю директор!”.

Юни 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.