РАЗКАЗИ НА ЖИВО

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

C`est la vie

Ганчо Минчев,
говорител в Радио Варна, 1950-1992

Ще започна с това, че за мен Радио Варна всъщност представлява целия ми живот. Повече от 40 години, изпъстрени със светли моменти, падения, премеждия, истини и заблуди. Като си помисля, че всичко това започна като на шега. Бях студент първа година във варненския ВИНС. Традицията да пея в хор още от ученическите години в провадийската гимназия бе спазена и тук - в редовете на университетския хор “Иван Нивянин”, достигнал по онова време и до национално първенство. Един хубав ден, след като изнесохме концерт на живо в Радио Варна (тогава магнетофонът бе непознат), в прекрасното фоайе на стиловата сграда, прозвуча гласът на диригента ни: “Всички баритони да останат!” Разбра се, че Радио Варна провежда поредния си конкурс за говорители и (както се е случвало неведнъж) си търсеше студенти от варненския университет.

За мен посещението в Радио Варна не бе за първи път. През ученическите си години идвах заедно със съученици на литературно четене. Тогава прочетох разказ с бригадирска тематика, тъй като две поредни години - 1948-а и 1949-а - бях бригадир в Димитровград, работих и при подмяната на релсовия път Горна Оряховица - Стара Загора.

Този път прослушването вървеше бързо - две три изречения, стих, няколко въпроса и идваше ред на следващия. Не си спомням поради каква причина останах последен, но когато влязох в студиото, разбрах, че положението е сериозно. Журито бе съставено от режисьори, актьори, музиканти, радиопрофесионалисти от София и Варна. Започнах да чета - минута, две, три, преполових уводната статия на в. ”Работническо дело”, рецитирах стихове от Христо Ботев, отговарях на въпроси от политическия и културния живот в страната и чужбина. Стори ми се, че нещо не е наред - много дълго ме препитваха. Най-накрая ме спряха и ми казаха нещо от рода, че печеля конкурса и да заповядам след две седмици за уреждане на формалностите, щели да говорят и с ректора за следването ми. Не бях стипендиант, баща ми - обикновен майстор-зидар, не беше в състояние да ме издържа и поради тази причина аз работех вечер на пристанище Варна. Обикновено разтоварвахме въглища с кошове на гръб, тъй като този тежък труд избягваха дори редовите докери. Така неусетно изминаха две седмици. Веднъж след лекции съквартирантът ми, доста разтревожен, ме предупреди, че в ректората ме търсел милиционер. “Хайде де, точно мен ли търси?” “Да, точно теб, даже те описва как изглеждаш и какъв си на ръст.” Притесних се, а съквартирантът ми просто разгада какви мисли ме вълнуват в момента: ”Не, не мисли да се укриваш, ще те намерят и ще стане по-лошо.” Когато с подкосени крака се озовах в ректората, видях един ухилен до ушите милиционер, който още от вратата подхвана: ”Хайде бе, мой човек, вече два дни те чакаме в радиото.” А аз, представете си, да взема, че да пропусна срока.

Стана ми весело, ама си помислих: “Какви хора са в това радио, че да ми пратят вестител-милиционер.” Както и да е, почерпих човека и отидох с него в радиото. Веднага започнах стажа си. Скоро се уредиха и въпросите около следването ми. Сутрин, когато бях дежурен, пропусках само част от лекциите - от 7 до 8 ч. Така се започна моето тъкане на два стана. Ставах в четири и половина, до 8 ч дежурях в студиото, а след това слушах лекции в университета до 13 ч.

Бързо усвоих технологията на радиопредаванията, а тя не беше никак лесна. В говорителското студио имаше два успоредни грамофона, на които непрекъснато сменяхме плочите съгласно назначените музикални рубрики, а тях пък редувахме с новини и отделни предавания. Трудността произтичаше от това, че трябваше да правим и музикално оформление. То ставаше пак посредством грамофонни плочи, но разделени със синьо, бяло, червено, зелено - според отделните откъси и тяхното времетраене. Пускахме плочата и на бегом се връщахме до микрофона, където прави четяхме даден текст или обявявахме съответното музикално произведение.

Самостоятелната програма на Радио Варна беше с различна продължителност в отделните периоди на развитие на радиото, за да достигне до 6 часа дневно. През другото време транслирахме Радио София. Много често се разваляше телефонната линия, по която приемахме софийските програми. Тогава настъпваше нашето време - на говорителите. В различни периоди работихме двама или трима или дори четирима говорители - две жени и двама мъже.

През 50-те години новото (партийно) ръководство нареди да бъдат унищожени, при това без особен подбор, много немски плочи от музикалния фонд на радиото. Сред тях имаше изпълнения на прочутата певица Зара Леандър, която по-късно се оказа съветска разузнавачка, внедрена в Третия райх. Имах неблагоразумието да се опълча срещу това разпореждане и успях да скрия два сандъка с плочи на тавана на радиото. Съответно получих и полагащото ми се наказание. Много скоро обаче - нов куриоз. От София пристигна комисия, която най-високо оцени моята реакция и ми изказа благодарност за съхраняването на уникални симфонични концерти с диригент Фурхтвенглер, както и на няколко плочи с изпълнение на Зара Леандър. Казаха, че някакъв германски представител бил готов да заплати за тях със злато, равностойно на теглото им. Това ми се стори преувеличено, но пък бях, така да се каже, реабилитиран. C`est la vie, както казват французите.

По времето на моя дълъг стаж преживях забрани на всички видове музика. Вървеше се през сложен лабиринт от забрани на наши и чужди изпълнители. Междувременно щатът на радиото нарастваше, за да достигне до 100 души. Програмата ни търсеше развитие, наложиха се редица нови рубрики и предавания. Подготвяхме солидни хумористични ежеседмични предавания, излъчвахме цели оперни и концертни спектакли, имахме и собствени драматизации. Не пропускахме важните спортни срещи на живо, и разбира се, всички видове манифестации. Тук, както се казва, аз имах постоянно присъствие. Искам да отбележа, че при тези предавания трудността идваше не от налагащата се импровизация, а от уточненията по протокола. И редактори, и техници, и изпълнители - всички бяхме нащрек, за не изпуснем подреждането по ранг, длъжността, званието, титлите на официалните гости на трибуната. Не се приемаха никакви извинения за допусната грешка. Откровено казано, подобни изяви пред микрофона не ми бяха по сърце. Има обаче и едно изключение и то се отнася до посрещането на Юрий Гагарин във Варна, което ме разтърси до дъното на душата ми. В репортажа вложих всичко, на което съм способен. Гласът ми за първи път започна да вибрира от вълнение - текст и импровизация се сляха в едно! Още по-вълнуващо бе запознанството ми с Гагарин и интервюто, което направих с него. И друг път съм слушал думи на признание от слушатели, но сега те се оказаха стотици. Писателят Никола Радев, който работеше тогава в Радио Варна, а по-късно стана председател на Съюза на българските писатели, обобщи: ”Не съм слушал по радио по-вълнуващо нещо!” И е прав. Първият човек в Космоса - та това беше събитието на XX век.

За съжаление останах в историята на радиото с нещо съвсем различно. През младите ми години си позволих лукса в една новогодишна утрин да поздравя слушателите с “Добро утро, махмурлии...”. И тръгна една мълва, мнозина ме запомниха единствено с тази фраза, независимо че по-късно Радио Шумен въведе рубрика със същото заглавие. Без да предявявам авторски права, останах все пак доволен.

Сигурен съм само в едно - зло не съм сторил на никого, не съм заемал чуждо място. На тези, на които съм помагал - те си знаят. И в целия си съзнателен живот съм се ръководил от тези свои принципи.

Февруари 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.