II . РАЗКАЗИ НА ЖИВО

“ЧЕРНОМОРСКО УТРО” ИЗРАСНА В ПЕРИОДА НА ПРЕХОДА... БИСТРА ВАРНЕВА

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна. Втора част

Журналист в Радио Варна, 1988-1992

Автор и водещ на предаването “Черноморско утро”

Кореспондент, отговорен редактор на в. “Стандарт” - Варна

Гл. редактор на РТВЦ, в.“Позвънете Новини”, Радио Фокус - Варна (през 2006 г. става първия главен редактор на радиото)

Идеята за сутрешния блок на Радио Варна “Черноморско утро” тръгва от Георги Великов и 1966 г., когато аз не само не съм била в радиото, но дори не съм подозирала, че някога ще бъда журналист и ще прегърна тази професия като нещо много лично. Така се случи обаче, че тъкмо “Черноморско утро” ме изведе на моя журналистически път - във времето, когато главен редактор на Радио Варна стана Иван Тодоров - човек с многостранна култура, напредничаво мислене и богат опит. Прекият ръководител на “Черноморско утро” Стефан Грозев и тогавашното ръководство на медията решиха, че има нужда от “свежа” кръв в сутрешната програма и през 1987 г. обявиха конкурс за редактори - водещи. Надежда Стефанова се представи добре, но не се задържа задълго в радиото. На следващата година Елена Бангиева, аз и Ирена Желева спечелихме конкурса и бяхме назначени на работа. През 1989 г., отново чрез конкурс се търсеха мъже, но никой от кандидатите не се открояваше.

В тези конкурсни изпити имаше два детайла, които си струва да бъдат отбелязани. Първо, беше много трудно да ти обърнат внимание, ако не си член на БКП. На радиото се гледаше като на идеологически институт, който формира общественото мнение, за което безпартийните не се приемаха за подходящи. Второто, което ми се струва по-важно - много повече отсега се наблягаше на професионалните изисквания. Примерно беше невъзможно да те приемат за водещ, ако имаш говорен дефект, ако говориш на диалект, ако не владееш правописа, ако не си в час със събитията - не само у нас, а и по света, ако нямаш богата обща култура и конкретни интереси поне в една сфера... Железни изисквания, които днес, за съжаление, рядко са определящи за журналистите - не само в електронните медии.

Сутрешната програма на Радио Варна наблюдаваше заместник-главният редактор Иван Ставрев. Имало е случаи да му се сърдим, когато по няколко пъти връщаше със забележки текстовете и записите ни. В интерес на истината обаче неговият педантизъм изгради у нас онази необходима дисциплина към словото и точността на фактите, която е особено важна за добрия журналист.

Като структура “Черноморско утро” бе магазинно предаване, което включваше новини от региона и страната (също препредавахме сутрешния информационен бюлетин от програма “Хоризонт” на БНР), информации на наши кореспонденти от Черноморието, разговори в студиото по определена тема и задължително - репортаж от събитие с ПРС (подвижна радиостанция). В по-ранния етап тези разговори в студиото предварително се записваха, редактираха и прослушваха. Не бих казала, че ставаше дума само за цензура, както днес някои се опитват да твърдят. По-скоро - за непълно доверие във възможностите както на техниката (с увеличаване броя на отворените микрофони в студиото качеството на излъчения звук падаше рязко), така и в готовността на самите водещи и гостите им да водят разговор на живо. За това се изискват понякога изключително бързи реакции, на което не всеки е способен, особено ако опитът му е малък. А такива бяхме всички, които водехме “Черноморско утро” в края на 80-те. Изключение правеше само отговорният редактор на предаването Жени Стоянова, която имаше дълъг стаж в радиото. Тя беше изключително взискателна към себе си и към нас, но и винаги готова да помогне, дори в детайлите. От нея запомних едно правило, което доказа валидността си през годините: “Човек не трябва да се взема прекалено насериозно в ролята си на радиоводещ. Помислиш ли, че си велик в журналистиката, ти си свършен.” Чувството за величие в тази всекидневна, изстискваща нервите и физическите сили работа убива дори и собствените критерии за качество. А въобрази ли си един журналист, че казва истината от последна инстанция, слушателите моментално губят доверие в него.

Организацията на работа най-общо бе следната. В “Черноморско утро” през 1988 г. като редактори работеха Стефка Маринова, Румяна Паскова, Стоян Бобчев, Минчо Минчев (след промените оглави РТВЦ - Варна, и загина нелепо в автомобилна катастрофа) и по-младите, които бяхме и редактори, и водещи - Жени Стоянова, Елена Бангиева, Ирена Желева и Бистра Варнева. Малко по-късно дойде Дарина Рачева, след нея - Даниела Иванова, Здравко Танев, Кремена Цветкова, Арман Бабикян.

Предаването се излъчваше всеки ден от 6 до 9 ч. Темите подлежаха на планиране, даже преди обществено-политическите промени на 10.11.1989 г. съществуваше една доста остаряла традиция, темите (или поне част от тях) да се посочват предварително за 3 месеца напред. По-късно динамиката на събитията отрече тази практика. Нещата се променяха толкова динамично, че само врачка или екстрасенс можеха да предвидят кое ще бъде актуално след седмица, камо ли след историческия 10 ноември.

Ние се стараехме да държим ръка върху пулса на времето, да каним събеседници, които имат да кажат нещо интересно или значимо, да пишем и говорим както за обществено важни, така и за любопитни факти от делника. Пътувахме и много в командировки - районът на радиостанцията обхващаше тогавашните окръзи Варненски, Толбухински и Бургаски. Всеки от нас бе въоръжен с по един магнетофон „UHER” - супер марка в аудиозаписите, даваше кристален звук, но тежеше цели 8 кг.

Представяте ли си как се носи това нещо за анкета сред тълпа от хора или просто в лятната жега в курортите, в завода или на полето?!

И така, всеки ден един от нас бе автор на сценария за “Черноморско утро” - определяше темите, събеседниците, събитията, които ще бъдат отразени с ПРС, и своите автори, били те колеги от радиото или външни сътрудници. После този сценарий се пишеше доста подробно в три екземпляра - за водещия, за музикалния редактор и за тонрежисьора. В началото водещият не можеше да се отклонява кой знае колко от написаното предния ден. Помня, че на програмни съвети (всеки понеделник) честичко бяхме критикувани например за това, че сме решили пред микрофон по някакъв начин да обявим следващата песен. Или че репортерката от мястото на събитието не е задала съвсем точно същите въпроси, надлежно описани в сценария. Или че се е получила дупка в ефира между думите на нейния събеседник и намесата на водещата от студиото. Лека-полека обаче критериите се променяха, изискванията към нас - също. От само себе си се наложи свободата да маркираме основните теми в сценария, но да не четем буквално написаното. Стремяхме се от радиото да звучи животът такъв, какъвто е, не някаква негова фризирана, гримирана или застинала картина.

Като говорим още за техниката, с която работехме - днешните радиожурналисти трудно могат да си представят титаничния труд, който трябваше да вложим, за да се получи една озвучена кореспонденция например. Така наричахме текст на автора, в който фигурират и записи на други хора. Работехме на едни големи монтажни маси, чиято марка вече съм забравила, с магнитни летни - или МЛ на радиожаргон. И така, човекът е говорил половин час, а ти трябва да го сведеш до 1-2 минути, защото радиото не търпи дългите форми. Или пък да подготвиш от този половин час интервю от максимум 5 минути, в които да се съдържа най-важното. И фразата да не е накъсана, да звучи логично. Започваше едно безкрайно прослушване, рязане на ленти - по метър, 2 и повече, лепене с тиксо... Понякога паузите в записа бяха толкова дълги, че се случваше МЛ-та от по три метра просто да отиват в коша.

Сценариите пишехме на пишещи машини, някои от тях толкова древни, че клавишите изскачаха изпод пръстите ни. Компютърът навлезе едва в средата на 90-те, а днес е най-ловкият помощник при монтажа. Тогава губехме ужасно много време в записване и монтиране. В това досадно занимание неоценима помощ ни оказваха двете магьосници на монтажа Румяна Лазарова и Добринка Томова. В живото предаване пак разчитахме на звукотехника и тонрежисьора - ако по някакви причини записите не се излъчваха по сценарния ред, реакцията на аудиторията никога не закъсняваше, както впрочем и наказанието за технологичен пропуск. Подготовката на радиопредаване е истинско производство и без желязна дисциплина резултатът е просто един хаос. Ако между всички нас в екипа нямаше синхрон и разбирателство, това веднага се долавяше от слушателите.

Днес доста се спекулира с това, че преди 10.11.1989 г. в медиите е имало цензура. Отговорът е: и да, и не. Беше ясно, че не можеш да излезеш в ефир и да ругаеш партийната линия, дори да не си съвсем съгласен с нея. Но това, че редакторът и наблюдаващият заместник-главен редактор четяха сценариите и се подписваха на тях, не може да се нарече цензура. Това е необходима редакция, която гарантира професионално качество на журналистическия продукт в радиото. И днес съм убедена, че още една оценка, още един поглед върху написаното е само в полза на добрата журналистика. Когато пиша коментари или анализи, в ролята си на главен редактор на в. “Позвънете Новини” днес, аз винаги искам още един колега да прочете текста, преди да бъде публикуван. Това се прави в името на точността и обективността, за да не бъдат допускани фактологични грешки. А грешките могат да бъдат какви ли не. Целта е слушателят, читателят, зрителят да получат вярната информация, а не ние да се правим на велики, нали?

Имаше и теми табу, както и думички, които дори не помисляхме да използваме. Такава жестока тема беше “Голямата екскурзия” на етническите турци през горещото лято на 1989 г. В началото на този процес от София бяха спуснати инструктажи какво се иска от журналистите в районната радиостанция. Нашите задачи бяха да обикаляме региона в многобройни командировки, особено в районите с компактно турско население, да правим репортажи за заминаващите и оставащите, да подчертаваме причините, които ги подтикват за едното или за другото. Тази работа бе изтощителна и изнервяща, повечето не бяхме съгласни с партийната линия и го споделяхме помежду си, но не си спомням някой (дори и от колегите, които после се изявиха бурно като демократи) да бе вдигнал глас да коментира открито тази тема. Това точно може би бе автоцензурата, която подсъзнателно си налагахме. До есента на 1989 г. оставаха само месеци, но полъхът на промяната още не беше станал “Вятър на промяната”, както пееха “Скорпиънс”. Системата изглеждаше непоклатима, но... само изглеждаше.

Никога няма да забравя датата 10.11.1989 г., когато на пленум на ЦК на БКП свалиха Тодор Живков. Няма да забравя и дните след това с целодневните, предавани по радиото и телевизията, заседания на Народното събрание, жарките речи, нечуваните преди това обвинения и признания от дългогодишни комунисти. В тогавашното фоайе на сградата на Радио Варна (сега частен имот на бизнесмена Красимир Узунов) имаше старичък телевизор, пред който всички се струпвахме да гледаме и продължавахме да не вярваме на очите си. Дежурният за деня редактор се чувстваше наказан, че трябва да седи в стаята и да пише сценарий, докато другите ставаха свидетели на историята...

После нахлу най-бурното време в новата история на България - изключително благодатно за професията на журналиста. Най-вече за радиожурналиста, защото бързината на тази електронна медия (тогава още нямаше интернет) оставаше ненадмината. Предаванията ставаха все по-живи и динамични, в “Черноморското утро” включвахме всяка сутрин поне по два обекта за репортажи с ПРС, представяхме в ефир стачки и митинги, стараехме се винаги да покажем и двете противоположни мнения. Твърдя, че даже в този период журналистите в Радио Варна не бяха прекалено самонадеяни и крайни в оценките си, макар че след 10.11.1989 г. нищо вече не беше същото. Скоро след промените влезе в сила решението за деполитизация на журналистите в БНР - симпатизирането на която и да е политическа сила не можеше да се афишира. Междувременно се появиха нови политически пристрастия - някои от членовете на БКП не подновиха членството си в БСП, когато през 1990 г. тя се преименува, други станаха “правоверни” демократи. Това не вредеше на работата ни, поне ако се съди по обажданията на слушателите, с които “Черноморско утро” имаше постоянна обратна връзка. Дежурният редактор записваше слушателските мнения и ги коментираше в ефир в края на предаването. В този период обществото ни беше ужасно поляризирано, често ни ругаеха с типичните за момента обиди “сини”, респективно “червени” боклуци. А ние, донякъде лековерни в младостта си, брояхме тези обаждания и бяхме най-доволни, когато техният брой се изравняваше. Не можехме да угодим на всички, но в този случай очевидно улучвахме обективния тон, който ядосваше поравно слушателите опоненти. Помня един случай, когато на програмен съвет колегите от следобедното предаване (сред тях най-ангажиран политически беше Николай Илиев, член на СЖБ “Подкрепа”) настояха пред заместник-главния редактор Иван Ставрев “да даде повече свобода на репортерите” за отразяване на събития с ПРС. Ставрев беше от БКП ръководството на медията и доста несправедливо му бе лепнат етикет на “цензор”. “Колеги, вие чукате на отворена врата, “Черноморско утро” отдавна използва максимално възможностите на живите включвания”, отговори тогава Ставрев.

От дистанцията на времето и в името на справедливостта обаче би трябвало да се отбележи, че повечето от хората в радиото бяхме увлечени от еуфорията на политическия момент. Мислехме, че създалият се наскоро СДС олицетворява нашите надежди за обществена справедливост, че най-после идва времето, в което ще ни оценяват не по партийна принадлежност, а по качества и способности; че пазарната икономика ще дръпне индустрията напред, а обществото ще се подреди по-справедливо. През 1990 г. по повод участие в една международна конференция в Радио Варна гостува един съветски професор по икономика. Между другото той сподели: “Вашата държава ще се оправи по-лесно от нас, защото при малката държава и проблемите са малки.” Не се случи точно така, за съжаление, но тогава вярата ни в бързите общественополезни промени беше огромна. Вероятно това се е усещало в поведението ни пред микрофона.

През есента на 1990 г. премиер на страната беше Андрей Луканов. Новосъздаденият профсъюз “Подкрепа” започна мощна национална стачка, която целеше свалянето му. В политическата битка се включиха и БНТ и БНР, които нямаха право на ефективен протест, но изразяваха отношение с редовното излъчването на фрагмент от песента на The Beatles “Let it be”. Помня вечерта, в която Андрей Луканов подаде оставка. Трябваше спешно да променя сценария на сутрешното предаване, което щях да водя - да махна заставките с “Let it be” и да избера песен, подходяща за промяната. Обадих се на Тамара Велинова - музикален редактор на предаването и я помолих да включи в списъка “Brick in the wall” (”Тухла в стената”) на Pink Floyd - култова, както се казва днес, песен, която от 1989 г. свързвахме с падането на Берлинската стена. Оказа се, че тази песен липсва във фонотеката. Ами сега? Двете измислихме нещо по-асоциативно, но също близко до идеята - “Imagine” на John Lennon. Няма да забравя колко много слушатели се обадиха онази сутрин - да изразят възторг от оставката или пък гневни, че БСП се предава без бой. Една от реакциите особено ме впечатли. “Предайте на водещата да не се радва толкова, защото от нов началник и малко теленце не се знае какво говедо ще излезе”, пророкува той. Не знам дали чак толкова съм се радвала, както се е сторило на слушателя, но за останалото той излезе почти прав...

Акцентирам върху тези превратни моменти в историята на “Черноморско утро”, защото те бяха определящи и за отношението на хората към радиото, също и за нашето професионално израстване. На ход трябваше да обмисляме реакциите си, да допускаме или не политически декларации (които по правило водеха след себе си ре-контра-декларации), да приемаме или не някой гост в студиото, от когото можеше да се очаква провокация и дори ругателства в ефир, как да парираме крайните нападки, без да ни обвинят в цензуриране, как да бъдем близо до истината и до слушателите...

Не беше лесно - дори в чисто технологичен смисъл, да работиш в “Черноморско утро”. Това се отнася за целия екип, който по това време включваше водещ, говорител, звукорежисьор, звукотехник и дежурен на телефона. Сутрешната програма на Радио Варна траеше от 6 до 9 ч., следобедната продължаваше от 15 до 18 ч., през останалото време Радио Варна препредаваше програма “Хоризонт” на БНР За да се подготвим за старта на “Черноморско утро” в 6 ч., ние трябваше да бъдем в радиото най-късно около 5.15 ч., за да могат техниците и режисьорите да си подготвят техниката, ние - да съберем актуалната информация за деня - прогноза за времето, състояние на пътищата, справка от Морския спасително-координационен център и пр. Преди да се въведе транспорт за сутрешния екип (мисля, че това стана през 1989 г.), всеки трябваше да се спасява сам - в зима, сняг, мрак или проливен дъжд. За да стана в 4 ч. (да има време “гласът да се събуди”, както обясняваха говорителките), поръчвах събуждане по телефона. Жените от телефон 143 ни познаваха добре и всяка сутрин приятелски ни подканяха: “Хайде, време е за работа!”

В постигането на правилен говор и интонация както при говоренето, така и при четенето пред микрофон, много ни помагаха говорителките Дора Добрева, Константина Пеева, Ирина Косева. Правоговорът бе магията, която те владееха до съвършенство и с право понякога проявяваха нетърпимост към грешките ни. Това ни направи много по-прецизни към културата на говора и точността на изказа - нещо, което днес несправедливо се поставя на заден план сред уменията на водещите в електронните медии.

Предаванията постепенно ставаха все по-динамични, по-живи и с по-кратки форми. В тази техническа главоблъсканица ключова бе ролята на звукорежисьорите на пулт, също и на техниците, които с ловки пръсти сменяха поредните МЛ-та на магнетофоните. С добра дума споменавам звукорежисьорите Лили Зарчева, Фила Попова, Тодор Кръстев, Стоян Стоянов и Румен Спиров.

Имало е спорове между нас, но в крайна сметка винаги стигахме до извода, че добро предаване се получава само ако хората работят за него в истински екип и се разбират без много думи. Музикалните редактори Евгения Чапаева, Димитричка Хаджиева, Тамара Велинова, Ангел Истатков не бяха задължени за присъстват при излъчване на предаването, но нашият текст и тяхното оформление трябваше да накарат “Черноморско утро” да звучи като единно цяло.

В 7,15 ч., спомням си, включвахме програма “Хоризонт” за петминутката “България - дела и документи”. Във връзка с това имаше една случка, която тогава ме хвърли в пълен стрес, но днес искрено ме разсмива. Идва моментът да обявя аз “делата и документите”, звукорежисьорът отсреща отваря микрофона, светва пред мен червената лампа и... о, ужас! Установявам, че в главата ми името на рубриката липсва. А време няма никакво, трябва да кажа нещо, иначе ще се сблъскам с гласа на софийския говорител. И аз обявявам, почти тържествено: “А сега - рубриката на БНР “България - документи!” Звукорежисьорът отсреща промърмори в слушалките: “То - вярно, само на документи я караме, делата ги няма никакви!” Коментарът му предизвика бурния смях на “аквариума” - така наричахме апаратната, където беше разположена техниката и където зад дебелото звуконепроницаемо стъкло работеше техническият екип.

Друг път технически гаф докара сериозни неприятности на водещата Жени Стоянова и говорителката Дора Добрева. В сухото и горещо лято на 1989 г. вървеше т.нар. “Голяма екскурзия” на българските турци, която всички обсъждахме. Варненци се измъчваха от тежък режим на водата - още не беше пуснат в експлоатация вторият магистрален водопровод от Девненските извори. И така - преди началото на предаването (няколко минути преди 6 ч.) двете стоят пред микрофоните и тихичко коментират кошмара с безводието и как се посрещат гости, ако водата идва за 3-4 часа на денонощие. През това време обаче регулаторът на микрофона бил леко вдигнат - толкова, че червената лампа не светнала... и целият този разговор излиза в ефир, макар и за минута-две. Чува го ранобудният ни главен редактор Иван Тодоров, косата му се изправя и веднага свиква редакционния съвет, който, естествено, налага наказания за неспазване на технологичната дисциплина... А ние се прекръстихме и си казахме, че има и по-лошо - ами ако бяха коментирали преселението на турците?!

Сигурно други колеги ще опишат по-точно огромния напредък, който за няколко години постигна Радио Варна в техническо отношение. Аз помня само официалния пуск на обновеното първо студио на 08.03.1991 г. Тогава вече излъчвахме и на УКВ честота, звукът бе направо кристален. Първото предаване в това студио бе на “Черноморско утро” и помня, че направихме експеримент - в студиото бяхме две водещи и говорител, имаше 3-4 включвания с ПРС, много закачки и хитрости с предварителни записи, които напомняха клипове, обаче изправиха на нокти звукорежисьора. Как обаче празнувахме след това!

Напуснах Радио Варна през април 1992 г. Периодът бе белязан от доста трусове по обективни и субективни причини - с обида в душата или привлечени от нови професионални перспективи, много от журналистите в медията напуснаха. Новият директор инж. Чешмеджиев използваше доста спорни (меко казано) методи за управление, но пък умееше да осигурява финанси за техническото развитие (по-късно се разбра, че и те се оказали спорни). Междувременно Радио Варна се сдоби с нова, по-удобна сграда и единствено от районните радиостанции в страната излезе на 24-часова схема на излъчване. В нея не се предвиждаше място за сутрешния информационно-музикален блок “Черноморско утро” и той бе спрян в началото на 1993 г.

Смея да твърдя обаче, че предаването ”Черноморско утро” създаде много и качествени кадри, които бяха в основата на всички частни радиостанции, появили се в ефира на Варна. Достатъчно е да изброя само Елена Бангиева, дългогодишен програмен директор на Радио „Галатея” (по-късно Радио „Атлантик”), Арман Бабикян и Дарина Рачева, създали варненския филиал на Радио „Канал Ком” (по-късно Дарина Рачева и Здравко Танев пък поеха управлението на Алфа Радио). Някогашният сътрудник на “Черноморско утро” Матей Тодоров израсна в новинарството и през 1999 г. стана директор на РТВЦ - Варна. Аз също имах възможност да се докосна до телевизионното производство, но избрах печатните медии за свое постоянно поприще. Магията на радиото обаче си остава като първата любов - чувство, което пленява завинаги.

Юли 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2007
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Втора част: Традицията е модерна. Варна: Славена, 2007.