"ПЪТУВАНЕТО" КАТО СИНДРОМ НА ЧОВЕШКАТА НЕДОСТАТЪЧНОСТ

Виолета Тончева

web

Писателят е познат сред приятелите на съвременната българска литература с белетристичните сборници "Невъзможна любов" (1984), "Оживление в мравуняка" (1993), "Плах опит за докосване" (2002), романите "Закуска по обяд" (1991), "Сутрешни залези" (2000; II изд. - 2000; издаден и на руски от московското издателство ПоРог, 2005), "Бъдещето на отминалото време" (2006) и сборника с разкази "Ходене по вода" (2009).

Епиграфът "Пътят е съществувал преди небето и земята" обещава прочит на голямата метафора за пътя през учението на Лао Дзъ. И този прочит започва още от заглавието, заложило в романовата основа философския постулат за движението, което прави пътя. Еднословно и многозначно, закодирано в стилистиката на източния минимализъм, "Пътуването" стои съвсем различно от оксиморонните заглавия на някои от предишните творби на Ангел Г. Ангелов, като "Сутрешни залези", "Бъдещето на отминалото време" или "Ходене по вода".

Но тази външна и предизвестена различност не променя основната същност на неговото писане. То продължава да се зарежда от човешките несъвършенства и произтичащите от тях несъответствия между универсалния проект за човека и неговите конкретни постъпки/простъпки. Така е и в "Пътуването", където откриваме всички познати белези от стила на автора, отреждащ му самостойно, в някаква степен дори единствено място в съвременната българска литература.

В психологически ключ Ангел Г. Ангелов винаги изгражда героите си като типажи, носещи обобщени характеристики. Ако в предишни романи се срещахме с Красавицата/Маркизата или с Учения/Мислителя/Измамника/Некадърника/Алчния и т.н., сега става дума за Островитянката/Остина/Жената. Вечната жена, запазила по нещо от Сафо, Шехеразада и Медея, в "Пътуването" тя влиза във взаимоотношения с Лечителя/Мъчителя/Инструктора/Мъжа/Моряка/Делфина. Ако в предишни творби важна роля се отреждаше на Повествователя/Времето/Гласа, сега тук се намесва техният наследник - Авторът, когото често наричат Писача. Веднага се сещаме за "Леля Хулия и Писачът", но за разлика от Марио Варгас Льоса, Ангел Г. Ангелов държи своя Автор настрана от главната героиня, ако не броим интелектуалното му менторство над нея.

Авторът, когото наричат Писача, всъщност не пише, но неговото авторство сякаш се състои в нещо много по-важно от създаването на една книга - в създаването и оформянето на една личност, на един човек, на една жена. Тази функция на персонажа алегорично пренасочва от Реброто Адамово към Ума Адамов, загрижен за нравствения облик на своето любимо творение Остина. Нравственото внушение, елегантно подсказано, присъства. Прозира тук и прочутият Категорически императив на Кант, висшият морален закон, който изисква изпълнение на нравствения дълг не заради някакви странични цели, а изключително заради самия абстрактен дълг. Категорическият императив не е извлечен от моралната практика на човечеството, той няма емпиричен характер, а произтича от самата същност на чистия разум, смята Кант. Но "Пътуването" не е научна, а художествена територия, така че в нея емпиричното ликува, а моралните практики на героинята се изследват под лупа.

Естествено, Авторът, когото наричат Писача, се намира в привилегирования отбор на мъжете, които направляват по един или друг начин с поведението си действията на Остина. Тъкмо това се случва със самоуверената и своенравна, убедена в непогрешимостта си Островитянка. Материалното момиче, което, замесено от телесност, доброта, благородство и стремеж към хармония, е подвластно на манипулациите на мъжа и на секса въобще. Разказът върви през телесното и интимната опитност на ръба на фантазма, като достига наситени нива на еротичност, дори бруталност. Ако на някой му се стори сексистко едно такова отношение към жената, той би могъл да бъде оборен с твърдения от рода, че емпиричното е в основата на всяко едно прозрение, или пък че в любовта телесното и духовното се сливат и т.н. С думите на Автора, когото често наричат Писача: "...само опитването може да й помогне, само онова попиване, чрез което тялото и душата поемат в себе си познанието за другия, докосват същността му, може да й помогне".

Но защо да й се помага, ще попитате. Защото всъщност става дума за обсебеност, обреченост и по всичко личи - своеобразен синдром на човешка недостатъчност. Вирус с летален изход. А може би не... В обичайния си маниер Ангел Г. Ангелов с лекота борави с многовариантни фабули и интерпретации, като предоставя на читателя възможността сам да доизмисли финала. Положен едновременно в конкретиката и извън нея, "Пътуването" защитава амбицията си на роман за цената на опита и грешките, които не са грях, защото само през грешките може да се издигнеш до необходимото прозрение.

Персонажите, типизирани като функция, но и нелишени от някои личностни черти, изтъкват своята универсална двоичност с главна буква. Тази визуална конструираност на текста, белег на авторовия стил и в предишни негови творби, създава определени нагласи у читателя за един по-мащабен, по-универсален поглед върху случващото се.

Впрочем с главна буква или в курсив са изведени още редица думи, понятия и смисли като Душа, Сърце, Върха и разбира се Пътя. Логично за роман, който изживява/изстрадва, заедно с главната героиня, премеждията по Пътя: "Пътят е изправил снага, премахнал е ненужните пътни знаци, оглежда околностите, подканя я дискретно отново да тръгне, макар че и сега не й казва къде ще я отведе".

Импонира и литературната игра със синоними, които придават на пътуването различни смислови оттенъци, от "Краткото ходене заедно ги сближава", през "Вървежа" до пътя като инициация: "За пръв път ли вървите? Вървял съм, но по други пътища". Одухотворена и обживяна, метафората за пътя най-накрая предупреждава, че Създателят ни е сътворил такива, каквито сме, трудно е да се променим, но все пак ни е дал и свободната воля да избираме по кои отклонения да тръгнем. В този смисъл "Пътуването" може да се разглежда и като роман за отклоненията, но отклонения, детерминирани от все същия предначертан път.

Това изглежда по-скоро тъжна, отколкото добра новина. "Пътуването" категорично не иска да се зарадва на отредената ни, макар и малка възможност за излизане извън коловоза, в който сме програмирани. Оттам и тъгата. Ако има нещо, което липсва в този много мислен роман, то това е чувството за хумор. То няма място в драматичната сгъстеност на събитията, чиято цел е не да се забавляват, а да преодоляват първичното, да се оттласкват от сетивното. Мисията им е последователно, постепенно, мъчително и неотклонно да преосмислят/преобръщат "вървенето" в "изкачване". Романът обича тези две понятия, които му осигуряват необходимото превключване на друго, по-високо ниво. Механизмът проработва в онзи крайно напрегнат съдбовен момент, когато "миналото вече го няма, а бъдещето още не е настъпило".

Цитатът несъмнено прехвърля асоциация към романа "Бъдещето на отминалото време", подсказвайки привързаността на автора към идеята за преражданията, в които човек израства. Така, наред с тъмната сюжетна нишка, се провижда, макар и доста далечна, алтернативата на спасението. Върху темата Ангел Г. Ангелов може да фабулира безкрай. Неговата сила е в залагането на интелектуални капани в сложни взаимнообусловени плетеници от случки и характери, които са странни и не съвсем, разбираеми и не съвсем. Но пък са винаги интересни. С този наративен способ, определен от проф. Михаил Неделчев като "очудняване" (по Шкловски), авторът се стреми да разшири възприятията на читателя и да го подтикне към откриване на нови и неочаквани гледни точки към познатото. Което се оказва не толкова лесно познаваемо.

Философската подплата, установихме вече, не е чужда на творчеството на Ангел. Г. Ангелов. В много от книгите си, както и тук, той се позовава на Беинса Дуно (Петър Дънов), в чието учение за всемирната любов може би няма да е пресилено ако видим един от постоянните източници за авторовото вдъхновение. В "Пътуването" намират място още философски размишления на Лао Дзъ и Русо, както и цитати от Ерих Мария Ремарк, Емилия Дворянова и др. Тази стилова особеност в писането на Ангел Г. Ангелов привнася на места есеистичен оттенък в романовия изказ и дисциплинира по своеобразен начин хода на разсъждението. "Внимавайте с мислите си, те са началото на постъпките", предупреждава Лао Дзъ, а Авторът, когото често наричат Писача, го напомня на Остина. В този дух, ако трябва да обобщя посланието на романа, пътуването никога не завършва. Пътуването продължава. И неговата посока не може да бъде другаде, освен навътре в нас.

Казва го в един неслучаен цитат от "Пътуването" поетът Красимир Симеонов:

Щом целите отвътре сме божествени
И отвъд телата ни е онзи свят
Без смърт и гробници, естествено е
Да се стремим навътре в нас!

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2017, № 2 (207)