РАЗКАЗИ НА ЖИВО

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

Трябваше наистина “да се прави и струва”, за да се преодолее охраната

Владимир Апрелев,
говорител в Радио Варна, 1956-1988,
програма на български език, програма на руски език

Сега, в годините на демокрацията, когато гледам как колегите журналисти буквално навират микрофоните си в лицето на високопоставени български и чуждестранни персони, без някой да им пречи, мисълта ми се връща към онова време, когато такова нещо беше немислимо и можеше да доведе до непредвидими и неприятни последствия.

Но тъкмо на мен се падаше “шансът” години наред да бъда “злостен нарушител на реда”, само и само първо по Радио Варна да прозвучи гласът на чуждестранния официален гост, посетил града. Това занимание, както ще разберете след малко, беше съпроводено с преодоляването на много перипетии.

Поради обстоятелството, че по волята на случая владея някой и друг език в повече, при посещения на високопоставени лица - президенти, министри и т.н., от Радио Варна ме изпращаха, не само да отразя събитието, но и с горещата заръка да правя, да струвам (обърнете внимание на тези думи!), но да поднеса микрофона на важната персона още при слизането от самолета. След два-три въпроса непременно трябваше да запиша поздравления и пожелания, отправени специално към слушателите на Радио Варна. Последното беше дори най-важно, защото ставаше въпрос за престиж - изпреварвахме колегите от печата и телевизията. Но достигането до високия гост съвсем не беше лесна работа, трябваше наистина “да се прави и струва”, за да се преодолее охраната, която съвсем не смяташе да се съобразява с нашите желания. “Такъв разговор, на това място не е предвиден в протокола!” И толкоз.

Движен обаче от амбицията въпреки всичко да поднеса - именно тук и сега - микрофона на ВИП-персоната, се впусках в хитроумни и рисковани действия, които ме довеждаха до целта.

По време на посещението си във Варна ръководителят на СССР Никита Хрушчов трябваше да произнесе реч на голям митинг в Корабостроителния и кораборемонтен завод (КОРБСО). Поради недоразумение колата на Радио Варна с колеги от информацията, в които бяха пропуските, тръгна без мен. Тогава аз яхнах един велосипед и се устремих към завода. Наближих портала и видях, че пред него стои многобройна униформена охрана. Без пропуск пускане нямаше. Но трябваше на всяка цена да вляза. За тази цел приложих “психическа атака”. Оставих велосипеда в двора на една близка сграда, окачих магнетофона на врата си, а до него и фотоапарата, взех микрофона в ръка и в такъв вид, като в рицарски турнир, тръгнах напред. Като наближих портала, започнах да правя репортаж на руски език. Нарочно говорех на висок глас, за да се чува отдалеч, описвах мястото на събитието и разказвах за повода, който ме е довел във Варна. Когато стигнах до озадачената от появата ми охрана, я поздравих гръмко и сърдечно на руски език и тя, козирувайки ми, безпрепятствено ме пусна да вляза. Целта ми, да ме вземат за руски журналист, бе постигната. Митингът беше започнал. Тъкмо говореше Хрушчов. По същия начин преодолях и вътрешната охранителна линия. Така можах от непосредствена близост след края на митинга да задам въпросите си както на него, така и на съпругата му Нина, която поздрави българските учители с откриващия се на другия ден техен национален конгрес.

Скоро след този случай във Варна дойде Масамба Деба - президент на Народна република Конго-Бразавил (със социалистическа ориентация, за разлика от Конго-Киншаса на Мобуто с прозападна ориентация). Придружаваше го дъщеря му Жозефина Деба - министър на просветата, културата, младежта и спорта. Като разбра, че работя в радио, тя пожела да го види.

Голяма бе сензацията сред колегите и смущението в ръководството от нашата неочаквана поява. Но нещата бързо се оправиха, а Жозефина Деба се оказа интересен събеседник.

При посещението на съветските космонавти Терешкова и Биковски нямах възможност да взема интервю още на летището. Автомобилният кортеж тръгна към Двореца (правителствената почивна станция). Реших, че като стигнем в резиденцията, там ще проведа разговора с тях, а по пътя ще направя репортаж за възторженото им посрещане от варненци. Но съгласно разписанието бяхме доста назад и като минавахме край шпалира от граждани, вече не се чуваха приветствени възгласи. На репортажа ми щеше да липсва емоционалният фон. В това време забелязах, че между колите и тротоара има достатъчно пространство, в което можем да се мушнем

и да приближим откритата кола на космонавтите. Така и направихме. Сега вече беше по-друго. Репортажът стана както трябва - жив, динамичен, емоционален. Обаче на влизане в Двореца така се стекоха обстоятелствата, че не успях да стигна до космонавтите и да им задам въпросите си. Но всяко зло за добро! Успокоих се, че ще ги запиша при изпращането им. Тъкмо ще съберат повече впечатления и ще има какво да разкажат. На другия ден заех подходяща позиция недалеч от самолета. Терешкова и Биковски пристигнаха, застанаха пред стълбичката и помахаха с ръце на изпращачите. Никой от колегите не се приближи до тях, защото до самата стълба стоеше генерал Гръбчев - шеф на правителствената охрана, който бе известен с твърдото си отношение към журналистическата гилдия. И тъкмо си мислех, че и сега нищо няма да може да стане, изведнъж с бърза крачка към космонавтите се приближи окръжният кореспондент на БТА Леон Аджеман. Пред него се изпречи генерал Гръбчев, хвана го за ръката и решително, въпреки съпротивата на журналиста, го задърпа встрани. За момент пътят към космонавтите се оказа свободен. Устремих се напред, връчих микрофона на Терешкова и я помолих да сподели впечатленята си от Варна.

В този момент генерал Гръбчев се върна от “схватката” с Аджеман, но вече нищо не можеше да направи - бях “свързан” с Терешкова. Тя разбра ситуацията и след като се изказа, подаде микрофона на Биковски. Когато се оттеглях, генералът ме изгледа гневно и рече: ”За такъв номер ще ме изпортиш ти някой ден, ще ме изпортиш!”

Няколко години по-късно, когато Терешкова бе във Варна по повод Световния конгрес на жените, си припомнихме този случай и много се смяхме.

Следващата ми среща бе с президента на Сирия Хюсеин Заде. Отново сме на летището, никаква възможност за интервю, неудобно място в кортежа. Отново предложих на шофьора изпитания вече начин - да се шмугнем в пролуката между колите и тротоара и да се приближим до колата на президента. Така и направихме. И тъкмо когато приближихме, един от автомобилите също се отклони и закова пред нас. От задното стъкло ни гледаха три мрачни, мургави, мустакати физиономии. Колата стоя, докато кортежът не се източи, след което потегли напред, а ние останахме последни. Както и да е. Стигнахме в резиденцията и аз тъкмо тръгвах към колата на президента, когато пред нас се изправи шефът на варненското МВР генерал Аргиров: ”Трябва да сте луди да правите такъв номер! Действахте като атентатори. В колата, която ви спря, беше охраната на президента. А те във всеки ръкав имат по един пищов. Ще ви застрелят, без да се церемонят. И за себе си ще бъдат прави.”

Докато слушахме упреците на генерала, изтървахме президента.

По време на визитата на шведския министър на външните работи Олаф Размунсен, по пътя към летището, се развали двигателят на колата. Тогава решихме да го пресрещнем в Двореца. Там обаче разбрахме, че са го откарали в ресторант “Кошарата” на Златните пясъци. Хукнахме натам. Министърът, неговата съпруга - киноактриса, и придружаващите ги лица, вече се гощаваха. Вдясно от официалната маса, по бяла риза, разгърден, с лице към нас, наблюдаваше суетнята сред нашата, неочаквано довтасала журналистическа групичка, познатият генерал Гръбчев. Леон Аджеман каза: ”Язък! Щом генералът е тук и е заел тази позиция, няма да ни позволи да се приближим до шведския министър!” Тогава му предложих: ”Леоне, ще трябва да се пожертваш. Ще изиграеш ролята на “камикадзе”. Събери кураж, насочи се към генерала и му поискай разрешение да говорим с високия гост. И докато той ти отказва, аз ще използвам прикритието на широкия ти гръб, за да да установя контакт с министъра. После ще препишеш от мен интервюто.” Ходът сполучи. Генералът се приближи до мен, но беше принуден да изчака края на интервюто, след което не ми спести любимата си фраза: ”Ще ме изпортиш ти, ще ме изпортиш! Вече те запомних!”

При посещението на президента на Судан Сиди Баре се разигра друг екшън. Той пристигна късно вечерта. Поканиха ни в едно партерно помещение на Двореца и ни казаха, че ще имаме възможност да се видим с него. Беше задушно лято и аз излязох навън. Внезапно виждам Сиди Баре и придружаващите го лица да излизат от централната сграда и да тръгват по алеята нанякъде. Реагирах мигновено. Хукнах през храстите с магнетофона на врата и вдигнат високо микрофон. Изскачам от лявата страна на президента. Сиди Баре сепнат спира. Един от охраната му веднага застава между нас, а друг се хвърля върху мен и улавя ръкатата ми с микрофона.

Извиквам, че съм репортер от Радио Варна и го моля само за кратко приветствие към нашите слушатели, което ще бъде излъчено още същата вечер. Сиди Баре се приближи и ми каза каквото трябваше. Впоследствие нашата охрана ми обясни, че хората на Баре като нищо могли да ме гръмнат, тъй като в тъмното не личало какво държа в ръката си - микрофон или оръжие.

След тези вълнения разработих друга тактика, която ми позволи да провеждам по-спокойно и сигурно интервютата на самото летище. Тя бе проста и сигурна. Заставах до шофьорите на колите, предвидени за официалните лица. Разговарях с тях. И когато церемонията по посрещането приключваше и високопоставеното лице се насочваше към колата си, аз вече бях до нея и се оказвах очи в очи с него.

За първи път приложих с успех този похват при посещението на министър-председателката на Индия Индира Ганди. Тя също бе придружавана от генерал Гръбчев. Той, съгласно протокола, вървеше след нея. Всичко стана така, както бях предвидил. Интервюто беше отлично. Генералът изсъска: “Ааа! Не те трая повече! Ще ме изпортиш ти, ще ме изпортиш!”

Неочаквано за нас Индира Ганди прояви желание да посети Археологическия музей. Журналистите заеха местата си в двора на музея. Кортежът пристигна и от първата кола излезе генерал Гръбчев. Като ни видя, викна: ”Настрани, настрани! Да не съм ви видял да се приближавате до Индира Ганди!” - и застана до вратата.

Фото- и кинорепортерите щракнаха няколко снимки. Искаше им се да влязат вътре и да фотографират как тя разглежда експонатите, но генералът беше неумолим. Вестникарите се успокояваха, че после ще узнаят от уредниците на музея подробности, но слушателите на Радио Варна трябваше да чуят нейния глас. За тази цел извърших една маневра, така че да се окажа зад гърба на генерала, но близо до него. И когато Индира Ганди излезе от вратата на музея, с една крачка се озовах пред нея, връчих микрофона и останалото беше лесно.

За мое голямо удивление този път генерал Гръбчев не реагира така остро, както очаквах. Извика ме при себе си, изрази недоволство от поведението ми и за сетен път ми обясни, че нарушавам протокола. Аз пък му обясних своята истина, с която той, естествено, не се съгласи. Разделихме се почти приятелски.

След време се срещнахме на една улица в София. ”Ей, много ядове ми създаде ти във Варна! Но пък ми беше интересно какво ще бъде следващото, което ще измудриш!”

По отработения вече метод интервюирах президента на Куба Фидел Кастро, Самора Машел - президент на Мозамбик, министъра на външните работи на Франция Кув дьо Мюрвил, монарха на Иран Шах ин Шах Мохамад Реза Пахлави. Посещението му остана знаменателно с това, че той пожела да стане кум на един курсант от ВВМУ “Н. Й. Вапцаров”, който сключваше брак в същия ден. Младото семейство бе поканено да гостува в удобно за него време на височайшия кум в Иран. Не знам обаче дали успя да го направи, защото скоро след тази случка избухна революцията на аятолах Хомейни, която свали шаха от престола.

По време на манифестацията за 24 май - Деня на славянската писменост, сред официалните лица, на варненската трибуна беше и министърът на просветата на Иран. Той много се впечатли от празника и обяви, че ще въведе и в Иран подобно честване на персийската култура.

Имах възможността “да взема гласа” на почти всички високопоставени гости на Варна - държавни глави и министри от бившите социалистически страни, световноизвестни дейци на културата, науката, изкуството и спорта, участници в различни конгреси, конференции, симпозиуми и пр. Цялата тази работа беше една вълнуваща тръпка, една чисто ловна амбиция, пък и, както споменах по-горе, ставаше въпрос за престижа и авторитета на Радио Варна.

Март 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.